Тъмната страна на духовния рожден ден


ТЪМНАТА СТРАНА НА ДУХОВНИЯ РОЖДЕН ДЕН

 от Радостин Марчев

Едно от нещата, с което евангелските християни са известни е силното ударение, което поставят върху личното новорождение – преобрзяваща живота опитност осъществена чрез силата на Светия Дух.

Църквата, в която повярвах беше подчертано евангелска в своите вярвания и практики. В първите години след промяната когато духовният глад в България беше много силен често бях свидетел как хора излизат напред, за да „приемат Исус за личен Спасител,” водени от свещенослужителя в „молитва на покаяние.” Никога няма да забравя радостта от подобна гледка.

Изминалите 25 години не промениха особено моето богословие в това отношение. Макар и не чак толкова често срещано като терминология в Новия Завет, аз все още мисля, че има повече от достатъчно основания учението за новорождението да бъде утвърждавано. В други отношения обаче моята критичност към някои свързани с него църковни учения и практики значително нараста.

Докато четях и изучавах Библията – отначало лично, а след това в богословско училище – едно от нещата, които ми направи впечатление е, че никъде в нея няма описана подобна практика на „молитва за приемане на Исус като личен Спасител.” Разбира се, призива към вяра в Христос и към покаяние е съществен елемент от новозаветната проповед, но идеята, че това е начина да се осъществи новорождението напълно липсва. Въпросът, който апостолите и проповедниците последователно задават на хората е „Вярваш ли, че Христос е Божия Син?” а наставлението е „Покайте се”, разбирано в повечето случаи не както молитва за прошка на греховете, а като цялостна промяна на живота (което е и значението на гръцката дума „метаноя”).

В известен смисъл това е напълно логично. Ако човек истински вярва в евангелското послание и е решил да живее в покорство на Христос той вече е християнин, приет от Бога и няма нужда тепърва да се моли за това. И обратно, ако тази вяра и посвещение липсват никаква молитва не е в състояние да промени този факт. Последното е очевидно от бързото отстъпление на голяма част от такива покаяници.

Разбира се, истинската християнска вяра никога не може да бъде ограничена до „сферата на сърцето” и неминуемо намира начин да изрази себе си и външно – вкл. с устна изповед (виж Римл. 10:9). Но идеята, че именно молитвата за покаяние и приемане на Христос е начинът това да бъде направено е напълно необоснована библейски.

Не ме разбирайте погрешно – нямам нищо против подобна молитва. Доста често тя може да бъде много полезна за човекът, който се моли с нея. Но в най-добрият случай тя е единствено външен белег на нещо, което вече се е осъществило (новорождение чрез вяра), а не причина за него – дори когато вътрешната реалност и външният й израз съвпадат по време. А в други случаи ефекта може да е отрицателен.

Ясно си спомням една случка от ранният ми християнски живот. Съвсем скоро след като бях повярвал един човек от църква, когото сравнително слабо познавах, ме попита дали съм приел Христос за личен Спасител. Незапознат с „евангелския жаргон” на свой ред попитах какво означава това. Той ми обясни, че за да ме приеме Христос аз трябва да се помоля с вяра с молитва за покаяние. Нищо подобно не бях правил. Съвестно изпълнявайки християнския си дълг той ми даде напечатана брошура с примерна молитва, която мога да използвам, след което се разделихме. Няколко дена след това редовно се молех Бог да ме приеме в пълна несигурност и страх дали това наистина е станало. Въпросът не беше дали вярвах – аз истински вярвах и добре съзнавах това. Но идеята за определена техника (молитва на покаяние), чрез която се оказвам „вътре” съчетана с предизвикателството за „увереност” породи в мен именно силно съмнение за положението ми пред Бога, което отшумя едва след известно време.

Днес съм напълно наясно, че проблемът е бил много повече в моята ранна възраст, духовна незрялост и липса на опитен християнин, към когото да се обърна за съвет и ръководство. Както казах само по себе си използването на подобна молитвена техника може да е много добро, полезно и оправдано. Но, въпреки несъгласието на някои хора, то лесно може да се превърне и в нещо далеч не толкова добро и дори подвеждащо. Нещо повече, ние трябва да осъзнаем, че в крайна сметка то е небиблейко – в смисъл на практика, която откриваме в и вземаме от Библията. Истината е, че молитвата за покаяние и приемане на Исус, толкова широко разпространена в днешните евангелски църкви, е сравнително съвременно „изобретение.” И макар да не виждам проблем тя да бъде използвана разумно не трябва да забравяме, че в продължение на 20 века Църквата се е справяла достатъчно добре и без подобна масова практика и че новорожденията в нея са били неоспорим факт.

Горният разказ естествено води до едно второ наблюдение свързано с новорождението. Понеже представлява мигновена опитност често се твърди, че то може да бъде фиксирано във времето като по този начин всеки човек може да знае момента на своят „духовен рожден ден.” Отново, аз не виждам нищо лошо в това. Много хора наистина могат да посочат точно определено събитие и момент, в който са се обърнали към Бога. И когато някои църкви поздравяват не само физически родените през месеца, но приканват да се включат и „духовно родените” това може да бъде истински благословена практика.

За нещастие (или за щастие) обаче нещата не винаги могат да бъдат сведени до подобен „модел.” Израстнал съм в семейство на баща атеист и майка агностичка, в което никога не се говореше за религия – християнска или някаква друга. Нямам дори един единствен спомен като дете да съм посещавал църква пък било то и за сватба или кръщение. Затова когато скоро след прехода воден от духовен глад започнах да посещавам протестантска църква не знаех какво да очаквам. Редовно ходех на богослуженията и младежките събирания, слушах проповедите и се опитвах да схвана смисъла на това, което се говореше. За пръв път започнах да чета Библията и друга християнска литература. Заедно с това аз подходих към всичко, което чувах с напълно естествения за мен скептицизъм. Никога не отговорих на призивите за покаяние, не излязох напред както редовно правеха други хора (някои дори по няколко пъти) и не се молих с молитва за покаяние. Въпреки това след около година постепенно осъзнах, че съм станал християнин. Никога не съм бил в състояние да кажа кога съмнението в мен е отстъпило място на вярата, а вярата на свой ред е прераснала в посвещение на живота. В даден момент съм пресякъл линията, но съм напълно неспособен да определя кога е станало това. С други думи аз по никакъв начин не мога да посоча определена дата като „духовен рожден ден.” Когато моята църква чества подобни събития аз винаги оставам на мястото си. Това изобщо не ме притеснява.  Мога да сравня моето състояние с думите на известната песен на Nicole C. Mullen „My redeemer lives” (основана на Йов 19:5) . В края на песента когато хорът пее с пълна сила „Зная, че е жив изкупителят ми“ един втори глас пита: „Откъде знаеш?” на което се чува отговор: „Защото говорих с Него тази сутрин.”

През изминалите години съм срещал много хора, които са ми споделяли, че са дошли до Христос не чрез един единствен момент на решение, а извървявайки дълъг път. Но когато църквата стигне до извода, че нормата за обръщение се характеризира с точно определим и осъзнат момент на вземане на решение и „духовен рожден ден” негласно се налага извода, че нещо в техния духовен живот не е наред и дори може да постави под въпрос автентичността на вярата им.

В своята статия Благовестието в нова рамка Тим Кийл доста удачно повдига няколко важни въпроса: „Разбира се, подобно твърдение ме изправя пред река от свидетелства, които се противопоставят на моето лично наблюдение. Дори и тогава аз твърдя, че следното е вярно: много малко хора могат да посочат един конкретен момент във времето когато са били обърнати. Наистина има някои хора, които могат да посочат един конкретен момент, който бележи тяхното обръщение към Христос. Това дори може да се е случило на събитие посветено именно на такава цел! Но дори в подобни случаи мнозина от тях остават чудещи се дали този момент е всичко, което може да се каже за тяхната вяра. Други чувстват нуждата постоянно да се връщат обратно към този момент (например чрез последващи моменти когато е била отправена покана човек да се препосвети на Христос.) За хората, които не са преживели подобен определящ моменти тази ориентация е объркваща, особено понеже е станала нормативна история за това как се става християнин в очите на хората.

Рано в живота на нашата църковна общност, Кладенеца на Яков,  една група се срещна в близката закусвалня. Докато се хранехме и пиехме кафе разговорът се обърна към споделяне на нашия живот и история на вярата. Когато и последния свърши някой направи небрежен коментар, че нито един човек в групата не е описал своята история с обичайните термини на обръщение. Никой не беше в състояние да посочи момент във времето когато е преминал от „вън” „вътре.” Това беше сюреалистичен момент понеже преди този разговор всеки от нас беше смятал, че нещо с нашата история не е наред. Когато продължихме да говорим ние осъзнахме, че вярата ни е била изградена от серия от мини-обръщения разпръснати из времето. На практика нашите обръщения не приличаха толкова на драматичното събитие случило се с Павел по пътя към Дамаск, а на тежкото и непохватно откритие на Петър, че Този, Когото следват е обещания Божий Син. Нашата вяра изглеждаше много повече като възходящо и прогресивно предаване на Бога, интегрално свързано с едно едновременно възходящо и прогресивно откровение на Бога към нас. Нашите истории се характеризираха не толкова с един момент във времето, в който бяхме станали християни (макар че ние бяхме такива) колкото с един процес на отговаряне във времето на поканата на Исус да се присъединим към Него и да участваме в това пътуване.

Този разговор в закусвалнята с моите приятели стана момента „АХА!” за мен. Но макар че беше успокоителен той също така донесе и тревога. Като евангелски християни ние бяхме готови да изследваме нашата методология и да пренаредим методите си, за да бъдем по ефективни в свето проповядване на евангелското послание. Но нашите опитности изглежда показваха, че нещо повече от методологията беше объркано. Като че ли нещо в нашето богословие не беше съвсем наред. Първоначално аз не бях подготвен за това. Въпреки това започнах да се чудя дали ние не просто „правехме” нещо неправилно, а нещо в самото ни разбиране за благовестието не беше изкривено. Ако случаят беше такъв то изглеждаше плашещо да мисля по-нататък. Но ако това беше така тогава ставаше ясно защо всичко останало в моето разбиране за основата на спасението се клатеше. Трябваше да разбера повече.”

Това, което той иска да разбере всъщност е доста ясно – Бог е суверен да довежда хора до Себе Си както намери за добре. Някои от тях преживяват особен момент на религиозна опитност, която може да бъде наречена „духовен рожден ден” и празнувана като такъв. На други Той е избрал да се открие по друг начин съобразявайки се с техният темперамент, опитност или други неща, които ние не знаем. Нямаме никаква причина да поставяме едната опитност пред другата определяйки я за нормална или нормативна. Тя не е такава. Да направим това прилича на случая с пияницата, който се обърнал към Бога в полутрезво състояние под един мост. Промяната в него била толкова очевидна, че негови приятели го попитали какво да направят, за да преживеят същото. Отговорът бил: „Идете под онзи мост и се помолете на Бога. Там Той спаси мен.”

Третата „екстра,” която често върви ръка за ръка с евангелското учение за новорождението е, че човек трябва да преживее особена опитност, при която Бог му дава уверение, че му е простил греховете и го е приел. Вероятно от всичко казано дотук тази практика е най-разрушителна духовно.

Това, че Бог може да даде подобно свидетелство аз не оспорвам по никакъв начин. Самият аз се просълзих докато четях (и след това превеждах) дневникът на Джон Уесли, основателят на методисткото движение, в което той описва своето обръщение. „Вечерта, твърде неохотно отидох на събирането на улица Аудтрсгейт, където се четеше предговорът на Лутер към посланието към Римляните. Около четвърт час преди девет докато той обясняваше промяната, която Бог извършва в сърцето чрез вяра в Христос почувствах сърцето си странно затоплено. Почувствах, че вярвам в Христос, единствено в  Христос за спасение; и ми беше дадена една увереност, че Той е отнел греховете ми, дори моите, и ме е спасил от закона греха и на смъртта. Започнах да се моля с цялата си сила за тези, които се бяха отнесли зле с мен и ме бяха преследвали. След това изповядах открито пред всички присъстващи това, което чувствах за пръв път в сърцето си.”

Аз също така не се съмнявам, че християнинът обърнал се към Христос ще получава вътрешното уверение на Светия Дух, че е Божие дете и приет от Бога. Павел казва това в прав текст в своето Послание към римляните 8:16: „Така самият Дух свидетелствува заедно с нашия дух, че сме Божии чада.”

Но че това свидетелство се получава при новорождението и че без него новорождение няма както и практиката, която кара хората да се молят докато получат подобна увереност аз намирам не само за напълно чужда на Библията, но и за крайно опасна. Целия Нов Завет не съдържа дори един единствен подобен пример нито пък ни насърчава да правим това. По-лошото обаче е, че той поставя ударението на християнското обръщение на очевидно погрешно място. Това, което имам предвид е следното:

Реалността на нашето спасение е основана на това, което Бог е направил за нас. Чрез Своето въплъщение, живот като човек, смърт на кръста и възкресение Христос е извършил всичко необходимо, за да можем да влезем в спасителни отношения с Него. Това, което се изисква от нас е да приемем с вяра дарът на вечния живот, който Той предлага. Заедно с това Библията от началото до края е послание пропито с Божията любов към хората и с обещанието, че Той няма да върне и изгони никой, който с вяра и покаяние идва при Него уповавайки се на Христос. Това е благата вест, която църквата проповядва. Нашият отклик представлява вяра в Божието дело и обещание. Но когато настояваме за някакво допълнително доказателство (някакво свръхестествено уверение, че греховете ни са простени) ние на практика показваме, че не вярваме или в Божието дело или в Неговото обещание, че ще ни приеме ако отидем при Него. Вместо това нашата вяра почива на една опитност – с други думи на съвсем погрешно място.

Да направим това означава да поставим каруцата пред коня. Всеки християнин, който повярва в Христос и се посвети да живее в покорство на Него може да има увереност за своето приемане от Бога и за прошка на греховете. В определени моменти (които Бог избира) Той ще усеща свидетелството на живеещия в него Свети Дух, Който го уверява в тази скрита за очите реалност. Но да настояваме да получим свидетелство преди да упражним вяра означава да искаме да продължим да живеем с виждане вместо с вяра и да поставим следствието (свидетелството за приемане) преди неговата причина (Божията вярност на Неговите обещания и нашата вяра в тях). В определен смисъл това означава да удряме в самото сърце на учението за спасение чрез вяра. Съответно вредите и обезсърчението (а понякога и съвсем лъжлива увереност) на някои хора са ужасяващи. Те се молят и молят без да преживяват нищо, а вътрешната им тревога и депресия растат понеже не могат да разберат какво не им е наред и къде грешат. Възможен е и друг сценарий – в края на краищата те си въобразяват, че са преживели нещо и изграждат едно лъжливо богословие основано на чувства и опитности. Можем единствено да се чудим как подобни практики са толкова разпространени в нашите църкви. Посочването на лични опитности напълно лишени от библейска подкрепа не е отговор….

(След като написах това попаднах на отдавна четената и добре забравена книга на Били Греъм „Мир с Бога.“ Глава 12 озаглавена „Как да бъдем сигурни“ на практика казва до голяма степен същото, което пиша тук.

Молитвата за покаяние и приемане на Христос за личен Спасител като необходима практика, нормативността на обръщение в точно определен и осъзнат момент и изискването за получаване на увереност за прошка на греховете са три „екстри,” които вървят ръка за ръка с евангелското учение за новорождението. Но докато самото новорождение е напълно библейски обосновано споменатите практики по никакъв начин не са. Те могат да имат своето място и в роля в някои случаи, но по никакъв начин не са нормативна част от християнската опитност. Евангелското богословие в своите добри форми има достатъчно ресурси, с помощта на които е в състояние да ги използва мъдро и удачно. За съжаление в редица случаи това не е така и деформациите гордо шестват из нашите църкви вече години наред. Време е да се изправим пред реалността и да си кажем истината в очите. След което да направим усилие да изчистим собствения си заден двор.

8 thoughts on “Тъмната страна на духовния рожден ден

  1. Радо, поздравявам те за тази статия. Аз минах по обратния на тебе път – имам ясен момент, в който мога да кажа, че Бог ми се откри и аз го приех ( http://duhove.blogspot.com/ ). Впоследствие, обаче, наблюдавах как започва духовния живот на много хора и как при някои не успява да започне успешно, въпреки точно изпълнената процедура, която възпроизвеждаме. Както тебе, установих, че предлагаме модел, който не почива на библейска основа, а на традиция, изхождаща от погрешно богословие по отношение на новорождението. Веднъж с тебе обсъждахме този въпрос и се радвам, че формулира тук вижданията си, които напълно подкрепям.

  2. Чудесна статия, Радо!

    Това лято спорих с родителите си на тази тема и отдавна съм нахвърлял бележки за подобна статия, но да видим кога ще седна да я напиша. 🙂

  3. Наистина, чудесна статия!
    Поздрави и от мен.
    Много точно казваш нещата. Дано повече християни я прочетат.

  4. Здравей, Радо!
    Пускам един откъс на руски по темата за „молитвата на покаяние“ –

    „Именно Финней ввел в практику призыв выходить к алтарю, когда погибшим грешникам говорят, что они могут принять решение и “прямо здесь” стать спасенными по действию своей воли. Как сказал д-р Маклафлин, Финней “видоизменил всю философию и процесс евангелизации” (там же). Сегодня большая часть ответвлений в евангелизме учат, что погибшие грешники могут стать спасенными благодаря совершаемым человеком действиям – поднятию руки, произнесению слов “молитвы грешника”, или выходу вперед в церкви в момент, когда настанет “время принятия решения”. Таким образом “решенничество” это непосредственный результат учения еретика-пелагианина Чарльза Г. Финнея!
    Решенничество быстро стало популярным, потому что с ним все было “гораздо быстрее и проще”. Вам больше не приходилось ждать, пока Святой Дух обличит погибших людей в их грехах, а затем привлечет их ко Христу. Финней превратил евангелизацию в сборочную линию по массовому производству новообращенных “христиан”. Но “продукт” массового производства в основном оказывался вообще не христианским! И именно это разрушило великие протестантские и баптистские деноминации! Все “либералы” без исключения когда-то принимали решение, но спасения не получили! Вот откуда появился протестантский либерализм!
    Метод: “быстрее и проще” не получил Божьего благословения. Вместо этого, он наполнил наши протестантские и баптистские церкви погибшими людьми. В наших баптистских церквях сейчас настолько много погибших людей, что у многих проповедников создается впечатление, что нужно отменить в своих церквях вечерние служения по воскресеньям.“
    http://www.rlhymersjr.com/Online_Sermons_Russian/2014/100514PM_WhyNoRevival.html

  5. Самият аз имам резерви към някои страни от богословието на Фини и практиката на молитва за покаяние, но да си кажа честно представяне като горното ми се вижда едновременно карикатурно и доста нечестно.

  6. Аз не мога да говоря за богословиетона Фини, но това,което авторът споделя за изобличениетона Духа за греха е много вярно и за това, че липсва при повярването на християните говорят доста хора Божии хора – Спърджън,Освалд Смит и др.
    Тоест мотива на доста хора да дойдат при Бога е доста различен и съответно тези хора нямат дълбокикорени и съответно имат неправилна основа и една от причините за това е нашият несвят живот, който не изобличава невярващите хора, които влизат в Събранието ни.

  7. А ти защо смяташ, че изобличението на грешника автоматично е изключено от призива за покаяние? Моето впечатление е точно обратното – твърде често един такъв призив е предшестван именно от обяснение на човешката греховност, Божията любов и необходимостта от отклик от човешка страна. Това се практикува както от арминиани така и от калвинисти, така че няма нужда да бъде свързвано с виждането на Фини за способността на човека да отговори. Един християнин може убедено да вярва в невъзможността естествения човек да повярва в Бога и да дойде при Него ако не бъде преди това докоснат от Св. Дух (това се приема както от калвинизма така и от арминианството, но не и от пелагианството, за което се споменава в цитата). Все пак човек може да смята (и то с основание), че едно от основните средства, които Св. Дух използва е проповядването на благовестието. Прякото следствие от едно такова богословие е, че когато благовестието бъде проповядвано можем да очакваме хора да се обръщат към Бога и да отговарят с вяра и покорство. Когато човек е призован да направи стъпка на вяра, да излезе напред или да каже молитва на покаяние това се прави с убеждението, че Бог вече е работил в сърцата на слушателите. Какво неправилно виждаш в това? Да се твърди, че това унищожило “великите протестантски и баптистки деноминации” ми се струва карикатурно и невярно. А да се твърди, че подобна практика или богословие има нещо общо с либерализма е явно погрешно – поне според стандартната употреба на думата либерализъм и либерално богословие.
    Затова писах, че да се правят подобни изводи от практиката на призив е едновременно карикатурно и невярно.
    А дали зад една подобна молитва на покаяние се крие автентично обръщение, човешка емоция или нещо друго никой не може да каже в момента. Но че тя не е автоматична гаранция за спасение едва ли някой ще отрече. Нито пък моите възражения към нея са такива.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.