Мураториев фрагмент


МУРАТОРИЕВ ФРАГМЕНТ

от проф. Крейг Алерт

Между 1738 и 1740 Лудовико Антонио Муратори открива и редактира един кодекс от 7 или 8 век. Кодекса съдържа разнообразна колекция от латински фрагменти от автори от 4 век, вкл. пасажи от Еухерий, Амброзий, преводи от Златоуст и няколко кратки изложения на католическата изповед. В кодекса се съдържа и един фрагмент често наричан Мураториев фрагмент или канон. Фрагмента, който се състои от 85 реда представлява един списък на новозаветни книги, но както началото така и краят му липсват. Общоприето е, че той е написан първоначално на гръцки език и след това е преведен на лош латински. Фрагмента гласи следното:
”…които той все пак представил и които оставил (в своят разказ). Третата книга на евангелието е тази според Лука. Лука, добре известният лекар, след възнесението на Христос, когато Павел го взел със себе си като човек ревностен за закона, го съставил под своето собствено име, според (общото) вярване. Все пак самият той не бил виждал Господа в плът и затова, така както бил способен да събере събитията, така разказал историята започвайки от раждането на Йоан. Четвъртото от евангелията е това на Йоан, (един) от учениците. На останалите ученици и на епископите, които настоявали (да напише) той казал: „Постете с мен от утре в продължение на три дена и каквото бъде окрито на всеки от нас нека да го разкаже на другите.” В същата нощ било открито на Андрей, (един) от апостолите, че Йоан трябва да напише всичко под собственото си име докато останалите следят какво той пише. И така макар да е възможно различни елементи да са поучавани в отделните книги на евангелията все пак това не прави различна вярата на вярващите понеже чрез единия суверен Дух всички неща са били изявени във всички (евангелия): относно раждането, относно страданията, относно възкресението, относно живота с Неговите ученици и относно Неговото второ идване; първото в унижение, когато Той бил презрян, което се случило, второто, славно в царска сила, което е все още в бъдещето. Какво чудно има тогава, ако Йоан толкова последователно споменава тези конкретни неща и в своите послания казва за себе си: „Какво сме видели с очите си и чули с ушите си и каквото ръцете ни попипаха, това ви пишем?” Понеже по този начин той изповядва, че не само е очевидец и сам е чул тези неща, но също и че е записал всичките чудеса на Господа според реда им. Освен това деянията на апостолите били записани в една книга. За „превъзходният Теофил” Лука събрал отделните събития, на които бил свидетел – както ясно показва факта, че пропуска мъченичеството на Петър както и отпътуването на Павел от града (Рим) когато заминал за Испания. Що се отнася до посланията на Павел те сами показват ясно на всеки, който желае да разбере, кои (са те), от какво място или с каква цел са били изпратени. Преди всичко до коринтяните, забранявайки техните еретически схизми; след това до галатяните, срещу обрязването; след това до римляните той написал дълго писмо обяснявайки реда (или плана) на Писанията и също, че Христос е техният принцип (или основна тема). Ние трябва да ги разглеждаме едно по едно тъй като блаженият апостол Павел сам следвайки примера на своят предшественик Йоан, пише по име до всяка от седемте църкви в следния ред: до коринтяните първо, до ефесяните, второ, до филипяните, трето, до колосяните четвърто, до галатяните пето, до солунците шесто, до римляните, седмо. Вярно е, че той написал още едно писмо до коринтяите и до солунците с цел да ги настави и все пак ясно показвайки, че има само една църква разпростряла се по цялото лице на земята. Понеже и Йоан в Апокалипсиса, макар да пише до седем църкви, все пак говори на всички. (Павел също написал) поради любов едно писмо до Филемон, едно до Тит и две до Тимотей. Тези се смятат за свети според почитта на католическата църква за регулиране на църковната дисциплина. Има също така (едно писмо) до лаодикийците (и) друго до александрийците и двете лъжливо подписани с името на Павел, за да (разпространяват) ереста на Маркион и някои други, които не могат да бъдат приети в католическата църква – понеже жлъчката не трябва да се смесва с меда. Освен това посланието на Юда и две носещи името на (вече споменатия) Йоан се числят (или са използвани от) католическата църква; и (книгата) Премъдрост написана от приятеля на Соломон в негова чест. Ние приемаме единствено Апокалипсиса на Йоан и Петър, макар някои от нас да не желаят последното да бъде четено в църквата. Но Ерм написал Пастиря много скоро, в наше време (nuperrime et temporibus nostris), в града Рим, докато епископ Пий, неговият брат, заемал епископския трон на църквата в град Рим. Затова той наистина трябва да се чете, но не може да се чете публично на хората в църква нито сред пророците, чийто брой е завършен нито сред апостолите понеже е след тяхното време. Но ние не приемаме нищо от Арсиний, или Валентин, или Милтиад, които са съставили нова книга на псалмите за Маркион, заедно с Василид, азиатският основател на катафригийците.”

Фрагмента започва с непълно изречение следвано от споменаване на Лука като трето евангелие. Това ни кара да заключим, че Матей и Марк предшестват Лука. Евангелието на Йоан също е споменато последвано от „деяния на апостолите” на Лука. След това фрагмента говори за павловите послания споменавайки седемте църкви и трите личности, до които той писал.Веднага след списъка до седемте църкви фрагмента прави паралел с Йоан, автора на Апокалипсиса, който също пише до седем църкви. След това са споменати посланието на Юда и още две послания на Йоан, последвани от отхвърляне на някои документи включително на Маркион, които „лъжливо носят името на Павел.” Също приети са Премъдрост Соломонова, Акопалипсиса на Йоан и Апокалипсиса на Петър, признавайки, че някои предпочитат последният документ да не се чете в църквата. Към своя край фрагмента говори сравнително подробно за Пастира на Ерм призовавайки за неговото изключване. Той завършва с един списък на документи от Арсений, Валентин, Милтиад и Василид, от които „ние не приемаме нищо.”

Консенсуса на мнението на учените е бил, че фрагмента датира от 2 век (180-220) и от запад (Рим). Поради това мнозина са виждали фрагмента като един много ранен източник за потвърждение на канон на Писанията от 2 век. Албер Сандберг предизвиква този консенсус твърдейки, че фрагмента всъщност е от 4 век и е написан на изток[1]. Нов интерес към теорията на Сандберг предизвиква публикацията на Г. М. Хаменан, който я приема и развива нейните аргументи[2].

Спорът за Мураториевия фрагмент се концентрира върху това дали списъкът е от 2 или от 4 век. Тези, които приемат, че документа е от 2 век твърдят, че по този начин той доказва едно категорично действие на църквата от това време съзнателно работеща за затварянето на новозаветния канон. Тези, които подкрепят датировката от 4 век на фрагмента не са убедени, че можем да говорим за нещо подобно случващо се през 2 век; подобни списъци не се появяват преди 4 век. Аргументите и на двете страни са твърде технически, за да бъдат повтаряни тук[3]. Това, което искам е да направя няколко забележки за значението на подобно датиране.

Разглеждането на аргументите на двете страни може да накара човек да заключи, че едно решение за датирането на Мураториевия фрагмент ще окаже решително влияние върху заключението свързано със завършването на новозаветния канон. Все пак ако отделим време да разгледаме по-внимателно въпроса, човек е може да не се съгласи с Фергюсън, че без значение датата на Фрагмента „не се изисква никаква значима ревизия на истерията на канона[4].”

И двете страни са съгласни с основните свидетелства: (1) До края на 2 век четирите евангелия, посланията на Павел, 1 Петър и 1 Йоан са използвани широко в църквата и са добили статус на авторитет почти навсякъде. (2) Употребата и статуса на останалите писания се различават през 2,3 и 4 век. (3) Списъците, които стриктно ограничават обхвата на авторитетните писания са от 4 век. О този начин и двете страни са принудени да разглеждат Мураториевия фрагмент в тази рамка или вероятно по-добре да се каже, вниманието трябва да бъде посветено на конкретната природа на фрагмента. В тази връзка си заслужава да направим две наблюдения.

Първо, ние трябва да отбележим, че по-голямата част не виждат Мураториевия фрагмент като канон, т.е. както един списък сравним с тези, които стават доста широко разпространени през 4 и 5 век. Повечето предпочитат да го виждат като едно „въведение” или „предговор,” който цели да даде някаква информация за някои документи използвани от църквата[5]. Ханеман ясно вижда фрагмента като канон, един затворен каталог, към който нищо не може да бъде добавено или извадено[6]. Но, както отбелязва Мецгер, „тонът на цялото съчинение не е толкова законодателен колкото обяснителен във връзка с едно повече или по-малко установено положение[7].”

Ако това е така, и аз мисля, че е, нашето познание за историята на канона не е истински засегнато от датирането на фрагмента. Хората, които го датират през 2 век признават, че фрагмента не е последната дума в църквата понеже множество документи, които след това са били добавени не са споменати в този списък[8]. Освен това някои документи, които след това не са били приети в канона (Апкалипсиса на Петър, Премъдрост соломонова) са споменати с добро във фрагмента. Хората, които смятат, че той е написан през 4 век приемат факта, че до края на 2 век е съществувало ядрото на една колекция новозаветни документи съставена от четирите евангелия, посланията на Павел и вероятно още няколко документа. Те вече са добили като цяло авторитетен статус[9]. Така макар да съществува разлика в мненията относно датировката на фрагмента и двете страни приемат детайлите на каноническия процес.

Това ни води до второто наблюдение – въпросът за терминологията. Изглежда проблемът свързан с Мураториевия фрагмент е повлиян от едно тясно желание на бъде дефиниран по-точно понятието „канон.” Така например когато Фергюсън говори за едно състояние, което той нарича „отворен канон” между „писание” и „затворен канон” това изглежда като противоречие на термините. Но дори ако могат да се повдигнат възражения срещу израза „отворен канон” от хората приемащи дефиницията на Сандбърг аз подозирам, че значението на термина може да бъде прието: „Съществува едно състояние, поне теоретично, при което някои хора приемат определени писания, но не изключват възможността, че може да има други, на които още не са обърнали внимание или които все още се пишат. Тази междинна фаза може да бъде видяна в Мураториевия фрагмент[10].”

[1] G. M. Hahneman, “The Muratorian Fragment and the Origins of the New Testament Canon,” in McDonald and Sanders, The Canon Debate, 407. За аргументите на Сандбърг виж Sundberg, “Towards a Revised History of the New Testament Canon”; Sundberg, “Canon Muratori: A Fourth Century List,” Harvard Theological Review 66 (1973): 1–41.

[2] Hahneman, Muratorian Fragment.

[3] Като начало аз препоръчвам секцията за Мураториевия фрагмент в McDonald, Formation of the Christian Biblical Canon

[4] Everett Ferguson, “Canon Muratori: Date and Provenance,” в Studia patristica 17, no. 2, ed. Elizabeth Livingstone (Elmsford, NY: Pergamon, 1982), 677.

[5] Gamble, “New Testament Canon,” 271.

[6] Hahneman, Muratorian Fragment, 83.

[7] Metzger, Canon of the New Testament, 200. See also Everett Ferguson, review of The Muratorian Fragment and the Development of the Canon, by G. M. Hahneman, Journal of Theological Studies 44 (1993): 693.

[8] Евреи, 1 и 2 Петър, 3 Йоан и Яков не са споменати в документа.

[9] Gamble, “New Testament Canon,” 270–71.

[10] Ferguson, review of Hahneman, 693.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.