Нужда от съживление или нужда от завръщане


Българското протестантство на 150 години: Нужда от съживление или нужда от завръщане?

(Доклад на научната сесия

„150 години Първа евангелска съборна църква“)

от д-р Тодор Велчев

index

Годишнината, която отбелязваме днес, е не само на Първа евангелска църква в София. Тя е годишнина от основаването на първата организирана протестантска общност в България изобщо. Затова ще разгледам накратко настоящото състояние на българското протестанство, на което тази църква се явява и пионер, и типичен представител.

* *

Във времена на духовна криза или на духовен упадък една църква обикновено търси да се върне към традициите си. (Така например, някои православни църкви от XX век, в лицето на свои видни мислители, преоткриват светоотеческото наследство и значението на евхаристийното общение в съграждането на местната църковна общност.) Българското протестантство на пръв поглед е твърде младо, едва на 150 години, за да се върне към някакви свои традиции. Нещо повече, самият протестантски дух сякаш отрича такъв подход. Въстанал някога срещу натрупали се в средновековната католическа църква традиции, той е по дефиниция недоверчив към всяка традиция. Може би затова лесно посяга и на своите собствени традиции, колкото и къси да са те в исторически план. (На това обаче ще се спра по-късно.) И мине-немине време, протестантството започва да проповядва за нуждата от съживление на църквата – което граничи с признанието, че тя е мъртва или поне на умиране.

Днес е неоспоримо, че България се намира в тежък духовен и нравствен упадък, обхванал всички (от властта до народните низини) и продължаващ да се задълбочава драматично през последното десетилетие. Църквата и, в частност, протестантската общност очевидно не е в състояние да възпрепятства това заплашително развитие на нещата. Най-малкото, поради недостиг на хора и на обществено влияние. А може би, защото тя самата е в криза и представлява част от проблема, а не е фактор за неговото решаване.

Тогава имаме основания – особено предвид такава важна и голяма годишнина – да се запитаме дали протестантската общност се нуждае днес от съживление. Или по-скоро се нуждае от завръщане към някои библейски издържани принципи и традиции на протестантството, които е занемарила. Моята теза е тъкмо тази: нужно е завръщане, а не съживление . Завръщане към отличителни черти на протестантството, които сме забравили или считаме за неважни. Силни страни на протестантството, поради които то е допринесло много за разрастването на Божието царство. И заради които лично аз, когато съм повярвал в Господа и Спасителя Исуса Христа, съм избрал да стана именно протестант.

1. Някои отличителни черти на библейски издържаното протестантство

А. Задълбочено и сериозно проповядване на Евангелието, в центъра на което стои Бог, а не човекът с неговите нужди и желания.

Протестантството преоткрива раннохристиянската и апостолска практика богослужението да има за свое средоточие проповедта и поучението. Живата и задълбочена проповед на Божието слово се явява като спойка между събралите се вярващи и бива едновременно подкрепена от и подхранваща техните молитви (Деян. 2:42). „Евангелието като сърцевина на поклонението и свидетелството за вярата“ – това е накратко мотото на протестантството. Затова и някои по-късни протестантски течения, подчертаващи тези принципи, са се нарекли „евангелисти“. Това не е било само име. То е имало подплата и не е останало незабелязано в нашата култура, въпреки краткото историческо съществуване на протестантството по българските земи. „Евангелист“ е означавало „човек на Евангелието“: който го обича, познава, проповядва; дори винаги го носи в джоба си.

Мнозина невярващи българи, иначе без отношение към религиозните дела, са имали такава представа за евангелистите.

Б. Лична връзка с Бога чрез Христос и лично изучаване на писаното Божие слово, Св. Писание. За протестантите вярата става въпрос не на родова или национална идентичност, а въпрос на живот и смърт, екзистенциален въпрос на личността.

Вярата е жива връзка с твоя Спасител, в която всекидневно трябва да правиш избора да пре-бъдваш с Него – изправен пред ужасната алтернатива да не бъдеш с Него.

Чрез постоянното изучаване на Библията, тази вяра става осмислена и неминуемо дейна, защото християнинът бива непрестанно изобличаван, поучаван и направляван от словото на живия Бог, което оживява за него. Така вярващият става Божий човек, добре подготвен за всяко добро дело (II Тим. 3:16). Само по този начин може да се осъществи свещеническата роля на всеки вярващ: още един библейски принцип, на който протестантството исторически е държало (I Петр. 2:9,10). Не само свещенослу-жителите, но и всички вярващи са хора с мисия, изпратени да съдействат на Божието спасително дело в един паднал свят.

От това разбиране за християнския живот като мисия произтичат поне две преки последствия, които протестантството е закрепило като принципи в богослужебната практика и в обществената дейност на Църквата.

В. Дейно участие на всички в богослужението – не само на свещенослужителите и на църковния хор.

Исторически погледнато, протестантството се стреми да преодолее възникналата църковна традиция богослужението да бъде дейност изключително на клира и на избрани музиканти и певци. Покрай многото си други дела, Лутер пише и духовни песни, които да се пеят от всички вярващи. Тази практика се развива и при по- късното протестантство. Съдържанието на песните обаче не е произволно. То произтича от разбирането за водещата роля на проповедта и поучението. Духовната песен трябва да подкрепи библейското послание, да насърчи вярващите да го приложат на дело. Тя е също вид проповед и трябва да има богат смисъл и тематично разнообразие.

Дейното участие и съпричастност на всички християни в богослужението води и до правото на критика, на про-тест, чрез който те могат да заявяват позициите си, за да преминат през теста (проверката) на църковната общност. Разбиран в този смисъл, „про-тестът“ на протестантите е средство за обновление на църковния живот. Той е следствие от личната отговорност, която всеки вярващ чувства, когато е част от едно голямо общо дело. И неговият личен критичен поглед и критично мислене са естествени и задължителни.

Г. Дейна роля на църквата в обществото: Една църква от съпричастни, отговорни и критично мислещи деятели няма как да не играе активна роля в обществото. И в протестантството не липсват течения, които се самоизолират от обществото. Но като цяло то винаги е било обществена сила. До такава степен, че в някои страни като САЩ то успява да положи моралните, законови и културни основи на цялото общество. Протестантите постоянно про-тестират пред обществото, т.е. представят му за проверка своята вяра, и когато тази вяра устои на изпитите, тя започва да налага нови културни модели. Евангелието прониква в културата по разнообразни и творчески начини. Без да се съблазнява да участва пряко във властта и без да възприема историческия християнски модел за „симфония между църква и държава“, протестанството е поощрявало творенето на култура, която в дългосрочен план спомага за обновление на цялото общество. В обществената си дейност то прилича на ранното християнство, което превзема културата, а не държавата.

 Това са основни библейски принципи, към които протестантската общност трябва да се завърне. Завръщане е необходимо, защото – по мое мнение – нито една от класическите черти на протестантството понастоящем не е налице . Което не вещае добро бъдеще за българското протестантство – не след още 150, а дори само след 15 години. Какви са според мен

2. Отличителните черти/тенденции на съвременното българско протестантство

Правя уточнението, че съм вярващ от близо четвърт век. Наблюденията ми се основават не само на опита ми в Първа евангелска църква, от която съм част, а и на посещенията ми на евангелски църкви от различни деноминации. Някои характеристики на съвременното протестантство се оформяха буквално пред очите ми, като се изменяха дори в рамката на само едно десетилетие.

А. Проповедта е изтласкана на заден план, а центърът ѝ се отмества от Бога към човека с неговите нужди и желания.

Под „изтласкване на заден план“ имам предвид една все по-ограничена роля на проповедта при протестантското богослужение – както в количествено, така и в качествено отношение. В количествено отношение, времето за проповядване започва да отстъпва на нарастващ брой песни, музикални изпълнения, презентации и разкази за различни прояви. Нещо като социална мрежа наживо, изобилстваща със споделени клипове, мелодии, текстове и впечатления. Въвлечен в такава звуково и визуално натоварена програма, посетителят на богослужението се чувства толкова изморен или отегчен, че трудно може да се съсредоточи и да чуе посланието на проповедта. В повечето съвременни евангелски църкви редът на проповедта идва някъде между 45-та минута и 70-тата минута на богослужението; казано на футболен език, „през второто полувреме“. Само че не всички посетители на църквата са достатъчно тренирани, за да изиграят толкова дълъг мач. Ако пък посетителят е подведен да смята, че евангелското богослужение се състои предимно в изразяването на чувства, той възприема проповедта като някакво задължително, но не особено важно продължение на музикално-визуалната част.

Самата проповед затвърждава това впечатление, като все по-рядко добавя нещо принципно различно и по-задълбочено от хвалението. Тя се поднася все по-повърхностно, сякаш проповедникът просто използва Божието слово като повод, за да сподели свои вълнения, да разкаже няколко истории или вица, уж за да предразположи слушателите. Но Божието слово не е дадено, за да предразполага човека и да го кара да се чувства добре. Напротив, то е „по-остро от всеки двуостър меч, пронизва до разделяне душата и духа… и издирва помислите и намеренията на сърцето“ (Евр. 4:12). Проповядвано със силата на Духа и със страх от Бога, то прави хората да подскачат „ужилени в сърцата си“ и след това да се питат тревожно: „Що да сторим, братя?“ (Деян. 2:37) . Да ви призная, от много години не съм си излизал от църква в неделя, „ужилен в сърцето си“; разтревожен дотолкова, че след това да не мога просто да седна някъде да пия кафе, а духът ми да не може да се успокои. А такива проповеди все още имаше допреди десетилетие…

Освен в количествено, и в качествено измерение спрямо другите елементи на богослужението, съвременната протестантска проповед        отстъпва   от   библейските   принципи   и   като взаимодействие между нея и личността на проповедника. Проповедниците на Христовата църква получават в наследство от старозаветните пророци тяхната обремененост с Божието слово. Пророкът няма мира, докато не свали непосилния за един човек товар на Словото, който Божият Дух му е възложил. Пр. Еремия оприличава дошлото към него Божие слово „на пламнал огън затворен в костите ми; уморявам се да го задържам, но не мога“ (Ерем. 20:9). Типичният съвременен евангелски проповедник очевидно не е натоварен с Божието слово. За него то е повод за приятелски разговор със слушателите, а не насъщна необходимост – онова страшно anagkh, за което споделя ап. Павел с коринтяните (I Кор. 9:16): „Нужда ми се налага; горко ми, ако не благовествам!“ Днешният прочит на тази апостолска изповед звучи приблизително така: „Тежко ми е да благовествам, някак ми е отегчително да анализирам библейския текст; предпочитам интересните случки и да забавлявам слушателите“.

 Затова, макар формално в проповедта да се говори по избран библейски текст, библейското послание все повече липсва. Христос не стои в центъра като Господ и Спасител, а вниманието се насочва към преживяванията на човека в Христовото присъствие. (Впрочем, това личи и от църковното хваление, на което ще се спра след малко.) Водил съм си статистика – естествено непълна – каква част от проповедите е посветена на анализ и тълкувание на библейския текст. Резултатът е: много малка. Огромна част от времето отива за житейски примери или истории, които ни затрупват още преди човек да е разбрал смисъла на казаното в Писанието. А също ни са дават набързо съвети за пряко приложение, които често не са обосновани. Изобщо съвременното протестантство започва да третира Библията като наръчник за ползване на новозакупен уред или устройство – преглеждаш наръчника набързо и вече знаеш стъпките (1, 2, 3), които трябва да направиш, за да включиш и използваш придобивката.

Б. Вниманието към личността и към личното духовно развитие на вярващия (новоповярвалия) е отслабено, в странен дисонанс с иначе твърде личния, фамилиарен дух на съвременното богослужение. Смята се за важно човек да започне да идва на църква редовно и да хвали Бога, да се включва в проявите на църквата. Много пастири се хвалят тъкмо с това – с колко души е нараснала посещаемостта на богослуженията и колко души са се включили в определени дейности на църквата.

Активизмът започва да става критерий за личен духовен живот и за духовния живот на цялата църква. Същевременно почти никакво внимание не се обръща в какво точно вярват тези „активисти“, доколко познават Библията, какви модели на поведение следват и какъв християнски пример дават на околните. Като правило, те „се включват в служение“, преди още тяхната вяра и посвещение да бъдат засвидетелствани от други християни в местната църква. А практиката на личното свидетелство пред църквата, така характерна за евангелското протестантство от последните два века, фактически е загубила своето значение и тежест. В унисон с духа на съвременната проповед, под „лично свидетелство“ днес се разбира разказ за лични преживявания, когато си се обърнал към Христа. Вместо църквата да чуе разказ кой е бил Христос за теб преди, как те е срещнал, как е взаимодействал с твоята личност, как си взел решение да Го следваш и каква цена си платил, за да станеш Негов ученик. Казвайки „ученик“, не мога да не отбележа със съжаление, че ученичеството се превръща в непознато явление за българското протестантство. Когато си мисля за днешен изявен църковен деятел или водач на християнска мисия, аз мога да посоча кой е бил неговият учител. И си казвам: „Да, личи си школата – затова и плодовете са добри!“ Всички тези хора имат успех на Христовото поприще, защото „знаят от какви лица се се учили“ (II Тим. 3:14). Но дали новото поколение вярващи ще може да каже това за себе си след години?

В. Богослужението започва да се превръща или възприема като театър или концерт, в пълно противоречие с класическите протестантски и евангелски образци. Както вече споменах, проповедта, свидетелството и ученичеството все повече биват изместени по тежест от хвалебни вокално-инструментални групи, които посетителят просто трябва да слуша. И за разлика от един концерт, няма право и да критикува, защото – видите ли – тези хора не пеят за пари, а за Бога.

 От многото нови песни, които навлизат в богослужебния репертоар, човек не може и да научи почти нищо за Бога. Те не ни разкриват Неговата пълнота и необхватен характер. Няма и как да разкриват, след като използват общо дузина думи и се състоят от два куплета, които се повтарят по три-четири пъти. Няма да цитирам конкретни примери поради липса на време и защото не разполагам с източниците на тези съвременни християнски песни с незнайни автори. А и ми е трудно да запомня текст, който не ми казва нищо. Ще обобщя впечатленията си така: т.нар. съвременни евангелски песни не разказват история за непознатия Бог, не насочват човека към необхватната Му личност, а изразяват чувствата на своя автор. И то еднопланови чувства. Нещо от рода на: „влюбен съм в Теб, Исус“, „искам да Те хваля“, „искам само до Теб да стоя“, „искам да Ти кажа, че си мой“. Ако на любимия си човек говорим само такива неща, обичта му към нас бързо ще охладнее. Но Христовата любов не е предназначена само за певеца, а и за хората, които го слушат. И затова богослужебната песен трябва да разкрива чудесния Бог, Когото толкова обичаме.

Ето как са правели това първите християни. В Пастирските послания на ап. Павел намираме откъс от химн, който вероятно се е пеел на богослужение (I Тим. 3:16):

Велика е тайната на благочестието:

Този, Който биде явен в плът,

доказан чрез Духа, видян от ангели,

проповядван между народите,

повярван в света,

възнесен в слава.

Всяка строфа от този раннохристиянски химн може да послужи като предмет за отделна проповед за личността на Христос.

Риторичният въпрос е: дали съвременните ни песни, в по-голямата си част, могат да се използват за такава цел? Нещо повече, от тяхното съдържание почти изчезнаха основополагащи за християнския живот теми като: покаяние, изобличение, преминаване през изпитания, понасяне на скърби, нужда от очистване и освещение. В старите сборници от протестантски духовни песни, които се използваха само допреди десетилетие, на всички тези теми беше отделено подобаващо внимание. И за проповедника не беше трудно да подбере подходящи песни, които да засилят неговото послание.

Г. Църквата е недостатъчно отворена към обществото и не твори култура: Въпреки своя активизъм и дълъг списък от дейности, съвременната евангелска църква остава една затворена и самодостатъчна общност. Тя произвежда най-вече продукти за собствена употреба; говори един „език непознат“ (I Кор. 14 глава), на който назидава единствено себе си, но който не носи едно разтърсващо душата и зовящо към покаяние послание. Ап. Павел би повторил днес думите си към коринтяните: ако вярващите пророкуват, сиреч говорят със знание и сила от Божия Дух, влезлият в църква невярващ ще се почувства изобличен, ще падне на колене и ще изповядва, че Бог е между нас (I Кор. 14:25). Но ако църквата си говори на своя език, тя вече няма как да привлече света към Христос.

Нещо повече, евангелската църква не само не твори нова християнска култура, която да оказва влияние в обществото, ами започва безкритично да възприема съвременната култура. И то най-посредствените образци от нея: поп- културата. Докато зараждащото се в България гражданско общество започва разнообразни инициативи за положителна промяна в страната, от църквата рядко идват идеи за промяна в нашето мислене и всекидневно действие. В проповедта почти не могат да се чуят примери от такива инициативи или пък от големи художествени произведения – примерите са почерпени от някое ТВ шоу, от Twitter или от Facebook, от спортна проява, от Discovery channel или от медийните рубрики „Любопитно“. Мелодията на новите църковни песни (чието съдържание преди малко описах) досущ прилича на развлекателната музика, която радиостанциите използват за приятен звуков фон. Един фрапантен пример за това е едно творение, в което думите на страдалеца Йов „Бог даде и Бог взе“ са придружени от мелодия, внушаваща настроение от рода на „Don’t worry, be happy!“.

3) Вместо заключение: призив и надежда

Ако това може да послужи някому за „успокоение“, описаните тенденции в протестантството, са характерни – уви – не само за България, но са видни и в Европа. В България обаче положението в обществото е трагично и това прави легаргията на църквата не само гротескна, но и престъпна. Докато евангелската общност се самоназидава по описания от мен начин, духовната криза в обществото се задълбочава и неговата нужда от истински ценности става крещяща. Докато вниманието към личността в евангелската църква все повече отслабва, обществото все по-отчаяно търси достойни личности и достойни образци за подражание. Докато евангелската проповед става все по-повърхностна, страната все още се бори с духовното наследство на комунизма и става уязвима спрямо нови опасни идеологии, подложена на натиск да промени своя цивилизационен избор. Докато евангелската църква пее някакви мелодии за релаксация, в Близкия Изток, а и в Европа се надига ислямският фундаментализъм и убиват и изселват християни. Ако евангелските църкви не се събудят, а останат в настоящото си инфантилно състояние, това би било фатално.

Но както казах в началото, аз не пледирам за събуждане или съживление, а просто за завръщане. За завръщане към принципи и традиции, които българското протестантство прилагаше съвсем до неотдавна. Към про-тестиране в църквата и към про-тестиране пред обществото. Първа Евангелска съборна църква има потенциала да стане флагман на едно завръщане на протестантството в България към собствените му здрави библейски принципи и традиции. Това е нейната естествена роля като най-старата евангелска църква в нашата страна, възникнала в епохата на най-великия ни национален подем. Тази църква има традиция в проповядването, излъчвайки проповедници като пастирите Д. Фурнаджиев, В. Зяпков, Г. Сивриев и поети като Стоян Ватралски; давайки своя принос в обществени инициативи и в дейността на Българското евангелско дружество.

Нека се завърнем към собствените традиции. Стига думата „традиция“ да е успяла да придобие достатъчно положително звучене за нас.

13 септември 2014 г.

Тодор Велчев София

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.