Религиозна нетолерантност и война – 1


РЕЛИГИОЗНА НЕТОЛЕРАНТНОСТ И ВОЙНА

от Дейвид Бентли Харт

(преводът представлява част от книгата Atheist Delusions: The Christian Revolution and Its Fashinable Enemies, Yale University Press, 2013)

index

Насилието на ранната модерност никъде не е изразено толкова ясно или в по-голям мащаб от международните и кръвопролитни конфликти през един период, който по традиция се нарича „религиозните войни.” Поради състава на коалициите участващи в тези конфликти и с оглед на последиците им те би трябвало да бъдат запомнени като първите войни на модерните национални държави, чиято основна цел била да установят върховният авторитет на светската държава над всяка съперничеща й сила и най-вече над властта на църквата.

Те със сигурност по никакъв начин не са някакво продължение на „традицията” на кръстоносните походи (единствените „свещени войни” в християнската история). Кръстоносните походи започнали като напълно обясним – макар и по своята същност брутален и често некомпетентен – отговор на огромна камара от жестокости извършени срещу източните и западните християни-пилигрими от селджукските турци и на призива на византийският император Алексис I (1081-1118) за военна помощ за отблъскване на селджукската агресия в източния християнски свят и в периферията на западното християнство. Когато папа Урбат II (ок. 1035-1099) призовал за първия кръстоносен поход нямало нищо неискрено във възмущението, с което той разказвал истории за ограбени, поробени и убити християни или в горчивите му предчувствия за християнския свят поробен от един враг, който вече държи много християнски земи в плен в продължение на 4 века. На практика голяма част от християните благородници, които отговорили на призива на Урбан били искрени, благочестиви и жертващи се хора, които виждали себе си като отиващи да помогнат на подтиснатите, да освободят поробените и да очистят светите места от поругаването, на което са подложени. За съжаление понесени от вълната на ентусиазма, който съпътствал първия кръстоносен поход дошли и голям брой хулигани, разбойници и убийци, поне в първия етап на пътуването. След това кръстоносните походи – спорадични, ограничени, неубедителни и често безсмислени – се превърнали в последното голямо приключение на разпадащата се военна каста, понякога кървави, но като цяло полезни културни и търговски представители на късната западна франкска цивилизация във византийката християнска и ислямска цивилизации и квас за културен и интелектуален обмен между изтока и запада. Те били водени, вероятно в еднаква степен, от високи идеали и ниски мотиви. Но това били изцяло хора на своето време. Те били епизоди в един конфликт между исляма и християнството, който започнал през 7 век с бързото и брилянтно ислямско завоевание на обширни части от християнския свят. Те със сигурност нямали каквато и да е основа в някоя християнка традиция на свещена война. По-скоро те били последното ярко разцъфване на западната варварска култура украсено с обаятелните церемонии на рицарството.

Европейските войни през 16 и 17 век били нещо съвсем различно. Те поставили началото на една нова епоха на национални борби и държавно насилие извършвано в мащаби и с жестокост безпрецедентни в средновековната история: войни на обединение, революции, имперски завоевания, коалиции, възраждане на робството, безкраен иредентизъм, идеологически безумия на масови убийства, националистки култове, политически тероризъм, световни войни – накратко един славен запис на европейската политика заменила обединеното християнство. Не светската национална държава освободила европейците от хаоса и клането на сектантската ревност, а тези войни представлявали родилните мъки на светската държава и нейната неограничена свобода да убива. Религиозните пристрастия, безпокойства и омраза били използвани от местните управници просто като претекст за конфликти, чийто причини, резултати и съюзи имали много малко общо с вярата или конфесионалната лоялност.

С оглед на всичко, което ни е известно това съвсем не би трябвало да е спорно твърдение. Ранната модернист била епоха на новите светски идеологии на „абсолютната монархия” и на „божественото право,” епоха последвана от голяма политическа борба за независима национална държава, която се еманципира от всички религиозни, законови, морални и сакраментални връзки, които някога или по някакъв начин ограичават нейният цялостен суверенитет над поданиците й. По-старите средновековни модели на припокриващи се и филеални сфери на власт и вярност и на една реалност на духовен авторитет надвишаващ властта на управниците отстъпили пред идеята за една монархия, в която цялата власт и право на държавата, във всяка нейна институция били напълно концентрирани. Сега монархът представлявал тавтология: един цар бил цар понеже бил цар не понеже бил васал на националните имения натоварен с реципрочни отговорности спрямо своите васали и подчинен на църковното право. Това означавало, че църквата – единственият универсално признат трансцедентален авторитет, който вероятно бил в състояние да бъде съперник или дори да надвиши властта на монарха – трябвало да бъде сведен до националните ограничения, една институция в държавата или просто една социална институция. Преди всичко това била политическата причина за успеха на Реформацията, която процъфтяла единствено там където служела на интересите на националните държави в нейния бунт срещу обичаите и законите на християнството и в кампанията й срещу авторитета на църквата в нейните територии. Френската монархия останала католическа през 16 и 17 век вместо да имитира установяването на английското англиканство отчасти понеже френската църква вече успешно била сведена до една галско учреждение, първо през 1438 с Прагматичната санкция на Борджиите (която жестоко ограничила папсаката власт във Фанция давайки правото да назначава епископи на френската корона), след това през 1516 с Болонския конкордат (който потвърдил и разширил правата на френската корона на галската църква и всички църковни назначения) и накрая през 1682 с въвеждането на четирите галски члена (които отхвърляли папските претенции за светска власт, утвърждавали върховенството на църковния събор над папата и определяли като ненакърними такива специални френски практики като правото на короната да назначава епископи). Същото до голяма степен било вярно и за Иберийските държави. Особено след 1486 авторитета на испанската корона над църквата в нейните територии бил абсолютен. Обаче там където църквата не можела да бъде толкова лесно подчинена отделянето от Рим се оказало необходимост. И където амбициите на една държава, или на една фракция в държавата, влизали в конфликт с амбициите на друга войната била неизбежна и религията била толкова добро извинение колкото всяко друго за управлението на владетеля.

Вярно, това не би имало никакъв резултат ако не съществувала голяма религиозна омраза, която да бъде използвана. Вземете за пример най-прословутата жестокост на френските „религиозни” войни, клането на св. Вертоломей през 1572, при което хиляди протестанти-хугеноти били избити в и около Париж. Това по никакъв начин не било спонтанно клане на едно презряно малцинство. Множетсво хугеноти благородници и търговци били пристигнали от Навара, за да празнуват сватбата на своя крал, Хенри де Бурбон (1553-1610) с принцеса Маргарет де Велос (1553-1615) сестра на френския крал Чарлз IX (1550-1574). Четири дена след сватбата майката на Чарлз, Катерина де Медичи (1519-1589) неуспешно се опитала да убие хугенотският адмирал Гаспар де Колини и след това организирала клането като отчаяна следваща мярка, убивайки Колини заедно с всеки друг свидетел хугенот и след това скривайки цялата афера зад кървава завеса. Но макар че основната причина за клането да не била религиозна то не би се случило ако омразата срещу хугеотите не била достатъчно голяма, за да изиграе ролята си и по този начин, да се изразим така, удобно да прикрие престъплението на Катерина. Новините за събитието довели до празник в испанския кралски двор и в папската курия в Рим където политическата заплаха на протестантите била постоянна причина за безпокойство. Казват, че папата дори изсякъл възпоменателен медал в чест на събитието. Както казах, хората често ни разочароват.

Все пак без значение колко срамно е това цялата религиозна омраза, страх или презрение на този период взети заедно биха били безсилни да задвижат батальоните или да вдигнат нациите на оръжие и никой владетел не започвал война срещу друг просто по причина на неговата вяра. Първата от ранните съвременни „религиозни” войни в Европа била водена от хабсбургския император на Свещената римска империя Карл V, за да утвърди силата му в множество провинции: войни завършили през 1555 с Аугсбургския мир, който утвърдил с императорски закон, че вярата на хората се определя от тения владетел. Макар със сигурност да е вярно, че Карл виждал приемането на лутеранството от множество германски принцове като едно реално предизвикателство срещу своя авторитет над васалните държави до 1547 той проливал единствено католическа кръв в някакво заслужаващо си да се спомене количество. Той не само бил едновременно въвлечен във война с Франсоа I на Франция и в друга, за да потуши размириците сред своите поданици в Испания, но през 1527 обърнал силите си срещу папата и същата година войските му влезли в Рим и плячкосали града. Що се отнася до войните, които той водил между 1547 и 1548 и отново (след бунта на протестантския електор в Саксония) от 1552 до 1555 те едва ли можели да се нарекат войни с цел да се наложи „истинската вяра” на хора борещи за религиозна свобода. Те били конфликти, от една страна на власти стремящи се към пълен суверенитет над своите земи и поданици – без значение дали ставало дума за Рим или Хабсбургите – и от друга страна на един корумпиран и умиращ имперски ред опитващ се да се защити от неизбежното падение. Това е причината, поради която католическите германски принцове в империята не направили опит да подкрепят Чарлз в неговите войни. Те имали не по-малко желание от своите лутерански съвременниици да достигнат до Аугсбургския мир. И вероятно заслужава да се отбележи, че след Аугсбург единствените места където можело да се открие нещо наподобяващо религиозна свобода в империята били свободните градове под имперска юрисдикция където никакъв национален суверенитет не бил поставен на карта.

Що се отнася до т. нар. религиозни войни във Франция през втората част на 16 век те представлявали борба между няколко благороднически семейства за френската корона. Поне от 1560 когато предпоследния крал от Валоите, Чарлз IX (1550-1574), се възкачил на трона на 10 годишна възраст и неговата майка Катерина де Медичи станала регент, домовете Гуис, Монтморенси и Бурбон били въвлечени в интриги за контрол на монархията. Някои от Монтморенсите поддържали протестантките хугеноти когато служели на техните интереси докато Бурбоните били водачи на хуеноткста кауза макар и двата дома да били в по-голямата си част католици. Гуисите свързвали своята кауза най-вече с интересите на френската католическа монархия. Не е нужно да казваме, че френската католическа църква, във формата утвърдена след 1516, била един от най-здравите стълбове за управлението на Валоите. Това обаче не попречило на Катерина в началото на нейното регентство когато страхът й от Гуисите бил особено силен да се стреми към съюз с хугенотите. Тя не само доста глупаво предложила през 1561 създаване на галска църква, която да съвместява както католически така и калвинистки общности, но през 1562 тя – същата жена, която след 10 години осъществила клането на св. Вартоломей – издала първият едикт за толерантност спрямо протестантите във Франция позволявайки им открито да провеждат богослужения извън общинските покрайнини. За съжаление подобни опити за преговори с протестантската фракция били причина за възхода на Бурбоните и довели до съюз между Гуисите и Монтморенсите. Гиуските (католически) сили завладели Париж и (католическото) царско семейство, но съюзът не бил способен решително да победи хугенотите в провинциите и след година войната завършила с по-ограничено позволение за толерантност. Тя избухнала отново след 5 години поради хугенотски заговор целящ да завземе контрола с помощта на германския пфалц и продължала до 1570 като краят на конфликта бил сложен от клането на св. Вертоломей.

Войните през следващите две десетилетия били подобни на всички останали идеологически конфликти. Сред решените да се бият за бъдещето на Франция имало някои, които се стремели да запазят стария феодален ред и други, които желаели абсолютна монархия с контрол над всички институции. Политиците, разнородна партия от умерени католици била защитник на „божественото право” и на върховенството на короната над църквата. Това добре отговаряло на официалната католическа позиция за земното управление и Политиците били естествени поддръжници на хугенотската кауза. Те се стремели към толерантност спрямо френските протестанти чрез една галска католическа църква, но също така вярвали в някакъв държавен абсолютизъм, който не признавал никакви „договорни” задължения на монарха спрямо неговите поданици. За разлика от това Католическата свята лига, създадена по времето на последния крал от Валоите, Хенри III (1551-1589), била посветена на каузата на стария ред, която признавала правата, свободите и властта на френските провинции. Но лигата също така била творение на Гуисите и служела като нелегално посолство на Филп II испански (1527-1589). Филп желаел трона на Франция за своята дъщеря Изабела Клара Еуджина (1566-1633), която била Валой по майчина линия.

Когато през 1583 г. умрял братът на Хенри III и чичо му Хенри де Бурбон – хугенотския крал на Навара – станал наследник на френския трон Лигата дирижирала бунтове срещу короната осигурявайки си съгласие с краля през 1585 да изключи претендента Бурбон от наследяването и след това през 1588 изгонила самия крал от Париж. По този начин (католическия) крал Валой и неговият (протестантски) наследник Бурбон, които воювали един с друг само една година по-рано се оказали съюзници срещу домът Гуис и испанската корона. Дукът де Гуис и неговият брат били убити през 1588 както и Хенри III през 1589 и Хенри де Бурбон станал крал Хенри IV на Франция. Войната обаче продължила още 9 години. През 1593 Хенри се обърнал към католицизма без особено духовно смущение, което позволило на много домове и семейства противящи се на неговата власт да се оттеглят от войната без срам. Оттам нататък войната се превърнала в борба за власт между (католическия) Бурбонски крал и (католическия) испански крал. През 1589 накрая враждата престанала, Испания признала Хенри IV за крал на Франция, Хенри обнародвал Нанския едикт даващ пълна толерантност на протестантите във Франция и Филип Испански имал благоразумието да умре от рак.

От всички принцове взели участие във френските войни вероятно единствено Филип може да бъде виждан като достатъчно принципен. Той поне представял себе си за защитник на католическата вяра срещу нейните врагове, турци и еретици, и със сигурност подкрепял църквата, когато имал възможност. Все пак е трудно да не забележим, че винаги имало щастливо съвпадение – ако следваме аргументите на Филип – между неговите лични интереси и тези на църквата дори когато папата явно не забелязвал това. Вярно, Филип изпратил армии в Нидерландия, но единствено понеже бил владетел на Нидерландия и се стремял да потуши бунтовете. През 1576 протестантските провинции от северна Нидерландия и католическите провинции от южна дори сключили съюз (макар юга скоро да сключил допълнително споразумение с Испания). Що се отнася до войната на Филип с Англия малцина били толкова глупави, че да смятат, че някоя страна воюва по религиозни причини.

КЪМ ЧАСТ 2

Дейвид Бентли Харт (роден 1965) е източно православен богослов, философ и културен критик. Той е получил BA от University of Maryland, MPhil от University of Cambridge, и MA и PhD от University of Virginia. Преподавал е в University of Virginia, University of St. Thomas (Minnesota), Duke Divinity School,  Loyola College in Maryland и Providence College,където преди това е заемал Robert J. Randall Chair in Christian Culture.

На 27 Май 2011,Книгата на  Atheist Delusions е наградена с Michael Ramsey Prize in Theology. Следващата книга на Харт The Experience of God е наречена от Гардиън „богословската книга, която всеки атеист трябва да прочете.“

1 thought on “Религиозна нетолерантност и война – 1

  1. Благодарим за поученията които споделяш с нас Радо!Трудът ти за Господа не е напразен. Радвам с духа си за нашето познанство! рени учихме за кратко заедно в TCMI бивш редактор на Благовестител ЕПЦ 1 София Не мога да осъществя днес връзката с твоя блог. Дава съобщение за грешка в шифровката.Help!

    >––– Оригинално писмо ––– >От: Rado’s blog >Относно: [New post] Религиозна нетолерантност и война – 1 >До: renistb@abv.bg >Изпратено на: Вторник, 2015, Януари 20 16:45:46 EET > > > WordPress.com > the boss posted: „РЕЛИГИОЗНА НЕТОЛЕРАНТНОСТ И ВОЙНАот Дейвид Бентли ХартНасилието на ранната модерност никъде не е изразено толкова ясно или в по-голям мащаб от международните и кръвопролитни конфликти през един период, който по традиция се нарича „религиозните войни“ > >

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.