Религиозна нетолерантност и война – 2


РЕЛИГИОЗНА НЕТОЛЕРАНТНОСТ И ВОЙНА

от Дейвид Бентли харт

(преводът представлява част от книгата Atheist Delusions: The Christian Revolution and Its Fashinable Enemies, Yale University Press, 2013)

index

Последната и най-лошата от „религиозните войни” била, разбира се, тридесетгодишната война, която избухнала през 1618 когато крал Фердинанд от Бохемия (1578-1637) се опитал да консолидира своето управление като наложи всеобща католическа вяра над владенията си и по този начин провокирал протестантските домове в Бохемия и през 1619 една бохемска моравска инвазия в Австрия. Фердинанд, който през 1619 станал император Фердинад II на Свещената римска империя, по всички стандарти бил благочестив католик, но в кампанията си завземе обратно Австрия и Бохемия със сигурност нямал задръжки да приеме военна помощ от страна на лутеранския електор на Саксония, Джон Джордж I (1585-1656). Вярно е, че по време на първата половина от войната, която последвала в Австрия и в германските територии, съществували отделни католически, лутерански и калвинистки партии и че когато чужди протестантски сили – най-вече Дания и Швеция – се включили в боевете те направили това като врагове на Хабсбургската империя. Но в същото време Дания и Швеция през по-голямата част от периода били във война и помежду си и унизителното поражение на първата през 1645 дошло от втората. По-важно, след известно време войните в Германия били сведени до войни между Франция на Бурбоните и Испания на Хабсбургите. Наистина шведския крал Густав II Адолф (1594-1632) бил в състояние да изпрати войски в Германия през 1630 единствено понеже френският кардинал Ришельо (1585-1642) осигурил добри дотации – един съюз инцидентно подпомогнат и окуражен от папа Урбан VIII. През 1635 Франция влязла във войната директно на страната на протестантите. В това нямало нищо изненадващо. Всъщност желанията както на папата така и на Ришельо били да запазят техните страни срещу издигане силата на Хабсбургите. Религиозната принадлежност можела да определя племенната лоялност на някои от участниците в тези войни, но голямата битка за времето си била между стария имперски ред на Хабсбургите и новите „европейски нации.” За Хабсбургските императори Римокатолчиеската църква била един незаменим инструмент за държавно единство; за папската държава идеалната ситуация била на обединена църква и разделена империя; и за принцовете, които се стремели да увеличат собствения си суверенитет било необходимо или да скъсат връзките си с Рим чрез реформация или да сведат католическата църква до една държавна институция в своите собствени територии (при всички случаи създавайки една подчинена църковна институция). Освен това от средата на 15 век нататък френската монархия успяла не само да подчини църквата на своята територия, но чрез злоупотреба с църковните символи да прокара идеята за самата себе си като свещена монархия. Следователно в полза на френските интереси било както да се запази съществуващата галска католическа институция така и да се окаже съпротива на империята. Така от 1635 до 1648, годините на най-голяма разруха, тридесетгодишната война като цяло била една битка между два католически дома – Бурбоните (заедно с техните протестантски съюзници), които заставали зад новия национален ред и Хабсбургите (заедно с техните католически съюзници), които защитавали старата имперска система. Това означава, че съюзите естествено следвали линиите на политически интереси, а не на конфесионална ненавист.

Разбира се, нищо от казаното не отрича, че протестанти и католици се мразели често и жестоко едни други или че религиозната страст не била едно изключително ефективно оръжие ловко размахвано от хитри държавници. Но има нещо свойствено абсурдно в постоянното твърдение, че Хабссбургските войни, националистическите войни и войните за наследяване са „религиозни войни,” като че ли те са водени най-вече по въпроси свързани с доктрината от партии, чиято основна грижа била пропагандирането на една или друга версия на „истинската вяра” или като че, да кажем, германските власти търсели независимост от империята понеже билки протестанти, а не че станали протестанти понеже се стремели към независимост.

Наемническите армии, чиято хищническа бруталност към градовете и селата в германските провинции била част от особеният ужас на тридесетгодишната война, едва ли били мотивирани от спорове свързани с върховенството на папата или транссубстанцията. Освен това има нещо екстравагантно – дори грозно – абсурдно в представата, че новият светски ред на върховенство на държавата избавил Европа от конфликти разпалвани от религиозна вяра и по този начин най-накрая донесъл мир на континента. Окончателното приемане на Вестфалския мир, който сложил край на тридесетгодишната война през 1648 препотвърждавайки принципите на Аугсбург не бил разумно решение на един неразумен спор наложен от добрата ръка на една добра политическа система. Вестфал представлява победа на едната страна на конфликта, краят, за който голяма част от участниците воювали през цялото време: решителното утвърждаване управлението на cuius regio, eius religio и позволение на имперските васали да бъдат независими в своите външни и държавни дела. Той превърнал идеалът на едно обединено християнство в част от историята и донесъл една нова епоха на национални държави. За известно време империята била запазена, но силата й била пречупена. Битката за бъдещето на Европа между старият империализъм и новият национализъм била решена в полза на втория, за добро или зло. По този начин Вестфал бил не само краят на ранните войни на модерна Европа: той в един истински смисъл бил нейната причина. По думите на Хенри Даниел-Ропс: „Вестфалския договор най-накрая утвърдил отхвърлянето от страна на държавника на една благородна и древна концепция…която доминирала средните векове: че между кръстените европейци съществува една връзка по-силна от всички техни мотиви за препирни – една духовна връзка, концепцията на християнството. От 14 век и особено през 15 тази концепция малко по-малко изчезвала…. Тридесетгодишната война доказала без капка съмнение, че докато говорели за защитата на идеала на обединена християнска Европа държавите всъщност предлагали или налагали собственото си върховенство.”

Що се отнася до „мира,” върху който почивала тази национална Европа той бил, да се изразим най-меко, доста странен и кръвожаден. Бавната, конвулсивна, нещастна, насилствена смърт на Светата римска империя както преди така и след Вестфал спадала към първата фаза на новата епоха на териториални и (в крайна сметка) идеологически войни, национализъм и (тогава) империалистически войни, войни заради търговия, политика, колониални интереси, кръв и земя и (най-накрая) представи за бъдеща Европа и дори за човечеството: Английските войни с Нидерландия, Испания, Португалия и Франция; войните на Швеция с Русия, Полша и Дания; войните на Франция с Испания, Нидерландия и Аугсбургската лига; войните за испанския престол, войните за полския престол, двете силезийски войни за престола на Австрия, третата силезийска война; революционните войни на Франция с Британия, Холандия и Испания, войните на Първата, Втората и Третата коалиция и всичките войни на Наполеон; войните за обединението на Италия, войните за обединение на Германия, Франко-пруската война, Първата и Втората балкански войни, Първата световна война, Втората световна война…(да спомена само най-очевидните примери). Никога в историята на Европа не е имало толкова много готови или тръгнали на кампания армии или толкова много хора притежаващи власт да изпращат хората да убиват и да умират.

Очевидно всяка епоха има своите войни и слухове за войни, жестокост, несправедливост, противопоставяне, убийствена ревност и убийствено безразличие и хората очевидно ще се избиват с или без причина. Но, поради простия мащаб на насилието, модерният период е ненадминат. Тридесетгодишната война с впечатляващите цифри за мирните жертви от нея била един скандал за съвестта на европейските нации, но по пътя към 20 век западното общество до такава степен привикнало с идеята за война като за цялостен конфликт между цял един народ срещу друг, че дори либералните демокрации нямат скрупули да бомбандират беззащитни градове от въздуха или да използват запалителни или ядрени средства, за да изгорят десетки хиляди цивилни граждани понякога единствено поради неясни военни причини. Вероятно това е цената на „прогреса” и „свободата.”

От края на 10 до средата на 11 век множество църковни събори във Франция определяли постановления свързани с „Божия мир,” които били използвани като заплаха за отлъчване и предпазна мярка срещу личните войни и нападения над жени, селяни, търговци, свещеници и други хора, които не били войници и които задължавали всеки дом, знатен или не, да работи за запазването на мира. Други събори през 11 век постановили „Божието примирие,” което забранявало въоръжена агресия през множество дни в годината – периоди за покаяние, празници, пости, жетва, от Четвъртък вечер до Понеделник сутрин и т.н. – така че в крайна сметка около ¾ от календара се смятал за периоди на задължително примирие. През 12 век Забраните свързани с примирието влезли в гражданския закон. Причината, поради която подобни конвенции можели действително да служат (дори частично) за ограничение на агресията била, че те идвали от един духовен авторитет, който нито един некръстен човек, без значение колко могъщ или хищен, не бил в състояние изцяло да пренебрегне. И докато ние сме склонни да смятаме подобни неща за средновековен рицарски код, за учение на църквата свързано с оправданите причини за и за праведното поведение по време на война или за за църковни забрани на определени видове военни оръжия, доста старомоден и неефективен, те всъщност били израз – по времето когато мъжете и жените все още имали душа, за която да мислят – един морален авторитет по-голям от амбициите и суверенитета на всеки господар, монарх или държава. С идването на модерността и разпада на християнското единство на запад последните остатъци от този авторитет били пометени. За да компенсират тази загуба посветените християнски учени като Франциско Виториа (1483-1546), доминикански защитник на кузата на Новия свят и холандският реформиран християнин Хюго Гротий (1583-1645) положили основите на конвенциите на международния закон свързани с „човешките права” и оправданата война почерпени от християнската традиция свързана с естествения закон. Но, разбира се, единствено суверените държави определяли до каква степен тези конвенции ще бъдат приложени. Все пак те били основани на една богословска традиция и „неразумните” изисквания на вярата не можели повече да получат съгласие. Специалния, всъщност уникален, принос на новия, еманципиран светски ред в политическото създаване на западното общество бил от изцяло друг вид. Той може да бъде сведен до две изцяло съвременни, изцяло пост-християнски, „просвещенски” принципа: абсолютното върховенство на държавата и тоталната война.

КЪМ ЧАСТ 1
Дейвид Бентли Харт (роден 1965) е източно православен богослов, философ и културен критик. Той е получил BA от University of Maryland, MPhil от University of Cambridge, и MA и PhD от University of Virginia. Преподавал е в University of Virginia, University of St. Thomas (Minnesota), Duke Divinity School,  Loyola College in Maryland и Providence College,където преди това е заемал Robert J. Randall Chair in Christian Culture.

На 27 Май 2011,Книгата на  Atheist Delusions е наградена с Michael Ramsey Prize in Theology. Следващата книга на Харт The Experience of God е наречена от Гардиън „богословската книга, която всеки атеист трябва да прочете.“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.