Какво е „сайънтизъм“


КАКВО Е „САЙЪНТИЗЪМ”

от Томас Бърнет

Ученият, прятели, е човек, който вижда в бъдещето. Това е така понеже науката осигурява средствата да се предвиди какво е полезно и учените превъзхождат всички останали хора.” (Анри де Сейнт-Симон[1])

Сайънтизъм е една доста странна дума, но по причини, които ще видим по-нататък тя е полезна. Макар терминът да се е появил доста скоро той се свързва с доста други „изми” с дълга и бурна история: материализъм, натурализъм, редукционизъм, емпиризъм и позитивизъм. Вместо да се занимаваме с всяка от тези концепции поотделно ние ще започнем с една работна дефиниция на думата сайънтизъм и от нея ще продължим нататък.

Историкът Ричард Олсън дефинира сайънтизма като „опити да се разпрострат научните идеи, методи, практики и нагласи върху човешките социални и политически проблеми[2].” Но тази формулировка е толкова широка, че на практика е почти безполезна. Философът Том Сорел предлага една по-прецизна дефиниция: „Сайътнизмът е начин да се постави едно прекалено голямо значение на естесвената наука в сравнение с останалите клонове на познанието и културата[3].” Физикът Йън Хътчинсън предлага една доста подобна, но по-крайна версия: „Науката, основана на естествените науки, е единственият източник на истинско познание[4].” Последните две дефиниции са много по-прецизни и ще ни помогнат по-добре да оценим стойността на сайънтизма.

История на сайънтизма

Корените на сайънтизма се простират назад чак до Европа от 17 век, една епоха известна като Научната революция. До този момент повечето учени се отнасяли доста почтително към интелектуалната традиция, до голяма степен една комбинация от юдео-християнските писания и древногръцката философия. Но потокът от нови знания по времето на късния Ренесанс започнал да предизвиква авторитета на древните и установените, интелектуални основи започнали да се клатят. Англичанинът Франсис Бейкън, французинът Рене Декарт и италианецеът Галилео Галилей се превърнали във водачи на едно интелектуално движение настояващо за нови основи на познанието, които включвали внимателно изследване на природата вместо анализ на древните текстове.

Декарт и Бейкън използвали особено силна реторика, за да разчистят място за своите нови методи. Те твърдели, че чрез познание за това как работи физическия свят ние можем да станем „господари и притежатели на природата[5].” Правейки това хората могат да победят глада чрез нововъведения в земеделието, да премахнат болестите чрез медицински изследвания и драматично да подобрят качеството на живота чрез технология и индустрия. В крайна сметка науката можела да спаси човечеството от излишно страдание и неговите себеунищожителни склонности. И те обещавали да осъществят тези цели в този свят, не в отвъдния живот. Това било едно смело, пророческо видение.

Тъй като тези нови методи пожънали голям успех започнал да се появява спектъра на сайънтизма. Както Бейкън така и Декарт издигали използването на разума и логиката и принизявали останалите човешки способности като творчество, памет и въображение. Класификацията на познанието на Бейкън отреждала на поезията и историята второстепенно място[6]. Описанието на вселената от Декарт като огромна машина оставяло малко място за изкуствата или за други форми на човешко изразяване. В един смисъл реториката на тези визионери отворила нови огромни пространства за интелектуални търсения. Но от друга страна тя предлагала една твърде тясно разбиране за това кои човешки дейности могат да се смятат за ценни.

Просвещението

Един век по-късно мнозина от интелектуалци на на Просвещението продължавали своята любовна афера със силата на естествената наука. Те твърдели не само, че науката може да подобри качество на човешкия живот, но че може да донесе и морално подобрение. Енциклопедистът Денис Дидро це опитвал да събере, организира и запази цялото човешко познание, така че „нашите деца, бивайки по-добре наставени, да могат да станат в същото време и по-добродетелни и щастливи[7].” Мнозина от френските философи дори твърдели, че науката може да бъде заместител на религията. Всъщност по време на Френската революция много католически църкви били превърнати в „храмове на разума” в които се провеждали полу-религиозни служби за поклонение на науката[8].

Позитивизъм

19 век станал свидетел на най-мощната и продължителна формулировка на сайънтизма, една система наречена позитивизъм. Нейният основател, Огъст Комте, изградил своята позитивна философия върху едно дълбоко посвещение на емпиризма и скептицизма на Дейвид Хюм. Комте твърдял, че единствените валидни данни се получават чрез сетивата. Нищо не е трансцедентно и нищо метафизично не може да има някакви претенции за верност[9]. Задачата на учените е двустранна – първо, да покажат как всички феномени, включително човешкото поведение, са определени от различни естествени закони[10]. Второ, те трябва да сведат тези естествени закони до най-малкият възможен брой и в крайна сметка да ги сведат до физични закони[11].

Комте също обобщава цялата човешка интелектуална история в един голям процес, който той нарича Закона трите стадия. Според неговото виждане всеки клон на познанието преминава през три стадия: богословски или измислен, метафизичен или абстрактен и най-накрая научен или позитивен. Той вярвал, че чрез постоянния напредък на човешкото познание религията ще изчезне, философията и хуманитарните науки ще се трансформират в една натуралистична основа и цялото човешко познание в края на краищата ще се превърне в научен продукт. Всяка идея извън тази реалност е чиста фантазия или суеверие.

Логически позитивизъм

Позитивизмът не изгубил своята привлекателност през 20 век. Напротив, една група известна като Виенския кръг дала нов живот на основните идеи на позитивизма посредством силна символна логика и научна теория. Те удачно нарекли своя подход логически позитивизъм. В тази система съществуват само два вида смислени твърдения: аналитични твърдения (вкл. логиката и математиката) и емпирични твърдения подчинени на експериментално потвърждение. Всичко извън тази рамка е празна концепция[12].

Поради своите всеобхватни претенции логическият позитивизъм е подложен на сурова критика. Карл Попър посочва, че всъщност малко научни твърдения могат да бъдат напълно проверени. Едно единствено наблюдение притежава потенциала да направи невалидна една хипотеза и дори цяла теория. Следователно той предлага вместо експериментална проверка принципът на възможност за грешка да определя това, което се приема за наука и като продължение на това, какво може да се приеме за познание[13].

Друга слабост на позитивистката позиция е приемането на една пълно различие между теорията и наблюдението. Позитивистите твърдят, че наблюденията, ключови за емпиричния научен подход, са голи факти, които човек може да използва, за да установи, оцени и сравни различните теории. Все пак У. О. Куин посочва в своите „Две догми за емпиризма,” че самите наблюдения са отчасти оформени от теория („движени от теория”)[14]. Какво може да се смята за наблюдение, как да проведем един експеримент и какви данни смятаме, че нашите инструменти събират – всичко това изисква една тълкувателна теоретична рамка. Това осъзнаване не нанася смъртоносен удар на практикуването на науката (както някои постмодернисти обичат да казват), но подкопава позитивисткото твърдение, че науката почива изцяло на факти и по този начин е неоспорима основа за познание.

Сайънтизмът днес

Днес сайънтизмът е жив и здрав како е видно от твърденията на редица известни учени.

„Космосът е всичко, което е, или е било, или ще бъде.” – Карл Сейгон, Космос

„Колкото по-разбираема изглежда вселената толкова по-безсмислена изглежда тя.” – Стивън Уейнбърг, Първите три минути

„Можем да се гордеем като вид и понеже сме открили, че сме сами ние дължим тъврде малко на боговете” – Е.О. Уилсън, Съвпадение

Докато тези хора със сигурност имат право на лично мнение и на свободата да го изразяват фактът, че те правят подобни смели изявления в своята популярна научна литература размива границата между солидната, основана на доказателства наука и необузданите философски спекулации. Без значение дали човек е съгласен с твърденията на тези учени или не резултатът от подобни публични твърдения е послужил за отчуждаването на голяма част от обществото. И това е сериозен проблем тъй като научните изследвания зависят в голяма степен от публичната подкрепа за своето спонсориране и политиката на околната среда се формира от законотворците, които слушат своите избиратели. От една чисто прагматична гледна точка би било разуно да се подхожда по различен начин.

Физикът Йън Хътчинсън предлага една прозорлива метафора за настоящите спорове относно науката: „Здравето на науката е на практика изложено на опасност от сайънтизма, а не подпомагано от него. Най-малкото сайънтизмът провокира една защитен, имунен, агресивен отговор от други интелектуални общности в резултат на своята арогантност и интелектуално насилничество. По асоциация той замърсява самата наука[15].”

Отбелязвайки, че повечето хора ентусиазирано приветстват научните постижения, особено тези в здравеопазването, транспорта и комуникациите, Хитчинсън казва, че вероятно това, което публиката отхвърля всъщност не е самата наука, а един светоглед близко свързал се с нея – сайънтизма[16]. Разграничавайки тези две концепции ние имаме много по-добър шанс да получим обществена подкрепа за научни изследвания отколкото ако се опитваме да убедим милиони хора да приемат една материалистична, безбожна вселена, в която науката е нашата единствена надежда.

Разграничение на науката от сайънтизма

И така ако науката е различна от сайънтизма какво е тя? Науката е дейност, която се стреми да изследва естествения свят използвайки добре установени, ясно дефинирани методи. Вземайки предвид сложността на вселената, от най-голямото до най-малкото, от неорганичното до органичното, съществува огромна област за научни дисциплини, всяка от тях със свои собствени специфични техники. Броят на различните специализации постоянно нараства, което води до все повече въпроси и области на обяснение. Науката разширява нашето разбиране вместо да го ограничава.

Сайънтизмът от друга страна е един спекулативен светоглед за крайната реалност на вселената и нейното значение. Независимо от факта, че съществуват милиони видове на нашата планета, сайънтизмът отделя непропорционална част от своето внимание за човешкото поведение и вярвания. Вместо да работи във внимателно определените граници и методологии установени от изследователите той широко генерализира цялото поле на академични познания и отхвърля много от тях като маловажни. При сайънтизма често можете да чуете обяснения основаващи се на думи като „просто,” „единствено,” „само” или „нищо повече от.” Сайънтизмът ограничава човешкото изследване.

Едно нещо е да се радваме на науката заради нейните постижения и забележителна способност да обяснява разнообразните феномени в естествения свят. Но да твърдим, че не съществува нищо познаваемо извън обхвата на науката би било подобно на един успешен рибар, който казва, че това, което той не може да улови в мрежата си просто не съществува[17]. Веднъж приели, че науката е единственият източник на човешко познание ние сме приели една философска позиция (сайънтизъм), която не може да бъде проверена от самата наука. С други думи тя е нанаучна.

[1]Un savant, mes amis, est un homme qui prévoit; c’est par la raison que la science donne le moyen de prédire qu’elle est utile, et que les savants sont supérieurs à tous les autres hommes.The Political Thought of Saint-Simon. Oxford University Press, 1976. Page 76

[2] Olson, Richard G. Science and Scientism in Nineteenth-Century Europe. Urbana, University of Illinois Press, 2008.

[3] Sorell, Tom. Scientism: Philosophy and the Infatuation with Science. New York: Routledge, 1991.

[4] Hutchinson, Ian. Monopolizing Knowledge: A Scientist Refutes Religion-Denying, Reason-Destroying Scientism. Belmont, MA: Fias Publishing, 2011.

[5] Descartes, Rene. Discourse on Method

[6] Sorell, p176

[7] Sorell, p35

[8] Ozouf, Mona. Festivals and the French Revolution. Harvard University Press, 1988.

[9] Zammito, John H. A Nice Derangement of Epistemes : Post-Positivism in the Study of Science from Quine to Latour. Chicago: University of Chicago Press, 2004.

[10] Това виждане е форма на стриктен детерминизъм и настоящите му популяризатори родължава ентусиазирано да го пропагандират. Вероятно те също са „детерминирани“ да правят това?

[11] Това виждане е форма на краен редукционизъм също широко пропагандирано от настоящите популяризатори на науата.

[12] Zammito, p8

[13] Popper, Karl. Logic of Scientific Discovery. 1959

[14]  За сериозна дискусия виж Zammito’s chapter “The Perils of Semantic Ascent: Quine and Post-positivism in the Philosophy of Science” in A Nice Derangement of Epistemes. University of Chicago Press, 2004.

[15] Hutchinson, p143

[16] Hutchinson, p109

[17] Giberson, Karl, and Mariano Artigas. Oracles of Science: Celebrity Scientists Versus God and Religion. Oxford: Oxford University Press, 2009

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.