Финландското изследване на Лутер и обожението – 1


от проф. Туомо Маннермаа

TM

Концепциата на Лутер за участие и/или обожение

Теосиса се основава причинно на Божията божественост. Според Лутер божествеността на триединния Бог се състои в това, че „Той дава.” И това, което Той дава в крайна сметка е Самият Себе Си. Същността на Бога тогава е идентична с основните божествени качества, в които Той дава Себе Си, наречени Божии „имена”: Слово, правда, истина, мъдрост, любов, доброта, вечен живот и т.н. Теосиса на вярващия се осъществява когато Бог му дава Божиите същности качества т.е. това, което Бог дава от Себе Си на хората не е нещо отделно от Самия Бог[1].

Преди Бог да даде Себе Си на един човек в Своето Слово (което е Самият Бог) Той извършва Своето „унищожително действие” – Той прави човека „празен” и „нищо.” Това reductio in nihilum, разбира се, не означава цялостното унищожение на личността. То се отнася единствено до унищожението на постоянните опити на човека да направи себе си бог и да оправдае себе си.

Човек трябва да премине през тази агония и, в крайна сметка, през кръста, за да може да постигне едно истинско cognitio sui. Единствено по този начин човек може да стане vacuum и capax Dei. Това учение означава, че според Лутер, модуса на християнина винаги е passio: една личност не е нито вътрешно нито външно активна. Човека чувства единствено това, което Бог извършва в него.

Тогава Лутеровата концепция за теосиса е разбрана правилно единствено във връзка с неговото богословие на кръста. Участието, което е една реална част от неговото богословие е скрито под своята противоположност: passio-то, чрез което човек бива изпразнен. То не е разбирано с някакво рационално познание, а единствено чрез вяра и силата, която тази вяра има върху него в този живот е единствено началото на едно много по-голямо учстие, което очаква своето есхатологично осъществяване.

Бог дава Себе Си като Словото в историческото раждане на Христос и в духовното раждане на Христос чрез вярата на вярващия. Рождествената проповед на Лутер от 1514 г. добре показва началото на разбирането му за връзката между идването на Словото и теосиса. В тази проповед Лутер излага същността на своето учение за учестието с помощта на класическата формулировка на учението за теосиса: „Точно както Божието слово става плът така със сигурност е необходимо плътта да може да стане Бог. По този начин силата става безсилна и слабостта става силна. Логосът облича нашата форма и модел, нашият образ и подобие, така че да може да облече нас с Неговият образ, Неговият модел и Неговото подобие. Така мъдростта става глупава, за да може глупостта да стане мъдрост. Това се отнася и до всички останали неща, които са в Бога и в нас, до такава степен, че във всички тези неща Той взема това, което е наше върху Себе Си, за да може да даде Неговото на нас[2].”

Така в този текст обожението е разбирано с помощта на формулировките на Ириней и Атанасий като едно единение (unio) на Логоса с плътта, на Словото с човека. Както Лутер казва по-нататък в този текст, това unio не означава каквато и да е промяна в субстанцията. Бог не престава да бъде Бог и човека не престава да бъде човек. И двамата запазват своите субстанции т.е. в това единство те остават реалностите, които са в самите себе си (ens in se), една фраза, която изразява точно идеята за субстанция.

Факта, че единението на Бога и човека не означава промяна на субстанциите все пак не ни позволява да кажем, че unio не означава единство на съществуването. Точно както, според рождествената проповед, Логосът не просто „взема нашата плът” при въплъщението, но „наистина е плът” така „ние не просто имаме словото чрез вяра”, но „също сме и слово.” Малко след това твърдение Лутер описва по-нататък истинският характер на единението използвайки аналогии от философията на Аристотел. Според тях обектите на интелекта и любовта са съществуване и действие (esse et actus) на самите интелект и любов.

Така се появява една радикално различна концепция за връзката между Бога и човека от тази, в тълкувателните традиции на Лутеровия ренесанс и на диалктиктическото богословие. Лутеровата концепция включва нещо повече от понятието за единствено в Божията воля (Луетровия ренесанс). Тя също така отива отвъд концепцията за едно единение на делата или действията в откровението (диалектическото богословие). Вместо това тя се отнася до едно единство на съществуването на Бога и човека.

Все пак трябва да отбележим, че дотук не е казано нищо за това как точно трябва да разбираме и да дефинираме съществуването. Има едно ограничение, което трябва да помним: то не може да бъде описано удачно посредством концепциите на една онтология на „ефекта,” концепцията на една статична същностна онтология или концепцията за други форми на философска онтология. За Лутер разбирането за съществуването на Христос във вяра е богословско по своята природа. Т.е. неговата онтология е богословска дори когато той използва философска терминология, за да изрази това, което желае да каже. Тук аз ще се огранича с няколко кратки бележки.

В своето есе „Има ли Лутер тринитарна онтология?[3]” аз се оптах да изложа някои от елементите на Лутеровата онтлогия. Бог е в отношение със Себе Си в движението на Словото (Deum Patrem sibi suum apud se verbum proferre) в същото време, в което Той е това движение на Словото. Божието съществуване е съществуване на отношението и такъв е характерут на esse. Това разбиране за Божията същност е основата за разбирането на „присъствието на Христос във вярата.” В Христос вътрешно-тринитарното Слово, което е Божието съществуване, става въплътено. Присъствието на Христовото слово и словото за Христос във вяра са присъствието на Самият Бог.

Тази онтологична основа има и епистемологична страна: действието на познание и обекта на познанието са идентични. Бог, Който просветлява и просветленото сърце, Божието присъствие и Богът, Когото виждаме, са идентични (Idem enim est et utrumque simul est; deus illuminans et cor illuminatum, deus visus a nobis et deus presens)[4].   

Бог е едновременно обекта и субекта, действащия и действтието, на вярата.

[1] WA 3, 303,20-21

[2] WA 1, 28, 25-32.

[3] Hat Luther eine trinitarische Ontologie? Luther und die trinitarische Tradition. Okumenische und philosophische Perspektiven. Veroffentlichung der Luther-Akademie Ratzeburg Bd. 23 (Erlangen, 1994), pp. 43-60.

[4] WA 2, 201, 20-21.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.