Кръста и царството – 1


КРЪСТА И ЦАРСТВОТО: КАК БОГ СТАВА ЦАР

от проф. Н. Т. Райт

images2

Още от детските си години съм си задавал един въпрос: Защо е живял Исус? Какво, с други думи, е значението на всичко случило се между яслата и кръста?

Има песни, които пренасят Исус направо „от бедната ясла до горчивия кръст.” От значение ли е, че според четирите евангелия Той, е имал кратко, интензивно и вълнуващо публично служение в края на живота Си? Каква истина можем да научим от това? Защо е трябвало нещата да се случат по този начин? От значение ли е, че Той е направил всички тези неща, че е казал всички тези неща, че е бил всички тези неща? Би ли било различно ако, като роден от девица Божий Син, Той е бил изтръгнат от пълната неизвестност и разпънат, умирайки за нашите грехове, без нищо от това да се случи? Ако не, защо не?

Проблемът разбира се е, че великите изповеди – Апостолската и Никео-константинополската изповед – когато говорят за Исус преминават директно от Неговото девствено раждане към Неговото страдание и смърт. Четирите евангелия не правят това. Или, да кажем това по обратният начин, Матей, Марк, Лука и Йоан изглежда смятат за изключително важно да ни разкажат за голяма част от нещата, които Исус е извършил между Своето раждане и смърт. По-конкретно те ни разказват за това, което може да бъде наречено Негово установяващо царството дело: делата и думите, които заявяват, че Божието царство идва, тогава и там, в един или друг смисъл или ред, на земята така както и на небето. Те ни казват много за това, но великите изповеди мълчат.

Обратно, всички забележителни твърдения за Исус във великите изповеди – които аз изповядвам и рецитирам или пея ex animo в църквата – отиват много отвъд това, което се казва дори в евангелието според Йоан. Четиримата евангелисти не казват нищо за това, че Исус е бил „роден…преди всички векове” или че е бил роден като нещо различно от това, че е бил направен. Те може да загатват, че Той е „единосъщен на Отца,” но не казват това по този начин и през по-голямата част от времето изглежда, че не това е основното, за което говорят. Нито пък те споменават, че в края на живота Си Исус „слезе в ада.” Това се намеква в 1 Петър (3:19), но не можете да го намерите в четирите евангелия.

Нека да съм ясен. Аз не твърдя, че нещо от тези неща не е вярно или неподходящо, или дори, че не ни е от полза. Аз просто отбелязвам,че тези великите твърдения на вярата, които църквата вижда като основополагащи за своя живот не говорят за това, за което най-вече говорят евангелията и вместо това говорят за нещо различно.

Проблемът, така както го виждам аз, е че се отваря една голяма пропаст между канонът и изповедите. Каноничните евангелия ни дават един Исус, Чиято публична кариера е от огромно значение както част от цялостното Му постижение свързано с Божието царство. Изповедите ни дават един Исус, Чието чудно раждане, спасителна смърт, възкресение и възнесение са всичко, което трябва да знаем. По този начин ние приемаме една изповедална рамка за християнската вяра, в която евангелията не пасват. Евангелията говорят за това как Исус става цар, но изповедите се фокусират върху това, че Исус е Бог. Би било наистина забележително ако една велика истина на ранната християнска вяра и живот всъщност е изместила друга, изместила я толкова цялостно, че хората са забравили, че тя дори съществува. Но аз мисля, че се е случило точно това.

Отхвърляйки либералният редукционизъм

Не е за учудване тогава, че от 18 век е модерно да се пристъпва към евангелията с фокус на историческия въпрос: Наистина ли това се е случило? И отговорът, който интелектуалните моди на нашата скептична епоха са изисквали е бил нещо като това: Да, Исус наистина е съществувал, но всички тези крайности – чудното Му раждане, спасителното значение на Неговата смърт и преди всичко Неговото възкресение и възнесение – никога не са се случвали. Църквата е добавила тези неща като израз на собствената си вяра на един по-късен етап.

Но когато отнемем това малката средна част, с която оставаме е история много различна от тази, която църквата разказва. Премахнете началото и края, това, което откриваме в изповедите, и Исус, с Когото оставаме е едно от следните три неща. Той е или революционер, Който се надява да победи римляните чрез военна сила и да установи еврейско царство. Или е апокалиптичен пророк с диви очи очакващ края на света. Или е кротък разумен, учител говорещ за бащинството на Бога и за братството на хората. Или пък някаква комбинация от трите. Има много възможности.

В първият случай Исус е бил заблуден. Не Той е убил римляните, а те убили Него. И ако Той е очаквал „краят на света”…е ние се още чакаме. В третият случай Той също се е заблудил понеже повечето хора, включително повечето от последователите Му, до ден днешен са били всичко друго, но не и кротки и разумни. Вместо това те са измисляли догми (като например девственото зачатие и възкресението), писали са изповеди, създавали църкви и се борели с всичко останало и един с друг, опитвайки се отчаяно да наложат своето тълкуване.

Тези начини да се разказва историята за Исус са били обичайни за скептиците през последните 200 години. Либералният образ на Исус, ранното християнство и евангелията продължават да живеят в упоритият редукционизъм на хиляди научни и популярни книги. Всъщност за мнозина това е новата „ортодоксалност.” Ако не кажете нещо подобно на това е много вероятно да ви се подиграят. Просто не може да сте сериозен.

Силата на тази позиция е, че тя наистина се опитва, поне до някаква степен, да обръща внимание поне на част от църковният канон, който изповедите на тази църква пропускат. В най-добрият случай тя създава едно силно „социално евангелие,” в което на много от нещата, които евангелията подчертават за Исус – грижата за бедните, болните, слабите и т.н. – е дадена нова енергия, което официалната „ортодоксалност” често странно пропуска да направи. Нейната слабост е, че тя няма нито желанието нито средствата да интегрира тази централна част – защо-Исус-е-живял – с крайните, изповедални въпроси, пъзелът на Исусовото раждане, смърт, възкресение, възнесение и второ идване.

Предполагам, че мнозина от нас са израснали дишайки въздуха на този либерален редукциознизъм. Има изобилие от книги с наименования като: „Как Исус е станал Бог.” Така нареченият Jesus Seminar представя собствените си „открития” като „учените казват, че…” докато почти всички новозаветни учени в Америка му дават голямо внимание, спогаждайки се със списание Time и с либералните духовници, които желаят да вярват нещо подобно на това редукционистко учение. Идеята, че Исус е дошъл да учи една нова, проста, ясна етика да бъдеш добър с хората без всякакви „догматични” твърдения или „свръхестествени” елементи е толкова дълбоко вкоренена в западната култура, че човек понякога се отчайва, подобно на градинар сблъскал се с устойчив бурен, че някога ще успее да го изкорени.

До ден днешен точно в западния свят изглежда съществува готов пазар за книги, които казват, че Исус е бил просто едно добро еврейско момче, което би било ужасено да види как „църквата” е взела името му, което никога не мислело себе си за „Бог” или дори за „Божи Син,” не е имало никакво намерение да умира за нечии грехове. Така че църквата е схванала всичко погрешно…особено ако автора твърди за себе си, че е „непредубеден,” „неутрален” или „независим.”

Бог” и Просвещението

Опита да се реконструира „Исус” като различен от даденият ни в класическото християнство се връща обратно, през модерния период, до Х. С. Реймирес (1694-1768). Той писал на върха на просвещенския бунт срещу класическото християнство, което познавал и презирал. В изучаването на евангелията той е еквивалент на големият френски писател от 18 век Волтер с неговият боен вик ecraser l’infame „заличете скандала” – имайки в предвид „скандала” на официалното християнство и позьорството и лицемерието на църквата. Там където някои автори говорели за „вяра търсеща разбиране” Раймирес и по-късните му последователи и имитатори (до ден днешен) виждали по-скоро нещо като неверие търсещо историческо оправдание. Този дух е жив и здрав както в научните така и в популярните среди.

Точно както предполагаемо „ортодоксалните” прочити, макар и по изцяло обратната причина, този редукционистики прочит на евангелията просто пренебрегва историята, която самите евангелия се опитват да разкажат. Всичко, което подобни движения са направили е да преобърнат с главата надолу „ортодоксалният” прочит, да подчертаят средата с цената на краищата вместо обратното. Вместо да привилегироват изповедите и да заличат средната част от историята на евангелията те са привилегировали междинният материал на евангелията и са премахнали всички тези странни „свръхестествени” неща от двете страни, материалите намерили своето място в изповедите. Но на практика това не ни води по-напред в разбирането на самият междинен материал. Нито пък започва да се обръща към въпроса защо евангелията разказват историята точно по начина, по който го правят с тяхното внимателно и нюансирано свързване на краищата със средата – всъщност без всякаква индикация, че са били наясно с наличието на два различни вида материали на първо място.

Когато разгледаме по-широкото интелектуално движение и култура през 18 век откриваме нещо изключително важно за разбирането на това защо евангелията са били четени по този начин. В сърцето на това, което нарича себе си „Просвещение” стои непоклатимото убеждение, че на „Бог” – „който и да е този „Бог” – не трябва повече да се позволява да се намесва, било директно било посредством тези, които твърдят, че говорят от Негово име, в светските дела. Щом човекът е „възмъжал” няма повече място за теокрация. Толкова е просто. Бог е бил избутан на горния етаж подобно на един изкуфял стар началник, който някога е ръководил компанията, но вече е заменен.

Но основната цел на евангелията е да ни разкажат историята за това как Бог става цар на земята и на небето. Те са написани, за да изложат едно много конкретно твърдение, на което движението на философията и културата от 18 век е реагирало толкова враждебно. Зад опитите на Раймирес и други да твърдят, че „Божието царство” в учението на Исус се отнася или до една силова военна революция или до „краят на света” лежи стремежът да се уверят, че Бог е държан извън истинският живот. Това не е било един „резултат” от свежо изследване. Това е философската и богословската предпоставка, която в основата си е провокирала подобно изследване.

Това според мен е истинският проблем на след-просвещенският скептицизъм. Той не желае просто да се съмнява в множество елементи на евангелските истории (чудесата и т.н.) както и в основополагащите догми на въплъщението, изкуплението, възкресението и т.н. Дейвид Хюм, шотландският философ, чието отхвърляне на чудесата все още държи множество умове, е само един от елементите в картината. Заедно с него стоят Хобс, Русо, Волтер и не на последно място, Томас Джеферсън – водещият ум не само за един нов „климат на мнения,” но и за едно ново политическо виждане. Клинът, който те са вбили между вярата и общественият живот, между религията и политиката е точно същият клин, който Раймирес и другите са поставили между (това, което може да бъде наречено) „Исус на историята” и „Исус на вярата.”

Тази философия не бил нова. Основната философия на просвещението е просто една версия на древната философия на Епикур, който учел, че боговете, ако въобще съществуват, са прекалено отдалечени от света на човеците и не се занимават с него. В резултат на това света, който познаваме се появява, развива се и се променя със собствената си сила – да се изразим така – отвътре навън. Приложете това към научното изследване на произхода и получавате дарвиновата еволюция – отново не нова идея, а логически следваща от липсата на божествен контрол или намеса. Вместо „мислейки Божиите мисли след Него” сега науката изучава света сякаш Бог не съществува. Приложете го към политическата наука и получавате демокрацията – общество подреждащо себе си според собствените си вътрешни желания и капризи. Вместо „божественото право” на властниците сега политиците подреждат света – поне във Франция и Америка – на стриктната основа на едно разделение между църквата и държавата.

Едва когато тези връзки бъдат извадени на светло става ясно защо от 18 век насам масивната структура на научното изследване на евангелията е задавала определени въпроси и давала определени отговори. Изборът между провалилият се еврейски революционер на Раймирес и провалилият се апокалиптичен еврейски визионер на Швайцер е бил подготвен като противодействие на възможността, която евангелията ясно предлагат – че в Исус Богът на Израел, Богът-Създател, наистина е отхвърлил епикурейците, както и всички други, като е станал цар на небето и на земята. Теокрация – но теокрация от радикално различен вид от всичко което някой си е представял от много дълго време.

Но следпросвещенския свят, дори евангелският, благочестив, протестантски или католически следпросвещенски евангелски вят, не бил готов да приеме това. Теокрацията, ако въпросът изобщо някога е повдиган, би звучала твърде подобно на покварените и мързеливи свещеници опитващи се да насилват свитите хора или подобно на Джордж III изращащ епископи в колониите, за да могат те да останат на власт. Теокрацията не била желана нито от скептичните реформатори нито от благочестивите „оротодоксални,” които били доволни, подобно на равините след бунта на бар Кохба, да изоставят видението за Божието царство на земята и да се оттеглят в един свят на лично благочестие, на религия.

Причината дискусията за Исус в Неговият исторически контекст да е толкова трудна, с друга думи, не е просто понеже евангелията са много сложни документи, макар, разбира се, това да е част от причината. Основната причина е, че са били задавани погрешни въпроси от „либерали” и „радикали, от „консервативни” и „ортодкосални.” Към евангелията са били задавани въпроси, на които те не са написани да отговарят. А въпросите, към които самите евангелия се обръщат – въпроси толкова политически колкото и богословски – са били пренебрегвани. Време е да погледнем по един свеж начин.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.