Брак и сексуална етика (допълнение)

БРАК И СЕКСУАЛНА ЕТИКА (ДОПЪЛНЕНИЕ)

от Радостин Марчев

Темата е точно една от тези, по които избягвам да говоря. От една страна собственият ми брак е едва на 6 години – с други думи ми липсва достатъчно опит – а от друга почти всичко, което кажа може да засегне някого. Въпреки това откакто през 2009 написах едно кратко разглеждане на въпроса в 1 Коринтяни и по-специално върху някои неясни моменти свързани с глава 7 достигнах до извода, че има поне 3 забележки, които е наложително да добавя.

1. Първата от тях е свързана с виждането на св. Павел за брака и безбрачието. Добре известно е, че християнските традиции доста радикално се разминават по този въпрос. Православните и католиците са склонни да гледат на целибата и девствеността (разбира се, не само физическа) като на състояние, което по някакъв начин е за предпочитане пред брачния живот. Протестантските църкви от друга страна виждат семейството и по-конкретно единението между мъж и жена като заложено в самата същност на творението и изразяващо Божия цел за човека („не е добре за човека да бъде сам”), а целибата по-скоро като някакво изключение или отклонение от нормата. С оглед на това не е за учудване, че докато католиците непреклонно изискват безбрачие на духовниците (в Православната църква това се отнася единствено за епископите) в някои протестантски кръгове се поставя въпросът може ли човек, който не е встъпил в брак да се приеме за квалифициран за пастирско служение. Тук аз няма да дискутирам смисъла на 1 Тим 3:2 (ср. Тит 1:5-6) нито (поне привидно) донякъде противоречивите наставления на Павел (в 1 Тим. 5:14 той настоява младите вдовици да се омъжват, а в 1 Кор. 7 ясно изразява своето предпочитание към целибата) и причините за това разминаване, макар безспорно темата да е твърде интересна. Целта ми е по-скромна – да обърна внимание върху едно наблюдение свързано с моята собствена, протестантска и евангелска съвременна практика.

Повечето християни добре познават известният спор на Исус с фарисеите относно развода (Матей 19:1-9). Сравнително по-малко познат е непосредствено следващия и свързан с темата разговор с Неговите ученици:

Казват Му учениците: Ако е такова задължението на мъжа към жената, по-добре да се не жени. А той им рече: Не могат всички да приемат тая дума, но ония, на които е дадено. Защото има скопци, които така са родени от утробата на майка си; има пък скопци, които са били скопени от човеци; а има и скопци, които сами себе си са скопили заради небесното царство. Който може да приеме това, нека приеме.        

С други думи Исус казва, че целибата е съвсем възможен избор за един Негов последовател (като неговата цел е направена ясна – „заради небесното царство”) стига последният да може да се справи с високите изисквания, които той поставя и които не могат да бъдат изпълнени от всички (Не могат всички да приемат тая дума, но ония, на които е дадено). Това напълно съвпада с думите на Павел в 1 Кор. 7:1-2,6-7 А относно това, що ми писахте: Добре е човек да се не докосва до жена. Но, за да се избягват блудодеянията, нека всеки мъж има своя си жена, и всяка жена да има свой мъж… Но, това казвам, като позволение, а не като заповед. Обаче, бих желал всичките човеци да бъдат какъвто съм аз. Но всеки има своя особен дар от Бога, един така, а друг инак.

Подобно на Исус, Павел изразява своето предпочитание към безбрачието с важното уточнение, че не всеки може да приеме това положение[1]. Нещо повече, апостолът нарича способността човек да живее без семеен партньор „дар” като думата, която използва е „харизма” – същата дума, която той употребява и при описанието на дарбите на Духа. Следователно целибата не е единствено избор, който всеки човек доброволно може да направи, но в основата си е свързан със специална надареност, „харизма” от Бога. Смятам, че няма да бъде пресилено да кажем, че това е състояние свързано с упълномощаване за специално служение, така както останалите „харизми” на Духа определят служението на отделния християнин[2]. Но ако това е така то е вярно и обратното – има хора, които Бог все пак призовава към такова положение и Той прави това с определена цел за техния живот – с други думи, за да ги използва именно в (и чрез) това тяхно положение, което Бог вижда не като недостатък, а като предимство.

Тук достигаме до моето конкретно наблюдение. Евангелските църкви развиват множество форми на предбрачно и брачно съветване чрез пастирско консултиране, семинари, литература и т.н. Те учат своите членове как да намерят подходящия за тях човек, как да изграждат брака, как да се справят с възникналите трудности, как правилно да възпитават децата и още много неща. Всичко това е чудесно и необходимо, но единствено до момента, в който не забележим, че тази схема на мислене просто не остава място за безбрачните хора. Негативите от това са в няколко посоки. От една страна, макар че гласно се твърди обратното, на практика подобни едностранчиви[3] практики много лесно и незабележимо създават нагласата на несемейните (след определена възраст) да се гледа като на хора втора ръка – може би добри хора и добри християни, но със сигурност малко странни, на които нещо не им е съвсем наред и тайничко съжаляване. Още по-лошото е, че самите хора започват да гледат на себе си по този начин. Независимо дали си даваме сметка за това или не негласните (а понякога дори гласните) квалификации „стара мома/стар ерген се срещат в нашите църкви не по-малко отколкото извън тях. И причината да не можем да се справим с тях е липсата на разбиране, че макар и неволно нашата собствена църковна култура подхранва подобно нараняващо отношение. Прекият резултат от това е вътрешно огорчение и непряк, но много силен натиск, който лесно може да накара даден човек да се превърне в „ловец” или да се обвърже с неподходящ партньор тласкан от убеждението, че несемейното му положение е по някакъв начин неестествено. Самият аз съм виждал достатъчно случаи, в които едната или и двете страни не си дават необходимото време и възможност да се опознаят достатъчно добре тласкани от отчаяното желание да се оженят/омъжат на почти всяка цена. В болшинството от случаите подобни бракове завършват твърде печално и са съпроводени с много болка, огорчение и разочарование. И без да желая по какъвто и да е начин да звуча цинично светската поговорка „По-добре сам отколкото в лоша компания” съдържа съвсем реална мъдрост.

Практическото обръщане към подобна ситуация според мен се крие в един по-балансиран подход от страна на църквата. Ние трябва да осъзнаем, че между нас има и винаги ще има несемейни хора. Някои от тях са такива понеже поради стечение на обстоятелствата не са се оженили/омъжили, макар да са имали такова желание. Браковете на други са се провалили. И двете групи имат нужда от съчувствие и подкрепа и наше задължение е да им я окажем. Трета група са вдовците/вдовиците. Освен тях имаме младежи, които гледат напред към своя бъдещ семеен живот и на които, освен другите неща трябва да им се каже ясно, че това не е самоцел или задължителен резултат, който трябва да постигнат почти на всяка цена. Накрая имаме такива, които Бог може да води към подобен начин на живот с определена цел. При всички случаи ние трябва да кажем ясно, че това не са хора „втора ръка.” Бракът не е единственото „нормално” състояние за християнина, библията е доста ясна в това отношение и задължение на църквата е да предаде вярно това послание. По-нататък тя трябва да развие и практикува спрямо тези хора не по-малка пастирска грижа, но не задължително като ги насочва към брак, а като им помогне да се чувстват и живеят пълноценно в състоянието, в което Бог ги е поставил. Така както църквата помага със съвет и грижа на семействата да се справят с вътрешните си проблеми тя трябва да стане и „семейство” за необвързаните, предлагайки им топлина, приятелство и приемане. Накрая, тя трябва да предостави възможност тези хора да служат в тялото на Христос наред с останалите. Всъщност, ако се върнем към текста на Павел от 1 Кор. 7:32-35, подобно служение на Христос, църквата и царството може да бъде причина да се избере живот на безбрачие: „Нежененият се грижи за това, което е Господно, как да угажда на Господа; а жененият се грижи за това, което е световно, как да угажда на жена си. Тъй също има разлика и между жена и девица. Неомъжената се грижи за това, което е Господно, за да бъде света и в тяло и в дух; а омъжената се грижи за това, което е световно, как да угажда на мъжа си. И това казвам за вашата собствена полза, не да ви държа с оглавник, но заради благоприличието, и за да служите на Господа без отвличане на ума.”

2. Втората бележка е свързана с възможността за развод. Павел се обръща към темата в 1 Кор. 7 като последователно говори за провал на браковете както с партньор нехристиянин (ст. 12-15) така и християнин (ст. 10-11). Очевидно той вижда такава възможност както дори във втория случай (раздяла между двама християни) не поставя изискване за някакви дисциплинарни мерки от страна на църквата, макар изрично да уточнява, че както жената така и мъжът не са свободни да сключат нов брак.

Оставяйки настрана останалите въпроси тук аз искам съвсем накратко да се обърна към причината, при която подобна раздяла може да се приеме за оправдана. Във вече споменатия текст от Матей 19 Христос постановява като (единствена) причина прелюбодейството: „И казвам ви: Който напусне жена си, освен за прелюбодейство, и се ожени за друга, той прелюбодействува; и който се ожени за нея, когато бъде напусната, прелюбодействува.” (Матей 19:9). Доколкото мога да преценя в целия Нов Завет не е спомената друга причина, която позволява (нещо различно от задължава) разтрогването на брака сключен между двама вярващи като във втория случай добавя и отказ невярващата страна да живее с вярващ партньор. Въпросът, който възниква е можем ли да приемем това както един вид законови постановления: ако невярващият е готов да живее с вярващия и не съществува прелюбодейство няма възможност за раздяла без значение на отношенията в семейството. Личното ми мнение е, че твърде често християните пропускат няколко значими наблюдения.

Първото от тях е, че съвсем не е сигурно, че Христос поставя условието за прелюбодейство в законов или квази-законов смисъл. Всъщност в проповедта на планината Самият Христос предефинира самото понятие прелюбодейство по начин, който далеч надхвърля чисто физическото единение извън брака.

„Чули сте, че е било казано: „Не прелюбодействувай“. Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.” (Матей 5:27-28).

Ако приемем подобно определение и действаме според него то броят на браковете, в които едната или двете страни са получили съвсем „легално” позволение за развод от Христос би нараснал до пропорции, които вероятно не бихме искали да си признаем и на практика би върнал ситуацията до състоянието на еврейското „разводно писмо.”

Второто наблюдение е чисто практическо – реалността понякога ни изправя пред неща като наркотична или алкохолна зависимост, психическо и дори физическо насилие или отказ да се поемат необходимите семейни задължения – напр. принос за посрещане финансовите нужди на останалите семейни членове. Личното ми виждане е, че в поне някои подобни случаи е неоправдано да настояваме, че понеже не съществува прелюбодейство Божията воля е хората задължително да останат заедно дори при създалата се ситуация. Понякога раздялата може да е необходима просто заради физическото съхранение на едната страна и на децата, които често се оказват най-уязвими в подобни семейни трагедии[4]. Пиша това под съвсем пресните си лични впечатления от случай, при който бременна, млада жена неколкократно беше бита от своя съпруг. След като избяга и отиде при родителите си в друг град върху нея беше оказан натиск да се върне при съпруга си без обаче той да е показал достатъчни признаци на осъзнаване на своите постъпки, съжаление за тях и реална промяна на отношението.

Историята има продължение. И двамата „герои” в случая се определят като християни и редовно посещават църква, която обаче и до този момент не е направила нищо повече от това да ги посъветва да изгладят отношенията си. Без по какъвто и да е начин да подценявам християнско съветване личното ми мнение е, че в случаи като този то често може да се окаже недостатъчно. Семейното насилие, макар и в една дълбоко лична сфера, е грях, който касае цялата църква и следва да бъде адресирано по съответния начин. Ако човекът откаже да се покае и реално да промени живота си църквата е задължена да вземе по-строги мерки – вкл. ако е необходимо и отлъчване – и може да достигне до момент, в който на него не може да се гледа повече като на „брат,” а като на „езичник и бирник.” Същото, разбира се, важи и за другите споменати по-горе случаи.

3. Последната бележка, която искам да направя е свързана с „реда в семейството.” През последните няколко години твърде често срещам мъже, които обясняват как като поставени от Бога глави на своите домове вземат решенията в тях още по-често жени, които изразяват огорчение, че техните „половинки” в много случаи отказват да дискутират въпроси касаещи цялото семейство и без значение пред какви аргументи бъдат изправени приключват разговора позовавайки се на „даденото им от Бога право.” Разбира се, практиката ми е показала, че нерядко подобни изказвания съвсем не трябва да се приемат за чиста монета. Това важи с, вероятно, още по-голяма сила и за обратния случай когато съпруги вдъхновено обясняват как се покоряват във всичко и с голяма радост на мъжете си. Както някой духовито беше казал: „Когато се оженихме преди 20 години се разбрахме, че обсъждаме обикновените въпроси, но аз като мъж ще вземам решенията по големите. Досега все още не се е появил истински голям въпрос.”

Без значение какво е нашето мнение за ролите в семейството ми се иска да направя някои забележки свързани с Ефесяни 5:22-33 – един от най-често използваните текстове в подкрепа на мнението, че мъжът взема решенията, а жената се покорява[5].

„Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа; защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата (като само Той е спасител на тялото). Но както църквата се подчинява на Христа, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже. Мъже, любете жените си както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна. Така са длъжни и мъжете да любят жените си, както своите тела. Който люби жена си, себе си люби. Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата; понеже сме части на Неговото тяло [от Неговата плът и от Неговите кости]. „Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът“. Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата. Но и вие, всеки до един, да люби своята жена, както себе си; а жената да се бои от мъжа си.”

Първо, дори да вярваме, че жената трябва да се покорява на своя съпруг не е възможно да съществува пълно припокриване между покорството, което църквата дължи на Христос и покорството, което жената дължи на мъжа. Причината не е само, че Христос е по-висш авторитет и в случай, че съпругът изисква от жената нещо, което противоречи на Бога тя не само може, а дори е задължена да не му се покори. Не по-малко важно е, че докато Христос е непогрешим и взезнаещ съпрузите в никакъв случай не са. Да настояваме, че жената трябва да се покорява на всяко желание на своя съпруг без значение колко глупаво, необосновано и дори вредно за семейството е то като на заповед от Господа звучи странно. Обикновено във всяко семейство има области, в които мъжът е по-компетентен и други, в които такава е жената. Трябва ли да настояваме, че всички решения трябва да бъдат вземани от мъжа единствено понеже е мъж без значение, че до него има друг човек, който е по-способен да вземе правилно решение[6]?

Второ, текста често се чете като призив жената да се покорява, а мъжът да води. Не това обаче е ударението в текста. Макар той наистина да казва, че жената трябва да се покорява на мъжа си – при това като на заповед от Господа (ст.22) в него липсва каквото и да е наставление към мъжа да заповядва. Вместо това на него му е заповядано да обича жена си да се грижи за нея като постави нейните нужди над своите собствени и й слугува. Това на практика не е толкова различно от заповяданото на жената, макар да е изказано „от обратната посока,” ако можем да се изразим така. Две допълнителни наблюдения могат да ни помогнат да разберем това. Едното е значението на думата „глава[7].” Напълно възможно е тук тя да изразява не някакъв вид йерархичност, а по-скоро източник на живот и грижа. Другото е начинът, по който Христос дефинира водачеството като слугуване. Дори да приемем, че мъжът е поставен като водач в семейството този модел на водачеството е в пълен разрез с авторитарното налагане на собствената воля и изискване на подчинение.

Трето, контекста е от голямо значение. Идеята на този пасаж не започва от ст. 22. В гръцкия текст тази част от изречението дори не съдържа глагол, а казва буквално „жени – на своите мъже” (както е във Верен 2002). На практика ст. 22 взема своят глагол „подчинявайте се” от предходния стих. Без съмнение преводите, които добавят глагол по никакъв начин не се отклоняват от идеята на Павел, но ст. 18-21 казват: „И не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, но изпълняйте се с Духа; и разговаряйте се с псалми и химни и духовни песни, като пеете и възпявате Господа в сърцето си, и като винаги благодарите за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос, като се подчинявате един на друг в страх от Христа.” С други думи преди да говори за подчинението на жените към мъжете Павел говори за взаимното подчинение. Неговите думи в контекст са насочени към цялата църква и няма никакво основание да смятаме, че подчинението на мъжете на жените е изключено от картината.

Каквото и да означава това и както и да хармонизираме тези поне наглед противоречиви наставления ние трябва да ги имаме в предвид когато четем този текст.

Последно, не само предходните, но и следващите стихове повдигат въпроси свързани с подчинението. Пасажът не само не започва от ст. 22, но и не завършва със ст. 33. Логически той продължава до 6:9 като към наставленията си за отношенията между съпрузи и съпруги Павел добавя и инструкции за отношенията деца-родители и роби-господари[8]. Последните са регламентирани в 6:6-9 като в ст. 5 апостолът съветва робите да служат на господарите си като на Христос. Разбира се, днес идеята, че християнството постановява робството като божествено установено или поне, че човек превърнат в роб трябва да смята това не за огромна несправедливост, а за задължение безпрекословно да се покорява на господаря си като на Христос ни изглежда напълно неприемлива именно от християнска гледна точка. Но думите, които Павел използва са аналогични на инструкциите, които той дава за подчинението на съпрузите на техните съпрузи като на Христос в 5:22. Отново, по какъвто и начин да хармонизираме тези текстове ние трябва сериозно да мислим върху въпросите, които те потенциално поставят пред идеята за безпрекословното подчинение на жените на техните съпрузи.

Християните се различават в своите мнения относно семейните отношения между мъжете и жените. В случая тези различия не са предмет на нашето разглеждане. Но каквото и мнение да имаме ние трябва сериозно да се запитаме дали моделът на една страна, която е „глава” вземаща всички окончателни решения и на подчинен изпълняващ решения без по никакъв начин да може да ги оспори независимо от това, че поне по някои въпроси може да е доста по-компетентен е действително библейският. Може би тогава дори по-рядко ще използваме изрази като „Ти трябва да ми се подчиняваш,” но много повече ще питаме загрижено, ще слушаме внимателно и ще се опитваме да служим искрено.

[1] Въпросът защо Павел (и Исус) изразяват подобно предпочитание е твърде спорен, но на мен ми се струва напълно защитимо поне като възможност твърдението, че тези думи са казани с оглед на конкретни исторически реалности – гонения, „настоящата неволя” (вероятно период на глад в Коринт) и/или есхатологично очакване (виж 1 Кор. 7). Дали те могат да се принесат като принцип валиден за всяко време е отделен въпрос, на който тук няма да се спирам.

[2] Въпросът как човек може да разпознае тази дарба и какво включва тя е много интересен. Все пак аз не смятам, че тя е свързана с някакъв вид естествена подтиснатост на сексуалните наклонности, един вид фригидност или безразличие към представата за семейно щастие. По-скоро това би било една получена в молитва (и вероятно потвърдена от обстоятелствата) убеденост, че въпреки естествените си наклонности мъжът или жената са призовани към едно по-специално служение и облечени със сила да устояват на изкушенията свързани с него.

[3] Наричам ги едностранчиви понеже в повечето случаи те не са балансирани с необходимите форми на душегрижителство към несемейните хора – без значение дали последните са избрали това положение или са се озовали в него по определено стечение на обстоятелствата.

[4] Понякога се казва, че може да се предприеме раздяла, но не и развод, който Христос не позволява. На мен това ми се струва като влагане на съвременни представи с текстове, които работят със съвсем различни приемания. Както в еврейското така и в римското общество подобно понятие – раздяла, при която страните все пак остават законово обвързани – просто не съществува. Такава стъпка би се третирала като ефективен развод. Разбира се, подобно поведение може понякога да е полезно, но дори в този случай то отразява нашите съвременни условия и не можем да претендираме, че чрез него изпълняваме буквата на зададена от Христос и Павел заповед.

[5] Основните наблюдения, които правя по-долу могат да се пренесат и върху паралелния текст в Колосяни както и върху това, което пише Петър.

[6] Този ред на мисли ми беше подсказан от моята съпруга и аз го намирам за съвсем смислен.

[7] Аз съзнавам, че темата е изключително сложна и спорна в християнските среди и по никакъв начин не претендирам, че имам отговорът на всички въпроси. Тук просто предлагам една възможност, която според мен е напълно реална – при това без да претендирам, че Павел винаги използва думата в едно единствено значение.

[8] Повечето преводи използват думата „слуга,” но на практика става дума не за наемни работници, а за роби.