Някои бележки за начина, по който Павел използва „Адам”
от Н Т Райт
От времето на научната революция през 18 и 19 век християните са изправени поред опасността да се фокусират върху съществуването на Адам вместо върху призивът на Адам. Освен това от времето на битката между Августин и Пелагий ние се склонни да фокусираме своите въпроси върху това, което наричаме „първороден грях” – въпроси относно това как грехът на Адам е предаван на всичките му потомци – вместо върху ролята, която грехът на Адам играе в по-голямата история на Бога и света и, в нея, на Бога и Израел. Следващите кратки бележки не могат да бъдат виждани дори като пълно изложение на предварителните въпроси. Те представляват просто някои първоначални наблюдения. Но аз се надявам те да насочат към някои полезни по-нататъшни възможности.
В началото заслужава да отбележим, че след началните глави на Битие Адам почти не се споменава в Стария Завет. Така не е странно, че той не е предмет на някаква значима дискусия и в текстовете от времето на втория храм. Когато Адам е споменаван в тези по-късни творби това най-често не е във връзка с греха му и неговите последствия, но със славното владичество, което отначало му е било дадено над света и начините, по които то може да бъде върнато. Един от свитъците в Мъртво море, Пешер върху Псалм 37 (4QpPs37), говори за „каещите се в пустинята” (т.е. самата кумранска секта), на които, като и на наследниците им завинаги, ще принадлежи цялата слава на Адам. Това сочи назад не само към началните глави на Битие 1 и 2, но и към Псалм 8, в който чуваме едно ехо от историята на сътворението и който говори за това как Бог коронова Своите земни творения със „слава и чест” като „покорява всичко под нозете им” (Пс. 8:5-6).
Грехът н Адам е споменат в две книги написани около краят на 1 век сл. Хр. Те са познати като 4 Ездра и 2 Варух (4 Ездра съставлява по-голямата част от книгата наречена 2 Ездра в Апокрифата), които се опитват да намерят някакво обяснение на ужасяващите събития от 70 сл. Хр. когато римляните унищожават Ерусалим и неговият храм. Писателите се връщат обратно до началото тъй като единственият начин, по който те могат да видят смисъл в страшната национална трагедия е като кажат, че цялата човешка раса, вкл. Израел, по някакъв начин от самото начало е била покварена от една ужасяваща зараза. Мисля, че това може да ни помогне да разберем защо Павел достига до подобо заключение в Римляни. Той не започва да еврейската теория, че „всички съгрешиха в Адам” понеже подобна теория не съществува. Неговите разсъждения са продиктувани от една друга очевидна трагедия, но трагедия, която е превърната в триумф: разпъването на еврейският Месия и Неговото възкресение от мъртвите. Проблемите, с които Павел от Тарс е наясно в ранния си живот – проблеми, политически и богословски, причинени от римското подтисничество и провала на евреите да пазят подобаващо Тората – се оказали, чрез кръста на Месията, много по-дълбоки отколкото той си представял. Ако Божият отговор на проблема бил един разпънат Месия тогава проблемът бил много по-лош отколкото той предполагал.
Но след това Павел е в състояние да разработи и „другата” страна на Адамовият проблем. Черпейки (подобно на някои свои еврейски съвременници) от Псалм 8 той вижда славата, която Творецът възнамерява да даде на Своите човешки творения – тяхното владение над света – като вече изпълнена в Исус и сега, забележително, споделяна с тези, които са „в Месията.” И двете страни на тази картина са важни за Римляните където Адам е изрично споменат в гл. 5, но намеци за него се намират на много други места. Мнозина учени виждат Адам да се крие под аргументите в Римляни 1:18-25 и 7:7-12. „Старият човек” (превод на автора) в Римляни 6:6 почти сигурно е алюзия към солидарността с Адам развита в Римяни 5. И човешката слава, за която Павел говори в Римляни 8:17-30 изглежда е една екстраполация на „славата” от Псалм 8:5: когато хората бъдат прославени самото творение най-накрая ще бъде отново приведено в подобаващ ред.
Важно е да сме наясно с този по-широк контекст понеже въпросът повдигнат от научното изследване за произхода на космоса и човека („съществувал ли е Адам?” или „Имало ли е първоначален Адам?”) е бил смесен със сотерологичният въпрос за това дали „оригиналният Ааам” е необходим за библейското учение за спасението. Но тази предполагаема библейска доктрина често е била представяна по един лош и изопачен начин. Често се предполага, че тя работи по следният начин: (а) Бог е изисквал съвършено покорство от Адам и Ева (б) Те са престъпили заповедта (в) Христос е представил съвършено покорство пред Бога (г) Следователно Той притежава праведността, която е достъпна за всички вярващи. Тук нямаме възможност да покажем защо това е едновременно неадекватна и подвеждаща версия на казаното от Павел. За нашата настояща цел е по-важно да отбележим много по-различната (и дълбоко библейска) история за Адам, която разказва Павел. В Битие 12 представлява Божият отговор на на проблема с Адам (виж Римл. 1:18-3:20) е призоваването на Авраам и сключването на завет с него (виж Римл. 4). За Павел това, което Бог е извършил в и чрез Меията Исус и Неговата вярна смърт е да бъде верен на завета с Авраам и по този начин да се справи с Адамовия грях и с неговите последици. Павел обобщава това в Римляни 5:12-21 като го обяснява и разширява по-пълно в Римл. 6-8.
Това стои в центъра на новата дискусии за Павел-и-Адам, която аз предлагам (разбира се, тя трябва да бъде обяснена много по-подробно). Първо, разглеждането на Адам от Павел в тези пасажи е точно в услуга не на традиционната сотериология, а на Божието царство. Второ, съществува близък паралел между библейският призив на Адам в Битие и библейският призив на Израел и когато изследваме това можем да открием нови начини водещи към центъра на някои съвременни неясноти.
Адам и Божието царство
Независимо че много поколения са чели Римляни като книга за това „как да се спася” това не е най-важната идея дори в Римляни 1-8 или 5-8. Кулминацията на Римляни 1-8 е обновяването на творението в Римляни 8:17-26 където той е даден на Исус като Месия, с препратка към Псалм 2. Павел е ясен: сега целият свят е Божията свята земя. Това е което Писанието пророкува и това е изпълнено в Месията Исус. Но това наследство е споделено с всички хора на Месията. И начинът, по който става това в крайна сметка е чрез възкресението. „Самото творение” пише Павел, „ще се освободи от робството на тлението и ще премине в свобода когато Божиите чада се прославят” (Римл. 8:21 – превод на автора). Това не означава, че творението ще споделя славата както някои преводи погрешно предават. Павел гледа към Псалм 8 и Псалм 2 и в Псалм 8 точно както в Битие 1 на хората е дадена слава и власт над света. Тук се намира проблемът, на който Римляни дава отговор: не просто, че ние сме грешни и се нуждаем от спасение, а че нашата греховност означава, че Божият проект за цялото творение (което трябва да бъде управлявано от покорни хора) е провален, спрян. И когато бъдем спасени, както обяснява Павел, това е за да може в крайна сметка този Божий проект най-накрая да бъде подновен отново. Когато хората са изкупени творението въздиша с облекчение и казва: „Слава Богу! Време беше вие хората да бъдете поправени. Сега най-накрая ние можем да очакваме същото.”
Това е, за което Павел всъщност говори в Римляни 5:12-21.
От множеството възможни идеи тук аз обръщам внимание на Римляни 5:17,21. В Римляни 5:17 Павел ни изненадва. „Защото, ако чрез прегрешението на единия смъртта царува чрез тоя един” казва той и ние очакваме той да продължи: „колко повече живота ще царува чрез един.” Но той не казва това. Той казва: „то много повече тия, които получават изобилието на благодатта и на дарбата, сиреч правдата, ще царуват в живот чрез единия, Исус Христос)” Грехът на Адам означава не само, че той умира, но и че губи „владението” над света. Божието творение е предназначено да действа чрез човешко служение и без него ражда тръни и бодили. Сега хората са изкупени, за да може Божият творчески план да продължи. И думата за всичко това е „владение,” „управление,” basileuein на гръцки, с други думи „царство.” Павловото богословие за Адам е също така едно богословие на царството и авторът на Битие би се усмихнал одобрително.
Римл. 5:21 сочи в същата посока. Благодатта царува „чрез правдата” за живота в бъдещия век. Бог се справя с човешкия проблем, за да може чрез хората да реши проблемите в света. Оправданието чрез вяра означава решаването на човешкия проблем предварително, за да може чрез тях Бог да разреши проблемите на света.
Виждаме същото от различен ъгъл в 1 Коринтяни 15:20-28. Отново Павел работи с псалмите, в този случай с Псалм 110 и Псалм 8. Неговата идея е, че Исус вече е седнал на трона, вече е цар. С друг думи Той вече е там където е трябвало да бъде Адам. Има поне един покорен човек начело на вселената. Разбира се, това е част от павловото вече-но-не-още богословие. Исус вече владее, но един ден последният враг ще бъде окончателно победен – самата смърт. Павел работи много близо с Битие 1-3 и гледа напред към 1 Коринтяни 15. И основата на неговото обяснение на Битие е следната идея: Бог е поверил своя прекрасен свят в човешки ръце. Сега човешките ръце на Месията Исус са го поели, поправили и поставили в определения за него път. Затова не е достатъчно просто да се обърнем към Павел и да кажем: Ето, Павел вярва в Адам и това доказва буквалният прочит на Битие. Това, което внимателният почит на текста показва е провалът на традицията да чете вярно както Павел така и Битие понеже цялата идея на Павел е да вземе от Битие идеята за призивът на Адам и да покаже, че той се е изпълнил в Месията. Ако не поставим това в центъра ние не сме покорни на тези централни библейски текстове.
Това ни връща обратно към Битие, насърчени от една страна от Джон Уолтън и от друга от автори като Ричард Мидълтън и Грег Бийл, за да се вгледаме в призивът на Адам. Идеята за „образ” не се отнася към някаква конкретна духовна надареност, някакво тайно „качество,” което хората притежават някъде в своите гени, нещо, което може да бъде открито чрез научни наблюдения и с което те различават от шимпанзетата. Обтразът е призив. Това е призивът да бъдат огледало отразяващо Божия мъдър ред в света и да отразяват хваленията на творението обратно към Твореца. Това означава да бъдем царско свещенство: да се грижим за Божия свят е царски дял, събирането на хваленията на творението е свещенически дял. И, разбира се, образът е последното нещо, което бива поставено в храма (тук аз черпя от внимателното разглеждане на Битие 1-23 от Джон Уолтън на творението като свещено място и седемте дена от Битие като седем стадия от изграждането на храма), така че Бог да може да присъства сред Своите хора чрез образа и Неговите хора да могат да Му се покланят в този образ. Едно от най-големите постижения на библейското научно изследване от последното поколение, не на последно място поради новото си познание за юдаизма от 1 век, е нашето осъзнаване, че храмът е бил централен за еврейския светоглед. Това може да се види на множество места в писмата на Павел. Храмът бил мястото където се срещат небето и земята. Когато Павел казва в Ефесяни 1:10, че Божията цел е да събере всичко небесно и всичко земно в Месията ние не трябва да се сме учудени, че не малка част от писмото след това говори за Исус и за църквата като истинския храм. Но тук се появява проблемът: ние виждаме целта на всичко това като „хората да бъдта избавени и да бъдат в общение с Бога,” но Библията определя тази цел като „хората да бъдат избавени, за да могат да съберат хвалението на цялото творение и да се грижат за това творение като Божии мъдри слуги.” Битие, евангелията, Римляни и Откровение всичко казва, че проблемът е следният: човешкият грях препречва пътя на Божията цел за цялото творение. Но Бог не се е отказал от Своето намерение, което е да действа в творението чрез хората, носителите на Неговият образ. В Своят истински образ, Месията Исус, Той избавя хората от греха и смъртта, за да може да изпълни първоначалната Си цел, която включва разпростиране на свещеното пространство върху цялото творение докато земята наистина бъде изпълнена с Божията слава както водите покриват морето. Бог ще присъства в и с цялото Си творение. Цялото творение ще бъде едно славно продължение на скинията в пустинята или храма в Ерусалим. (Това, между другото, е основата за това, което аз виждам като вярното богословие на тайнствата, макар че това е тема на друг разговор.)
Призивът на Адам и Израел
Това е мястото където аз виждам силен паралел между призивът на древния народ Израел и това е мястото където можем да уловим нова светлина падаща върху Адам и въпросът за произхода. Самата книга Битие прави ясен паралел между Ададм и Авраам: „плодете се е и се размножавайте” (Битие 1:28) става: „Ще те наплодя твърде много и ще произведа народи от тебе” (Битие 17:6). Вместо първоначалният рай Бог дава на еврейския народ обещаната земя и в крайна сметка храмът като място на Божието присъствие. Но идеята е следната: Израел, един малък, странен, номадски народ в далечна част на света, е избран да бъде носител на обещанието: „чрез твоето потомство ще се благославят всички народи (Битие 22:18). Израел трябва да бъде царско свещенство (Изход 19). Израел трябва да бъде светлина за народите (Исая 42, 49). Израел е избран изсред останалите народи, за да бъде Божието странно средство за спасение на човешката раса и за възобновяване на проекта за творението. И Бог избира Израел като знае много добре, да се изразим с езика на Павел, че Израел също е в Адам, хората, които носят разрешението сами са част от проблема. Това всъщност е ключът за разбирането на най-трудните части от богословието на Павел – например проблемът със закона. Но за това ще говорим друг път. Но гледайте внимателно. Израел е избран, за да изпълни Божията цел. Израел е поставен в светата земя, градината на Божията наслада. И Израел е предупреден, че ако не пази Тората ще бъде изгонен, ще отиде в робство. Изглежда целият проект пропада. Това е ужасяващият проблем, пред който се изправят не само хората в робство, но и в периода след плена. И това е сложният проблем, който Новият Завет вижда като разрешен славно в Месията на Израел, Господ Исус и в Неговата смърт и възкресение. Той се е справил с робството и целия свят е Божията свята земя с Исус и Неговите хора както светлина на този свят.
Какво тогава може да ни каже това за призивът на Адам? Не зная кога книгата Битие е достигнала своята окончателна форма. Някои все още я свързват с Мойсей, други настояват, че все още е била редактирана по времето на робството. Но каквото и да е нашето виждане за това със сигурност евреите от периода на втория храм не са имали проблем да декодират историята на Адам като една по-ранна версия на на тяхната собствена история: поставени в градината, заповед да се грижат за нея; да бъдат място където Бог желае да си почива; да упражняват Неговата суверенна власт; предупредени за пазенето на заповедите; предупредени по конкретно, че тяхното нарушение ще им донесе смърт; ако я нарушат отиват в изгнание. Всичко това звучи много, много познато. И това ме води до едно предложение: че точно както Бог е избрал Израел от останалата част от човечеството за един специален, странен, изискващ много призив, така вероятно Битие ни казва, че Бог е избрал една двойка от останалите ранни хора за специален, странен, изкисващ много призив. Тази двойка (наречете ги Адам и Ева ако желаете) е трябвало да бъдат представители на цялата човешка раса, тези, в които Божията цел да направи целия свят едно място на наслада, радост и ред и в крайна сметка да достигне до цялото творение, е трябвало да бъде реализирана. Творецът Бог поставил в ръцете им фината задача да бъдат носители на Неговият образ. Ако те се провалят това би означавало да повлекат цялата цел за останалата част от творението, включително всички останали неизбрани човеци, надолу със себе си. Те трябвало да бъдат носители на живот и ако се провалят в своята задача смъртта, която вече действала в света би погълнала и самите тях. Това вероятно е един начин да четем предупреждението в Битие 2: в деня, в който ядеш от него ти също ще умреш. Не че смъртта и тлението на растенията, животните и хората не била вече реалност. Но вие, Адам и Ева, сте избрани да бъдете хората, чрез които Божието даващо живот отражение да бъде представено в света и ако вие изберете да се покланяте и да служите на творението вместо на Твореца просто ще отразите смърт обратно към смъртта и самите вие ще споделите тази смърт. Не зная дали точно това имат в предвид Битие или Павел. Но близкият и (за еврейският читател) много очевиден паралел между призива на Израел и призивът на Адам ме води в тази посока. И ние вече би трябвало да сме в състояние да видим, че традиционната западна картина за сотериологичната схема Адам-и-Христос представлява едно отклонение от оригиналното виждане на Павел.
Вероятно можем да обобщим проблемът по следния начин: Въпросът не е просто, че Адам е съгрешил и че Израел също е съгрешил след него. Проблемът е, че Израел е бил призован да бъде Божието средство за избавление на света, но Израел е бил част от проблемът на Адам, който е трябвало да донесе спасение. По подобен начин – не напълно паралелен, но подобен – Адам и Ева са били избрани да разпространят Божията цел към едно състояние на живот. Но ако се провалят – ако абдикират от своя призив да бъдат носители на образа и последват песента на сирените на елементите на хаоса в самото творение – те ще споделят ентропията, която до този момент е била съдбата на творението. Те направили това и точно това се случило.
Христологията и проекта за ново творение
Разбира се, всичко това ни води напред към една цялостна и богата христология. Тя не е свързана просто с Исус като изцяло Бог и изцяло човек. Това разбира се е вярно, но е просто една предварителна стъпка, един знак. Погледнете езика на Павел: Исус е началото, първият плод, истинският Образ, Храмът, в Който Божията пълнота се удоволства да обитава. Той е Месията на Израел, Който изпълнява покорството на Израел на кръста и по този начин спасява както Израел така и цялата човешка раса. Той прави за Израел това, което Израел не е в състояние да направи за себе си и по този начин прави за човешката раса това, което Израел е трябвало да направи като по този начин стартира Божия план за ново творение, новото творение, което Той вече управлява като цар. Това е великата история, истинската павлова история за Адам-и-Христос и ние трябва да се научим как да я разказваме и да я живеем.
Тук ние се препъваме в една интересна възможност. Биолозите и философите са посочили сложната идея за алтруизма като нещо, което може да бъде един знак сочещ отвъд затворената система на себичните гени. Така също в християнското послание ние имаме кръста, не просто като един алтруистичен акт – алтриузмът все пак е една кратка, безкръвна дума, една пародия на реалността – а като върховен израз на любов. „Божият Син ме възлюби и предаде Себе Си за мен” пише Павел (Галатяни 2:20). „Когато беше възклюбил Своите, които бяха в света,” пише Йоан, „докрай ги възлюби” (Йоан 13:1). Кръстът е, и Исус винаги е казвал, че е, едно подкопаване на всички световни властови системи. Кръстът е централното нещо, което показва важността на метафизично сбърканата Еволюция-с-главно-Е. Божията слабост е по-силна от човешката сила. И това води, и Исус казва, че трябва да води, до един живот на следване на Него, който се състои във вземане на кръста и в намиране на живот по този начин, в това, че кротките наследяват земята. Това е начинът, по който призивът на Адам бива осъществен. Ако можем да изследваме Битие и произхода на човека без да чуваме призивът да бъдем носители на образа, обновени в Исус ние напълно пропускаме смисъла, вероятно преследвайки собствените си представи за някакво спасение извън света, което просто капитулира пред силите на злото. Това е, което гностицизмът винаги е правел.
За някои хора може да е изненадващо да погледнат павловата картина на Адам от този ъгъл. Но не е трудно да се почувстваме удобно с нея. Това е най-великата история разказвана някога и тя ще събере в себе си всички други останали истории. Да, мнозина, макар и не всички, съзнават проблемите в собствения си живот, болките, страховете и дълбоко вкорененото объркване и това може да ги доведе в подножието на кръста. Но посланието не трябва никога да бъде просто за мен и за моето спасение. То трябва да бъде за Бога и за Неговото царство. Това е, което Исус прогласява и ние трябва да правим същото. Пълната блага вест е, че в Исус и чрез Неговата смърт и възкресение Бог е станал цар на света. Ние гледаме света, виждаме го объркан и дълбоко в себе си желаем да направим нещо за това. Но нашият собствен грях, нашата алчност, нашата арогантност стоят на пътя ни и ние се спускаме напред и се опитваме да поправим нещата със собствените си сили и (по-лошо) по нашия собствен начин подобно на Мойсей, който се опитва да освободи евреите от Египет използвайки египетски средства. Преди това той се нуждае сам да бъде освободен. Дълбоко в себе си ние хората съзнаваме, че сме призовани да донесем Божият мъдър ред в света. Това е нашето адамово наследство, точно както и действието на злото. Но за да стане той реалността, от която се нуждаем ние самите трябва да бъдем избавени от същият проблем, който терзае останалия свят. Ние сме избавени чрез кръвта на Агнето, за да станем свято свещенство. И начинът, по който това работи, според Новия Завет, е същият начин, по който е действал и Исус: вземайки кръста си, едно носещо страдание, но радостно свидетелство. Това също е част от павловата картина за изкупеният Адам: ние страдаме с Него, за да можем (в съгласие, спомнете си, с Псалм 8) да споделим и славата Му.
Rado's blog 