Супермодели за Исус – 1


жените християнки и представата за тялото

от Кристина ЛеКеле – Петерсън

413M5OO6ljL._SX331_BO1,204,203,200_

Славно и чудно съм направен,” казва псалмистът и повечето от нас като цяло са съгласни с това: всичко направено от Бога е добро и ние знаем, че Бог е обявил човека за твърде добър. Но когато се погледнат в огледалото, особено в огледало показващо ги в цял размер, докато се опитват да решат какво да облекат много жени не са склонни да вярват, че техните тела са чудно направени или твърде добри. Всъщност много жени, дори жени християнки, презират телата си.

Защо това е така? Защо ние можем да кажем, че нещо в Библията е като цяло вярно – ние като цяло, включително нашите тела, са добри в Божиите очи – но не сме в състояние да приеме това на едно лично ниво? Очевидно не съществува един единствен отговор на този въпрос вземайки предвид сложното взаимодействие между личните опитности и социалните ценности, но един критичен поглед към портрета на жената в културата може да хвърли светлина върху факторите, които влияят на нашата концепция за телата ни. На следващите страници ние ще разгледаме някои от начините, по които обществото като цяло предава идеи за женското тяло, женската сексуалност, за слабостта и хранителните разстройства и за женствеността и личното задоволство. След това ще попитаме: какво послание за физиката получаваме от нашите църкви? Дали религиозните институции помагат в критиката на изисквания портрет за жените (и мъжете) в медиите или подсилват културните идеали за женското тяло и женственост? Какви аспекти на християнското благовестие се обръщат към този въпрос?

Едно предварително уточнение. Тази глава не отрича необходимостта от здравословно телесно тегло. Очевидно тъй като хората в това общество се обръщат към храни-боклуци и заседнал начин на живот нивото на здравословни проблеми свързани с теглото ще нараства. Някои църкви са започнали, и то с право, да насърчават хората да избягват лакомията, като грижа за телата си. Но остава факта, че милиони жени, някои с наднормено, а други с напълно нормално тегло, изпитват трудности по отношение на чувствата свързани със собствената им кожа. Следващата дискусия се занимава с вижданията на жените за техните тела и с културните разбирания за женската външност, която влияе на концепцията за женското тяло. Тя се стреми да отговори на въпроса: Как жените развиват отрицателно виждане за техните тела и какво може да направи църквата за да помогне на жените да се съгласят с думите на псалма: “Страшно и чудно съм направен.”

Женската външност и “мъжкия поглед”

Очевидно е трудно да се живее в това общество без да бъдем бомбардирани с послания за нашите тела. Пред всичко ние сме общество свързано с медиите. Американците например гледат телевизия средно по 4 часа дневно (около ¼ от цялото време което прекарват будни) да не споменаваме времето прекарвано пред видеоигри и гледане на видео в същия период от 24 часа. В рекламите, програмите, филмите и игрите пред нас отново и отново е представян образа на млади, ултраслаби жени, които изглеждат щастливи и успешни. Съдържанието на женският успех? Способността да задоволят мъжете: удоволствието да бъдат гледани, да бъдат секси вкл. желанието да бъдат желани, вероятно остроумни и борбени, но като цяло играещи подкрепяща роля. Докато жените приемат този вид измерване на женственият успех те формират един навик да виждат себе си единствено както предполагат, че мъжете ще ги виждат и да ценят себе си единствено за това колко сексуално привлекателни са в състояние да бъдат. Феминистките учени са нарекли този феномен “мъжки поглед,” а множество жени са го приели.

Винаги когато представям тази концепция на дадена група се намира някой, който прави забежката, че жените често са най-големите критици една на друга. Изглежда, че много жени се страхуват повече от критиката ма други жени отколкото на мъжете. Те искат да бъдат слаби, да имат съвършена коса или да намерят правилните дрехи, за да могат да впечатлят жените около себе си. Това не означава, че ние сме се освободили от “мъжкия поглед,” а че сме го приели тъй като все още сравняваме себе си с другите на основата на това, което мъжете в тази култура (предполагаемо) искат от жените. Това усещане за съревнование една с друга означава, че жените често виждат другите жени просто като обекти, което пречи на тяхната способност да ги виждат като цялостни човешки същества или да разпознават възможността за отношения. Представете си колко различно би било ако жените се оценяваха една друга на основата на различни правила, за, да кажем, например, ръцете. Вместо малките, нежни и съвършено гладки ръце с дълги нокти – символ на слабост и пасивност – ние можем да се радваме на всякакъв вид ръце, дори на големите, силни ръце, заради работата, която вършат, заради грижата за децата и старите хора, зарди тяхната полезност и красота. Или бедрата: какво би станало ако жените не се съревноваваха за най-тесните дънки, за най-тесните бедра или за най-плоските дупета? Какво би било ако естествените извивки говорещи за способността на жената да раждат нов живот в света бяха приемани с удоволствие? Но жените се съревновават помежду си не според стандарти, които сами са създали, а според идеалите за красота и женственост поставени им от една доминирана от мъжете култура. Ние гледаме на себе си и на другите жени през очилата на мъжкия поглед.

Навика да съдим за себе си на основата на мъжкия поглед отчасти е резултат от лавината от послания от козметичната и диетичната индустрия: без помощта на продуктите свързани с красотата едно женско лице, коса, кожа, корем, гърди, дупе, бедра, каквото искате, ще бъде прекалено грубо, прекалено дебело, прекалено плоско, няма да е достатъчно плоско, твърде увиснало, твърде пълно, прекалено кльощаво, не достатъчно блестящо и т.н. Както казва християнският автор Мишел Греъм в своята книга Wanting to Be Her: Body Image Secrets Victoria Won’t Tell You, жените са учени да мислят: “Моето довършете не е достатъчно довършете[1].” Всичко, което трябва да направим е да купуваме повече и повече продукти за красота , да плащаме за козметични операции които да “поправят” нашите “недостатъци развалящи красотата ни” и всичко ще бъде наред, нали? Всъщност не, понеже мултимилионната индустрия зависи от това да ни държи несигурни и пристрастени към техните продукти.

В добавка към “експертите по красота,” които директно наставляват жените за това как те трябва да желаят да се представят пазарът ни залива с безбройни образи на изящни, полусъблечени, млади жени продаващи всичко от бира до международни телефонни услуги. По хиляди начини (всеки ден ако гледат телевизия по 4 часа дневно) момичетата и жените са изправяни пред един стандарт на женствена желаност, която те не са в състояние да постигнат и твърде често те развиват едно дълбоко презрение към себе си поради предполагаемият си провал да се представят на ниво. Междувременно момчетата и мъжете са учени да желаят козметично, хирургически и/или дигитално подобрени образи на женска сексуалност. Как е възможно всичко това да не повлияе на начина, по който жените конструират своята идентичност?

Превръщането на жените в обекти посредством свеждането на тяхната стойност до сексуалността на телата им е била фокус на феминистките коментари от 60-те години на 20 век. Всъщност първата масова демонстрация в съвременното женско движение била един протест по време на конкурса Мис Америка през 1968. Някои жени държали плакати изобразяващи крави носещи панделки в стил 4-Н намекващи за обидата жените да бъдат оценявани подобно на животни на панаир. В своите филми Killing Us Softly социологът Джоан Килборн изследва начина, по който жените са били изобразявани през последните 30 години. Тя показва, че през 70-те много реклами показвали жени с детинско или омекотено изражение, често в унизителни пози и винаги в покорство на мъжете или по-ниско от мъжете ако са изобразени и двата пола. До 90-те жените са показвани толкова мършави, че приличат на скелети, често показвани със синини около очите и в уязвими пози[2]. Реклами с бездействащи жени се срещат навсякъде: жените са изобразявани като пасивни, като плячка, като желаещи да бъдат пленени. Противоположно на това много малко реклами показвали лежащи мъже или мъже, които изглеждат уязвими по някакъв начин.

При всички тези реклами и при реката от книги и списания рекламиращи суперсалбостта съществува стабилно противоположно течение от материали критикуващи културата на кльощавост. Например в своята книга The Obsession: Reflections on the Tyranny of Slenderness Ким Чернин твърди, че идеалните размери за тялото се създават от културите и се различават дори в една и съща култура през времето. Няма нищо свойствено красиво в един определен телесен тип. По-скоро телата се смятат за привлекателни или не в зависимост от културните стандарти. Тя моли читателите да помислят например за жената изобразена в цял ръст от Реноар. (Макар учените да говорят за някои универсално привлекателни аспекти на женската красота – големите, добре изписано очи например – идеалите свързани с вида на тялото изглежда са по-променливи в различните култури и изглеждат зависими от статуса. В едно общество където да имаш достатъчно за ядене е привилегия по-големите женски тела могат да символизират богатство и разкош. В нашето общество тънките тела се свързват с богатство.) Не само, че нашата обсебеност по супертънките, супермоделни версии на женските тела не е универсална, тя е, смята авторката, разрушителна за жените. Вместо да им позволи да си отдъхнат в разцвета на своята зрялост жените са учени да пазят себе си малки, дори детски изглеждащи. Диетата създава или помага да се запази една детска външност на жените, така че мъжете, които се страхуват от зрелите женски тела и умове да не се чувстват заплашени от тях. Мъжете, които определят своята роля като защитници имат нужда жените им да бъдат, или поне да изглеждат, уязвими и беззащитни. Защо, пита Чернин, ние желаем нашите жени да бъдат сладки и да носят косата си на опашка сякаш са вечни тинейджърки[3]? Дори когато става дума за зрели жени хората често говорят и пишат използвайки термина “момичета” сякаш те са деца, а не възрастни.

Но тази обсебеност по диетите не показва единствено един стремеж към непроменлива детски външност. Слабостта пасва на едно по-широко виждане за жените – те трябва да заемат колкото е възможно по-малко място. Те не просто трябва да се стремят да бъдат тънки, те трябва да се опитват да изглеждат по-малки отколкото са в действителност. “Направете така, че да изглеждате с 10 паунда по-лека” е стандартна реклама за женска мода и “женствен” и “секси” са прилагателни използвани при продажба на малки обувки с високи токове, които карат жените да се придвижват с отсечени, неестествени стъпки и оставят малки отпечатъци – което вероятно е удачна метафора за цялостния феномен. Или помислете за жестовете на жените, които, за да бъдат “както подобава на дама,” трябва да са нежни, контролирани и никога прекалено широки. Мъжете от друга страна са насърчавани да заемат място сякаш света е техен, за да го запълнят: те могат да се уедряват физически като да носят големи, неприлепнали дрехи, да се разхождат в удобни обувки с големи прилепващи ходила и да размахват ръце, за да изразят мисълта си. Освен това как твърди професорът лингвист Дебора Тенен, мажете са склонни да запълват дупките в разговорите тъй като са учени да се чувстват склони да доминират вербалните срещи докато жените са склонни да отстъпват разговорите на мъжете в смесена група. Всъщност жените се смята за настъпателни и доминиращи ако не оставят мъжете да доминират вербално. Това в крайна сметка означава, че да бъдеш тънък е просто част от едно по-голямо послание за жените, които трябва да научат своето място по отношение на мъжете в света. Става дума за това жените да следват културните инструкции, да бъдат покорни и ненатрапчиви. Социалният критик Наоми Уолф изразява това добре: “Една културна фиксация върху женската слабост не е просто мания за женската красота, а мания за женското покорство[4].” Слабостта е предназначена да държи жените слаби и тихи, по покорни и отстъпчиви.

В добавка към това Сюзън Броумилър в своята книга Femininity отбелязва, че не само една до голяма степен идеализирана женска форма, но и една твърде чувствена версия на женското тяло е използвана на обществената сцена[5]. С други думи нормалните човешки функции на различни части от женската анатомия са скрити под тежестта на тяхната потенциална сексуалност. Вземете например миглите. Мъжете и жените имат мигли по съвсем практична причина – да не позволяват малки насекоми и частици мръсотия да влязат в очите им. За жените обаче миглите са се превърнали в средство за сексуално привличане. Те трябва да са дълги, дебели, богати, пълни, тъмни и още много други думи, които рекламната козметична индустрия използва, за да направи миглите подходящ обект за козметични продукти. Краката са друг добър пример. Мъжете и жените имат два крака с основната цел да служат за придвижване. За жените обаче краката са се превърнали в мярка за чувствено привличане: те трябва да са тънки, оформени, бръснати, с тен (ако жената е от бялата раса) и гладки. Никой от тези атрибути не увеличава тяхната функционалност за придвижване на тялото от едно място на друго, но атрибутите са станали по-важни от функцията.

Дори когато достигнем до големи жени атлети силата и уменията на техните тела не са толкова важни колкото сексуалният им коефициент. От една страна можем да видим колко малко отразяване получават жените атлети и женските спортове във водещите спортни публикации като Sports Illustrated. По-малко от 10% от неговите публикации са посветени на жени и жените атлети са отразени на корицата на това седмично издание около веднъж годишно. Но пускането в продажба на нов плувен костюм се превръща в национално медийно събитие отразявано на видео, толк шоута за модели и двойни седмични продажби за Sports Illustrated. Очевидно дори в спортните списания атлетиката на жените, които са тренирали в продължение на десетилетия, за да бъдат велики в своя спорт не е в състояние да се съревновава с моделите в полу-порнографски пози носещи микро бикини. Картини на потни, силни, съревноваващи се жени в разгара на играта, истинските съответствия на мъжете атлети, рядко биват публикувани. Многозначително е, че през последните няколко години управителните съвети на няколко спорта (включително плажен волейбол, футбол и тенис) помолиха, а в някои случаи дори изискваха жените атлети да се обличат по-“женствено” – т.е. по-оскъдни и по-прилепнали – униформи. Освен това съществува огромна разлика в костюмите за фигурно пързаляне: мъжете са покрити от китките до врата докато се пързалят, а жените носят колкото е възможно по-оскъдни костюми, които показват кожата им. Как би ви харесало да практикувате зимен спорт в бански костюм? Защо, питат някои жени-атлети, те не могат да бъдат цени заради техните умения или героизъм така както са ценени мъжете атлети[6]?

Някои от четящите това може би смятат, че жените винаги са били ценени заради своята красота. Предполага се, че Елена от Троя е вдигнала стотици кораби със своята красота. Калеопатра идва наум или шекспировите сонети за красивите жени, или красивата, тъмна възлюбена в Песен на песните. Макар това да е вярно пейзажът сега е различен с намесата на хилядите “това е начина, по който трябва да изглежда женското тяло” образи влизащи в дневните ни чрез телевизия или списания. Никога преди това едно общество не е било толкова пропито от образи, толкова бомбардирано от идеализирани жени във всякакво облекло или без такова. В обществата, които не са основани на образи една жена може да се чувства удобно сравнявайки се с други истински жени в квартала, но някои жени интервюирани за книгата на Греъм Wanting to Be Her са се страхували как изглеждат телата им тъй като имат достъп до професионално гримирани актриси, скъпи фризьори, лични треньори и невероятно скъпи дрехи, да не споменавам козметичната хирургия и дигиталните подобрения на техните образи. Освен това някои известни жени от миналото са били смятани за изключения: тяхната красота била от митологични пропорции и външността им никога не била приемана като норма.

Някои от вас може би смятат, че тази фиксация върху образа е тежка и за мъжете тъй като медиите показват как трябва да изглеждат и мъжете. Вярно е, че идеализирани мъжки тела и лица се появяват в медиите, но натискът за съответствие не е същият. От една страна е позволено по-голямо разнообразие от тела: мъжете може да не са само кожа и кости. Например в телевизионното шоу “king and queens” мъжът има бирено коремче, а жената е много слаба. Мъжете също така могат да бъдат по-стари и все пак да са смятани за привлекателни. Мъж с посивели слепоочия и бръчки по лицето все още може да бъде звезда, все още може да се влюби понеже тези неща могат да бъдат виждани положително – сила, мъдрост, надеждност – докато за една жена те означават, че тя не може да има любовна роля. Тя отива в ролята на баба дори ако широко използва ботокс, пластична хирургия и абразивна лицева терапия.

Още по-важно е, че медиите не оказват толкова силен натиск върху мъжете относно техния вид понеже мъжете рядко са ценени изцяло заради начина, по който изглеждат Успехът на мъжете (в медиите и в реалния свят) е измерван много повече от техните постижения: те спасяват жените, спасява деня, носят промяна, печелят парите, разплитат мистериите, побеждават “лошите.” Ако при това те изглеждат хубави толкова по-добре, но работата им не изисква те да пасват на един точно определен образ на мъжественост. Така ако един мъж се сравнява с филмова звезда и открие, че видът му не издържа сравнението той може да разчита, че други негови атрибути като това, че е умен, забавен, смел или просто икономически стабилен, ще му помогнат да успее тъй като жените са учени да ценят тези неща в мъжете. Но мъжете (и жените) са учени да ценят жените най-вече заради начина, по който изглеждат, така че ако те не се представят добре на тази арена за тях е много по-трудно да бъдат успешни.

[1] Michelle Graham, Wanting to Be Her: Body Image Secrets Victoria Won’t Tell You (Downers Grove, IL: InterVarsity, 2005), 51.

[2] Jean Kilbourne, Deadly Persuasion: Why Women and Girls Must Fight the Addictive Power of Advertising (New York: Free Press, 1999).

[3] Kim Chernin, The Obsession: Reflections on the Tyranny of Slenderness (New York: Harper, 1981), 110.

[4] Naomi Wolf, Beauty Myth: How Images of Beauty Are Used against Women (New York: William and Morrow, 1991), 187.

[5] Susan Brownmiller, Femininity (New York: Ballantine Books, 1985).

[6] Виж напр. уеб сайта на Canadian Association for the Advancement of Women in Sport and Physical Fitness (www.caaws.ca), който съдържа връзки към множество статии за жените атлети, женските спортове и някои от предизвикателствата уникални за женисте в спорта. За академичен анализ изданието за плувни костюми на Sports Illustrated виж Laurel Davis, The Swimsuit Issue and Sport: Hegemonic Masculinity in Sports Illustrated (Albany: SUNY Press, 1997).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.