Когато един човек е подтикван към покорство ужасен от Божия гняв открит в закона, а не привлечен от вяра в Неговата любов открита в благовестието; когато се страхува от Бога поради Неговата сила и справедливост, а не поради добротата Му; когато вижда Бога повече като отмъщаващ съдия отколкото като състрадаващ приятел и баща и когато мисли за Бога като за страшен в Своето могъщество вместо като безграничен в любов и милост той показва, че е под властта или поне под влиянието на един легалистичен дух.
John Colquhoun, A Treatise on the Law and Gospel, D. Kistler, ed. (Edinburgh, 1859; Soli Deo Gloria, 1999), pp. 143–44.
Rado's blog 
….защо трябва да вярвам (в религиозния смисъл на тази дума)?!
Не трябва (в смисъл на задължение).
…не като задължение….. а за какво?!
….с какво религиозната вяра ме прави по-добър човек от вярата в доброто и личното разбиране за морал изобщо?!
….или поне по-малко лош…. 🙂
Малко се затруднявам какво да напиша понеже има прекалено много, което да се каже. Няколко разхвърляни идеи:
1. Преди всичко дали да се вярва или не зависи от това дали вярата има свой реален обект (Бог). Предполагам, че въпросът тук е дали човек има основания да вярва в Бог или не. Той ще отговори на питането „за какво?“
2. Аз не мога да говоря за религиозната вяра изобщо – мога да говоря единствено за християнската вяра. Аз не слагам знак на равенство между религиите нито смятам, че всяка религиозна вяра води до един и същ резултат.
3. Аз не мога да кажа, че всеки вярващ човек е задължително по-добър и по-морален от всеки невярващ. Това очевидно не е така. Засега най-кратко мога да кажа, че ми се струва, че християнството дава по-здрава основа за изграждане на етика и стимул за нейното следване от, да кажем, атеизма или агностицизма.
Ако мога да задам и аз един въпрос в тази връзка – как чисто лично (без външен критерий) определяш какво е морално и какво не?
Благодаря за отговора! ….. а иначе…. много лесно определям – по вътрешно усещане…. 🙂 затова и говоря за лично разбиране…..което обаче, разбира се, във времето със сигурност е поставено и в зависимост от общоприетото разбиране за морал….. макар че използването на деца в реклами не е нещо неморално, но това противоречи до известна степен с моето разбиране…. 🙂 ….а има и един много прост критерий – не прави на другите това, което не искаш на теб да ти се случва…. :-)….всъщност никак не е лесно…..и за вярващите май….. някои хора успяват да си задават въпросите винаги, докато други не се терзаят с такива проблеми, защото…… и аз не знам….. 🙂 …..
……..а Бог…..той не е ли един?! …..нали Любовта Е Любов…..
И аз благодаря за отговора. Напълно съм съгласен, че за вярващите да спазват този критерий хич не е лесно, а някои хора дори не си задават подобни въпроси.
За да стане по-ясно това, което писах предния път за основата за изграждане на етика ще „натисна“ темата малко повече.
1. Ако твоето разбиране за морал се определя единствено от вътрешното ти чувство тогава не става ли моралът изцяло индивидуалистичен? И ако е така не се ли губи изобщо смисълът на думата. Ако ти имаш вътрешно чувство, че е морално да помагаш на слабите, но аз от своя страна нямам вътрешни скрупули да облагодетелствувам себе си за тяхна сметка стига да мога то и двамата не сме неморални. Никой от нас не нарушава вътрешния си глас“ – просто гласовете ни казват различни неща. Ако умножим тези различия по броят на хората тогава бъркотията заплашва да стане пълна – всеки е морал сам за себе си без да има общ за всички критерий, по който да си сверим часовника. Но ако думата морал означава нещо различно за всеки то самата дума става до голяма степен безсмислена.
2. Правилото, което посочваш е хубаво, но отново въпросът ми е защо трябва да го спазваме? Ако няма външен критерий защо това правило трябва да бъде прието за общовалидно? А ако не трябва и то е критерий единствено лично за теб тогава се връщаме на 1.
3. Ти използваш израза „общоприето разбиране за морал.“ Въпросът ми е кое е общоприетото виждане и откъде идва то? Каква е неговата основа, за да го считат хората за валидно? Чистият прагматизъм или утилитаризъм? Силовото налагане? Нещо друго? В тази връзка какво имаш предвид когато казваш, че подчиняваш личното си разбиране за морал с общоприетото и защо трябва да го съобразяваш?
Пиша всичко това не, за да се заяждам, а за да се опитам да обясня защо според мен изграждането на етика при липса на външен критерий за нея ми се вижда трудно.
Не съм сигурен, че разбирам добре последният въпрос и коментарът към него – може ли да го поясниш малко повече?
….отзад напред…. 🙂 – не „подчинявам“ разбирането си за морал на общоприетото, а приемам, че моето се е изградило не независимо от…..:-) …но смятам, че личното отношение към нещата, които правим, е много по-важно от общоприет нравствен етикет….или първият ми въпрос, но зададен по друг начин – откъде идва увереността, че християнството проповядва добро, ако това не е лично разбиране за морал….а ако е, защо трябва да бъде натоварвана или използвана външната причина, за да оправдаваме или защитаваме собственото си убеждение?!
….външен критерий….ами ако този критерий е приет по инерция, защото така правят повечето хора около нас, по традиция, без обаче да е осмислен, какъв е смисълът?!
….и този външен критерий, наречен в случая християнство, не е ли формиран на базата на хилядолетия обшуване изобщо на хората, тоест това не са ли просто морални норми, които обаче поднесени като конкретна религия, си ги присвояват?! ….аз също не се заяждам…. 🙂
…търся си някакви отговори за себе си….. приемам, че понятията „добро“, „зло“, „морал“ са условни, но все пак има поне смътна представа за някакво по-конкретно значение, нали?! 🙂
….Бог, има ли християнски бог…… защото не мен ми е по-приемливо разбирането, че проявата на човешката почит и любов е различна, но Богът (Доброто, Любовта, Светлината) е един за всички….. всяка една религия е всъщност някакъв морален кодекс, чийто смисъл е да изгради едно общество…..
Най-накратко – християнството изхожда от идеята, че Бог е върховният морален абсолют и източник на етика. Тази етика на свой ред в основата си не е „законническа” (т.е. набор от правила, макар че такива има – напр. това, което наричаме 10-те заповеди и които са основа на всяко законодателство), а се основава на любов (Обичай Бога и ближния като себе си) и се свежда до голяма степен на принципа, който ти спомена предишния път, само че изказан в положителна форма – „Прави на другите това, което искаш да правят на теб.”
Християните намират своята морална основа в нещо различно от самите тях – в Бога, в Когото вярват. Затова казах, че християнството дава външен морален източник. Но външен не означава задължително неличен или натрапен – той може да бъде приет и с пълно желание като нещо, което искаш да следваш, макар да разбираш, че не идва от самия теб.
Разбира се, външният критерий може да бъде приет просто по традиция. Това вече било просто християнска форма лишена от неговата същност. Защо е така е отделен и важен въпрос, но в случая казвам просто, че дори механичното приемане на добър набор от правила не винаги е лошо – в много случаи то може да доведе до добри резултати. Не е нужно да обичаш или дори да приемаш лично законите, за да ги спазваш (напр. от страх от правосъдието), но това е доста по-добро от явната вандалщина, нали? Отново, не твърдя, че това е християнство – просто казвам, че добър външен критерий дори механично приет все още може понякога да дава добър резултат.
Увереността на християните, че Бог дава добър морален стандарт е поради вярата им, че Той е добър. Дали имат основания за това е различен въпрос – сега говорим за основата на етиката. Дали всичко това, което написах по-горе е „формиран на базата на хилядолетия общуване изобщо на хората, тоест това не са ли просто морални норми, които обаче поднесени като конкретна религия“ също ще се пренесе към първия въпрос, с който започнахме – имаме ли основания да смятаме, че вярата в Бога е логична и ако да що за същество е Той? Няма как да говорим за християнски морал ако преди това не уточним мястото (или липсата) на Бога в цялата картина. Но понеже отворихме темата за морала аз оставам с впечатлението, че не получих достатъчен отговор на предишния си въпрос – ако моралът е изцяло индивидуалистичен и се определя от вътршения ми глас не става ли той изцяло условен и какво правим когато множество различни хора имат множество различни виждания за морал? Не отваря ли това вратата за практическа морална анархия без възможност да кажем на някой, че постъпва неморално стига да следва вътрешните си убеждения каквито и да са те? И когато пишеш „приемам, че понятията „добро“, „зло“, „морал“ са условни, но все пак има поне смътна представа за някакво по-конкретно значение, нали?!“ тук трябва да попитам – защо да е така? Ако не развиеш виждането си, за морал основан единствено на „вътрешно усещане” то „вътрешното усещане” на човека, когото сега наричаме социопат е също толкова „моралнио” колкото и това на филантропа.
Това е една от причините да смятам, че християнското виждане би работило по-добре (нещо много различно от достатъчно добре да не говорим за съвършено) дори чисто практически. Просто за да има някаква възможност хората да живеят заедно и да формират поне донякъде действащо общество се нуждаем от нещо повече от „вътрешно усещане” – трябва да има поне минимален брой общи за всички правила.
Спирам дотук понеже стана безумно дълго, а никой не е длъжен да ми чете одите 🙂
….добре, аз не знам какво е Бог, защото не разбирам потребността от религиозна вяра, както и нуждата от морален коректив извън теб самия (имам право на своите грешки и никой няма право да ми ги изкупва)…. в този смисъл не мога да приема, че Той Е Върховният Морален Абсолют и Източник на Етика, защото съм убедена, че Тези неща съществуват и извън Него и Неговата да я нарека територия на действие (говоря за Бога при християните)…. убедена съм в силата на личната ангажираност и критичност към действията и мислите ….и нямам предвид индивидуална, а лична, защото не смятам, че това води до морална анархия, а напротив – би изградило едни осмислени етични норми, а не приети механично, както казваш….но пък как да очакваш някой да направи нещо, което той не желае… :)…. май темата е безкрайна.:)….а аз, въпреки самонадеяната си позиция :), всъщност бих желала църквата като морален институт да беше по-авторитетна…. защото във времето на нейното съществуване са се появили не едно или две направления именно понеже не успява да запази функцията си на регулатор на обществото….. не искам да звуча грубо, но не мога да говоря за Христос като за Бог или син Божи, а като за носител на неговото учение и разбиране за морал…. още повече че циничността като светоглед много ме изкушава…. но не ми се получава още добре…. 🙂
….всичко най-хубаво и весели празници! ….и благодаря за разговора!…. сигурно пак ще се обаждам…. 🙂 ….имам да мисля как да обясня разбирането си за морал…:)
Нищо грубо няма в това да кажеш с уважение какво мислиш – вкл. това, че не си съгласен с мен или с някой друг.
Весели празници и на теб.
И двамата ще мислим, а след време може да продължим да си пишем.