За дъгата, чичо Сам и нашенските прайдове


ЗА ДЪГАТА, ЧИЧО САМ И НАШЕНСКИТЕ ПРАЙДОВЕ

от Радостин Марчев

index

Днес изненадващо блогът ми в wordpress осъмна гордо окичен с цветовете на дъгата. Едва ли има нужда да казвам, че това е свързано с вчерашното решение на Върховния съд на САЩ да узакони гей-браковете във всички щати.

За мен, като християнин, това може да предизвика единствено съжаление за нещо, което считам за огромно падение. Оттук нататък мислите, които се въртят в главата ми са доста по-сложни и объркани. Впрочем това не е от вчера, а продължава вече няколко години. По-долу (за пореден път) нахвърлям някои от нещата, които продължават да ме “глождят.”  

1. Както духовито се изразява австралийският богослов Майкъл Бърд американските християни имат пълното основание да се чувстват като Йода от “Междузвездни войни” след неуспешното покушение над провъзгласилият се за император сенатор Палпатин: “Into exiale, I must go. Failed, I have.”

“Вместо да скърбят, че Сион е паднал или да мислят как да го съградят отново е време моите американски приятели да разберат, че живеят във Вавилон, който не е в настроение да се покае.”

Всъщност личното ми мнение е, че това винаги е било така въпреки популистките лозунги “One nation under God” или “In God we trust” (изписана, каква ирония, на банкнота).

2. Противно на апокалиптичните твърдения тиражирани от някои християни, че решението Върховния съд (можете да прочетете целия му текст ТУК) означава автоматично край на религиозната свобода и начало на гонение за църквата, това не е точно така. Макар да признава правото на гейовете да сключват бракове, които да бъдат признавани от държавата то не задължава църквите да извършват подобни венчавки. Подобно положение съществува вече около 10 години в Канада без (слава Богу) преследване срещу християните придържащи се към противоположни убеждения и практики (Между другото подобни закони има не само в Канада, а и в Обединеното кралство, Испания, Франция, Скандинавия, Нова Зеландия, Аржнтина, Бразилия, Южна Африка и т.н. – отново без гонение). С това не искам да кажа, че натискът срещу църквата в САЩ да променят своята позиция и да се съобразят с държавното статукво няма да се засили – повече от вероятно е това да стане. Съвсем възможно е също подобно решение да послужи като трамплин за по-нататъшно законодателство свързано с въпроси като например евтаназаията. Поне за момента обаче виковете за започващо гонение ми се струват твърде пресилени.

3. Някои реакциите на християните изваждат на показ още едно едновременно интересно и показателно погрешно разбиране. Скот МакНайт (цитирайки Марк Ууд) го обобщава доста добре:

“Изцяло от държавата зависи да определи какви отношения ще признава за брак и църквата не трябва да има проблем с това. Изцяло от църквата зависи да определи какви отношения ще приеме тя за християнски брак и държавата не трябва да има проблем с това. Държавата трябва ревностно да пази своите прерогативи от църквата и да се убеди, че дава равенство пред закона на всички свои граждани. Църквата трябва ревностно да пази своите прерогативи от държавата и да се убеди, че никога не е насилена да съобрази своите вярвания и практики с тези на мнозинството ако не желае това. Евангелските (и други) християни са ядосани понеже мислят, че държавата се опитва да дефинира християнския брак. Тя не прави това, тя не може и никога не би могла да направи това. Но дългата история на отношенията между християните и държавата е накарала християните да смятат, че двете неща са едно и също. Повечето американци винаги са били ревностни за разделението на църквата и държавата. Сега имат шанса да разберат какво действително означава това.”

4. Последното извежда на преден план въпросът за връзката между държавата и църквата. Огромната част от евангелските християни в САЩ настояват за пълно разделяне на църквата от държавата. По-нататък това отношение варира между две крайни позиции – или пълно отдръпване от всякакво взаимодействие или стремеж към налагане на контрол. Повечето са някъде по средата. Първото почти автоматично ги поставя в обществена изолация, а второто ражда чудовища от рода на Religious right.

За България, с преобладаващата Православна църква, в доста отношения нещата стоят по един различен начин (макар че със сигурност могат да се открият и повече от няколко случайни аналогии и съответно да се научат уроци), но едно нещо прави впечатление: за много християни разделението на църквата от държавата действа само в едната посока – държавата не може по никакъв начин да се намесва в делата на църквата, но църквата има правото (и даже задължението) да се бори за държавно легализиране на своите разбирания – или дори да изисква държавата да действа в нейна подкрепа.

За мен целият въпрос свързан с гей лобирането доста ясно показва, че църквата и държавата, дори при най-добрите ни намерения, не са чак толкова разделени и самостоятелни сфери колкото ни се иска. От една страна решенията на държавата засягат (пряко или косвено) членовете на църквата. Тази година например гей-прайда в България има за цел да промотира определени промени в образованието, които биха могли пряко да рефлектират върху децата на християните. Това провокира църквата да протестира и то не при затворени врати, а именно в общественото пространство, стремейки се да представи едно алтернативно мнение, което съответно да доведе до определени решения на ниво държава. И, разбира се, както, според мен доста убедително, пише Бонхьофер, човек, който е християнин по убеждения не може да остави тези свои убеждения само за неделя, но неминуемо се съобразява с тях и когато действа в обществената сфера и живота на държавата.

5. Ако църквата реши да бъде активна в общественото пространство как би трябвало да действа тя? При цялата сложност на въпроса аз съм убеден, че тя трябва да действа именно като църква т.е. запазвайки своята “сол и светлина.” На едно практично ниво това означава, че тя не може да си позволи да действа с всички средства, които използват други групи за натиск опериращи в същата сфера. Тя не може да си позволи например реторика на грубостта и омразата изразяваща се чрез обидни епитети, карикатури, сатири и т.н. За съжаление изрази като “педеруги,” “меки китки” или “Не ми навирайте в лицето цветните пера, които сте забучили в гъза си” изобилстват в нета – при това често използвани или споделяни именно от “наши хора.” Аз напълно разбирам възмущението на някои християни от това, което (с право) виждат като грях, но се опасявам, че вземайки назаем арсеналът на дявола в желанието си да затворят вратата за порока те просто пускат света през прозореца. Крайният резултатът не е особено различен. И въпреки всички твърдения за обратното това доста ясно показва, че някои християни просто не са в състояние да направят разлика между удачното отношение към греха и грешника. Доказателство за обратното биха били например приятелствата на християни с хора с хомосексуална ориентация (и под приятелства нямам предвид просто да им благовестваме и ако те откажат да се обърнат към Христос да ги захвърлим като мръсен парцал). В тази връзка мислите ми често се връщат към гл. 13 от книгата на Филип Янси “Изумителна благодат,” която много удачно се намира в една секция наречена “С привкус на скандал.”

6. Как църквата като цяло и отделните християни в частност трябва да говорят адекватно в публичното пространство ако искат да бъдат чути. Личното ми впечатление е, че чистият активизъм на килограм (разбирай колкото повече толкова по-добре) не доказва комунистическия принцип, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. Едно от практическите измерения на този въпрос беше споделяната през последните дни петиция “ОТКРИТО ПИСМО от български общественици, интелектуалци и журналисти.“ Сами по себе си петициите са чудесен начин за изразяване на мнение. Въпросът в случая е дали християните споделили и подписали се под този текст са прочели, кои са неговите автори и желаят ли да се асоциират точно с тези лица?

Другата страна на въпроса за мен е свързана с типа аргументи, които следва да се използват в подобен дебат. Без по никакъв начин да омаловажавам Божието слово аз намирам виждането, че в този случай християните трябва да проповядват Библията и дори да говорят с директни цитати от нея в общественото пространство за наивен и за сигурен начин да бъдат “отсвирени” по бързата процедура. С други думи – това е начин докато си мислим, че протестираме или свидетелствуваме просто да наливаме вода в чужда мелница.

От друга страна аз съм също толкова убеден, че начинът християните да влязат в подобен дебат е именно като християни без да се извиняват за това. Идеята, че личните религиозни (или атеистични) убеждения и аргументация трябва (или дори могат) по някакъв начин да бъдат надскочени когато играта е пренесена в общественото пространство в момента е достатъчно ясно показана като наивна (виж напр. Тимъти Келър, The Reason for God: Belief in an Age of Skepticism).

Истината е, че не е задължително християните да изневеряват на Библията ако техните аргументи не се състоят от директни цитати извлечени от нея. Едва ли има човек, който да говори, да кажем, на работа или в семейството си, единствено (или дори предимно) с цитати от Библията. И ако все пак някой го направи силно се съмнявам, че крайният резултат би бил “библейски” и “християнски.” Вместо това християните се опитват, четейки Библията, да изградят светоглед съобразен с нейните насоки, след което да го прилагат последователно в живота и думите си. В конкретния случай една възможна изходна точка би било убеждението, че това, което Бог заповядва не е произволно и репресивно, а е преди всичко добро с цел доброто на отделния човек и на обществото като цяло. И ако Библията определя хомосексуализма като “грях” християните биха могли да потърсят какви са практическите причини, които стоят зад подобно приемане. По този начин те биха могли вместо да викат силно “грешници” и “содомити” да се опитат да повдигнат въпроси свързани с практическите резултати от гей-практиките върху отделната личност, върху обществото и (евентуално) върху децата осиновени от гей-двойки. Подобна аргументация (за разлика от библейските цитати и терминология) изразена с инструментариума на биологията, социалните науки и философията би била напълно разбираема за по-широкото общество, което не споделя нашата християнска вяра.

Последно, не винаги реториката на страх и негативизъм е най-добрият подход. Поне в някои случаи вероятно е по-добре да кажем ЗА какво, а не СРЕЩУ какво стоим. В тази връзка идеята на група бургаски християни да направят шествие облечени с бели булчински рокли е нещо, в което според мен има много потенциал. Без дори да споменава за гей паради това би могло да бъде положително свидетелство за християнски идеали като чистота и вярност (белия цвят) – нещо, за което хората имат нужда да чуват колкото е възможно по-често.

7. Какво ще стане ако християните изгубят тази “война?” Не се наемам да прогнозирам, но не споделям песимизмът на някои хора. Християнството не се е появило в Едемската градина нито в общество стоящо на високи морални стандарти. Въпреки това църквата не само, че е оцеляла, но много успешно е успявала да предаде вярата си на всяко следващо поколение. Всъщност тя вече неведнъж се е изправяла пред аналогични предизвикателства. Това, което веднага ми идва наум е сексуалната революция през 60-те и по-късния бум и изключително улеснения съвременен достъп до порнографски материали и легализирането на абортите. И двата случая  влиянието върху децата (вкл. повече или по-малко рефлектирало  в образованието) върви срещу християнските ценности. И в двата случая виждаме че църквата успява да обясни на своите деца защо сексуалната „разкрепостеност“ и аборта са погрешни. Същото е положението и с епидемията на разводите. Нямам съмнение, че това няма да се промени с или без легализиране на гей бракове и допълнителни промени в образованието и затова не смятам почти истеричната реторика на някои християни за основателна. Това не означава, че тези неща са без значение – всъщност са от голямо значение. Означава просто, че възкръсналият Христос винаги ще призовава хора и ще променя животи, а нашето свидетелство чрез думи и пример и подкрепено от силата на Светия Дух винаги ще докосва нашите деца и приятели. Задачата на църквата е да свидетелствува за Христос в каквито и условия да се намира. И да се постарае по възможност да го прави по-адекватно.

В последната си статия в Washington Post Рушел Муур казва нещо интересно: „Нека също така да разберем, че ако сме прави за брака…мнозина ще бъдат разочаровани получавайки това, което желаят. Много от съседите ни вярват, че една предефинирана концепция за брака просто ще разшири институциите (и ще продължи да ги разширява още повече). Това няма да е така понеже сексуалното допълване не е спомагателно към брака. Църквата трябва да се подготви за бежанците от сексуалната революция. Ние трябва да се подготвим за тези, които подобно на сексуално своенравната жена при самарийския кладенец, ще копнеят за вода, която дори не подозират, че съществува. Има два вида църкви, които няма да са способни да достигнат то тези бежанци от сексуалната революция. Едните ще са тези, които са изоставили истината от Писанията, включително за брака и сексуалността, и няма какво да кажат на падналия свят. Вторите са църквите, които толкова са заети яростно да крещят на  хората, които не са съгласни с тях че няма какво да кажат на търсещите новорождение.“

 Още по темата:

1. Хомосексуализма и християнската сексуална етика от Стенли Гренц

2. За гей парада, християните и обърканите въпроси

Не мога да се въздържа да не пусна още веднъж това видео – то казва твърде много от това, което мисля, само че по много добър начин.

4 thoughts on “За дъгата, чичо Сам и нашенските прайдове

  1. Здравей Радо,
    Харесва ми това, което си написал. Поне на първо четене нямам сериозни противоречия, но ми се ще да го прочета пак по-задълбочено. Един въпрос изникна веднага за мен – бракът не е ли само един? Правилно ли е да го делим на „светски“ и „християнски“? За мен бракът е създаден и благословен от Бога съюз между мъжа и жената. Всички други съюзи и отношения не би трябвало да използват това наименование. В тази връзка аз не бих имал проблем да се узаконяват каквито и да е съюзи, но брачният съюз е нещо свещено и не бива да се пипа. Разбира се, някой опитен адвокат веднага ще ме хване натясно като ме попита кой в случая притежава правата на запазената марка „брачен съюз“ 😉 В ХАРТА обмисляме да направим сериозна дискусия по актуалната тема и аз ще се радвам в нея да участват хора като теб, Анди Неделчев и Светльо Александров.
    Поздрави
    Сашо

  2. Да, Сашо, разбира се – аз също смятам, че бракът е само един и не може да бъде делен на брак за вярващи и невярващи (Това е една от причините, без значение дали смятаме брака за тайнство или не, аз да не мисля, че той е валиден единствено чрез църковна церемония). Въпросът е кой го дефинира. Християните изхождат за своето определение на първо място от Библията, която не авторитет за една светска държава, която може да се опита да го формулира по различен начин. Докато държава и църква оперират с еднаква формулировка няма търкания. Когато това се промени (както става в случая) вече имаме 2 съперничещи си концепции. Проблемът става още по-голям понеже двете страни трудно могат да си говорят смислено понеже това, което има авторитет за едната страна може да не е такъв за другата и по този начин поне част от аргументите заучат неразбираемо (или най-малкото неприемливо).

    Ако мислите, че може по някакъв начин да съм ви полезен в ХАРТА знаете, че винаги можете да се обаждате.

    П.П. Направих някои допълнения в последната точка на статията.

  3. Според мен (към коментара на Сашо) бракът по начало не може да бъде нито светски, нито християнски. Той е обществен израз на нещо фундаментално човешко – на нещо в самата човешка природа (ако правилно тълкувам Библията). И в този основополагащ смисъл, да, бракът може да бъде правилно дефиниран по един единствен начин. Оттам нататък, той може да бъде било светски, било християнски, било мюсюлмански, будистки, мунистки и т.н., което просто отразява начина, по който дадена религия или философия за живота гледа на тази фундаментална черта на човешката природа и с какви ритуали, съответно, я декорира.

    И тук няма проблем възгледите за брака да се различават, което просто ще отразява различията във възгледите за човека, които различните религии и философии имат. Някои ще бъдат по-близо до целта (реалността), други – по-далече. Но да не забравяме, че за всеки убеден последовател на дадена философия или религия именно неговото виждане е най-близко до целта. Длъжни сме да се отнасяме с уважение към този прост факт. Този вид толерантност е нещо много християнско, от което съвременното светско мислене бяга все по-надалече. (Пример: злополучният весник Шарли Абдо.) Но и много християни, увлечени от света, стават все по-нетолерантни.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.