Размисли за страстната седмица – 1

от Оливър О’Донован

Понеделник

„А той рече: Търся братята си; кажи ми, моля где пасат стадото. И човекът рече: Заминаха от тука, защото ги чух да казват: Нека идем в Дотан. И тъй, Иосиф отиде подир братята си и ги намери в Дотан.” (Битие 37:16-17)

Пътуването на Йосиф в търсене на братята му се разделя на две части, а между тях стои една среща, незначителна, но носеща последствия, с безименен странник в полята на Сихем.

Сихем, където той е изпратен от баща си да ги търси лежи на много мили северно от поселището на Яков, от другата страна на номадското пасище. Но той е упътен оттам да отиде още по-на север, в Дотан – отвъд обичайното – съдбовно разположен на голям търговски път водещ към морския бряг. Това бил пътят, по който вървели търговците на роби водещ на юг, отново към Египет.

Евангелието говори и за Исус като за посланик изпратен от Баща Си да търси изгубените братя. И в Неговия случай пътуването също е в две стъпки, отново водещи в далечна страна.

– „Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се под закона” (Галатяни 4:4). Споделяйки нашата смъртност Той споделя и нашата вина.

– „Изпразни Себе Си, приемайки образа на слуга…и като се намери в човешки образ смири себе си…до смърт” (Филипяни 2:7-8). Споделяйки нашето човешко съществуване Той също споделя и цялото му бреме, смазващата тежест на смъртта.

Светата седмица е предизвикателство пред въображението ни. Измъчваният Човешки Син, кървящ и умиращ на кръста, привлича към Себе Си рояк други образи: масовите гробове в Сребреница, геноцидните погроми в Роанда, ежедневното насилие разкъсващо Сирия и Ирак. Тези ужасяващи истории, случващи се в нашето собствено време ни потапят. И ние можем да изгубим от погледа си това единствено събитие, което действа като фар, чрез който да вървим през тях.

Това е причината, поради която църквата често намира за добра идеята да чете историята на Страстната седмица заедно с други истории от еврейските Писания, които отразяват нейни аспекти. Тази седмица аз искам да прочетем радостната история за Йосиф и братята му като едно огледало на историята за Исусовото предателство и смърт. Тя ни казва как Бог е изпратил един човек да търси братята си, да ги спаси от опасността и за това как накрая ги намира, за това как съда се осъществява и примирението побеждава.

Ние ще следваме аналогичното тълкуване на Писанията на древната църква. Разбира се, съществува риск да поставим двете истории една до друга – така можем да изгубим уникалните черти на всяка от тях. Това би означавало да изхвърлим бебето заедно с мръсната вода. И все пак смъртта и възкресението на Исус са камъкът, който Бог хвърля в езерото на историята. Ние със сигурност можем да обозначим неговото централно място като проследим вълните, които тръгват от него.

За семейството на Йосиф било от съдбовна важност, че Йосиф поел пътя към Египет понеже в това се състояла разликата между тяхната смърт или оцеляване. Но в неговото пътуване има един парадокс: той отива да търси братята си и когато накрая ги намира открива, че на едно по-същностно ниво, ги е изгубил. В Дотан той повече не им е брат нито те на него. Те са изгубили братството си с него и са приели неясната връзка на странници, в която враждебността е свободна да изрази себе си.

Докато историята продължава ние виждаме как Йосив продължава да ги търси, не в баналния смисъл, в който отначало ги е търсил, а в по-дълбокия смисъл, в който ги е изгубил. Въпросът в историята е дали и как той ще спечели обратно своето братство, дали и как пътят в далечната страна може да се превърне в път на примирението.

Тайната мъдрост на историята е, че за да намери братята си Йосиф трябва да отиде пред тях и те да дойдат след него. „После призова глад на земята, Строши всяка подпорка от хляб. Изпрати пред тях човека Иосифа, Който бе продаден като роб.” Или както самият той обобщава всичко ”Бог ме изпрати преди вас, за да опази жживота ви” (Битие 45:5).

Йосиф търси братята си и Йосоиф търси съд. Понеже ако трябва да има възстановяване на братството трябва да има възстановяване на разбирането за истина. Историята достига своята кулминация в примиряващия съд, който Йосиф извършва, един съд, който отново събира семейството пред лицето на опасността.

Само жертвата може да бъде съдия. Само този, който е бил продаден може да изкупи. В тази велика размяна на ролите където невинният страда заради всички се ражда силата за примирение и обединение. Така става и на кръста където „Човешкият Син дойде не за Му служат, а да служи и да даде живота Си като откуп за мнозина” (Марк 10:45).