Богословски метод – 2

ИЗПОВЕДИТЕ

от Оливър Крипс

Второ, изповедите на вселенските събори на църквата имат специално място в християнското мислене. Те действат като един вид херменевтичен мост между Писанието и църквата[1]. Под това аз имам в предвид, че изповедите на вселенските събори ни помагат да разберем какво Писанието казва или не казва за някое определено учение. Ако използваме друга метафора те предлагат една догматична рамка за последващо богословско разсъждение по въпросите, с които се занимават. Джон Уебстър наскоро писа за изповедите и изповедалните формули както за действия на изповядване на благовестието, чрез които „църквата се обвързва с благовестието[2].” Със сигурност има какво да се каже за това наблюдение, макар че трябва да сме внимателни когато използваме богословски заредени думи като „обвързване[3].”

Изповедите не са просто средства за изграждане на догматичен смисъл за, да кажем, въплъщението. Те са също – и не по-малко фундаментално – средство за изповядване на вярата в Христос, за Когото изповедите свидетелствуват както в същото време са и опит да дадат смисъл на евангелските описания на това Кой е Христос. Това подчертава факта, че изповедите на Църквата, и по-конкретно екуменическите изповеди, изпълняват едновременно няколко различни функции: те свидетелствуват за благовестието в Писанието, те обясняват някои аспекти от евангелското учение и понеже правят това те изпълняват една доксологична и литургична цел в живота на Църквата. Чрез тях християните могат да заявят какво вярват и какво е това, което прави църквата единна.

Единствено първите седем църковни събора се смятат за наистина вселенски. Това е така понеже единствено те се приемат едновременно от източната и западната църква както събори, които са истински представителни за цялата неразделена Църква преди голямата схизма през 1054[4]. Съществуват общности, които отхвърлят една или повече от изповедите, които тези събори постановяват. Една от тях е Коптската църква, която никога не се е примирила със символа на Халкедонския събор от 451. Много протестантски общности също отхвърлят някои от каноните на по-късните вселенски събори особено по отношение на използването на икони и образи в християнското богослужение. Казали това все пак почти всички християни, без значение дали са протестанти, римокатолици или източноправославни, утвърждават четирите велики изповедални определения на съборите в Никея (325), Константинопол (281), Ефес (431) и Халкедон като, в някакъв важен смисъл богословски нормативни[5]. Точно в какво се състои природата на този авторитет е въпрос на дебат. Нататък ние ще приемаме, че тези вселенски събори са богословски обвързващи по христологичните въпроси понеже са едни хранилища на догматични разсъждения върху Писанието от неразделената Църква под водителството на Светия Дух[6].

Ние също така трябва да отбележим, че символите на четирите велики събора приемани за общи от всички католически християни имат едно особено място на богословска почит и значимост и трябва да бъдат приемани с голяма сериозност по доктриналните въпроси. По-конкретно по отношение на христлогията на мен ми се струва, че Никео-коснстантинопоската изповед от 381, Халкедонската дефиниция от 451 и каноните на третия Константинополски събор през 680-81 правилно са виждани като богословски дефиниции, които са устояли срещу множество опити да се ревизира това, което се смята за правилно библейско виждане за личността и делото на Христос. Макар те да не са откровения нито мястото където Бог открива Себе Си чрез Своя Дух (макар някои може да желаят да твърдят това) те обвързват едната, католическа и апостолска Църква с христологична връзка, която отразява учението на Писанието.

Това не означава, че вселенските събори казват всичко, което трябва да бъде казано за личността и делото на Христос (или за някои други централни и определящи вярвания). Във вселенските изповеди няма нищо за природата на изкуплението, което е довело до значителни спорове в последващата история на Църквата. Но там където изповедите докосват христилогични въпроси това, което те казват трябва да бъде претеглено много внимателно. На практика аз твърдя, че по въпросите свързани с християнското учение учението на една вселенска изповед трябва да бъде отхвърлено единствено ако тя учи нещо противно на Писанието или ако пречи на учението на Писанието[7].

Съществуват и други изповеди на различни църковни общности и деноминации, които не са приети от огромната част на Църквата по начина, по който са приети вселенските изповеди. Една такава изповед е Атанасиевото верую, за което повечето християни вярват, че е древно и значимо, но не на едно ниво с вселенските изповеди понеже никога не е било ратифицирано от вселенски събор. Една изповед, която принадлежи на конкретна църква е Уестминстърската изповед на вярата, обичана от презвитерианите, макар че тук аз бих добавил и събори като Трент и Ватикан I и II. Всички подобни изповеди и съборни постановления са от по-малка важност от вселенските изповеди, не на последно място понеже само част от Църквата се е съгласила с тях. Но подобни изповеди не са безполезни. Те са важни хранилища на доктринални разсъждения и от своя страна аз съм убеден, че подобни изповеди имат по-голяма тежест от учението на всеки отделен богослов понеже представляват „умът” или колективната мъдрост на един съвет на богослови и църковни водачи, които желаят да разберат какво Писанието учи за християнската общност.

Да обобщим: изповедалните документи са norma normataили стандартизираните норми, в живота на Църквата. Те нямат еднакъв авторитет по въпросите на на учението какъвто има Писанието като principium theologiaeт.е. събраните фундаментални принципи или източници на богословието. Докато Църквата е устоявала на атаките на различни гласове на богослови или на групи, които са твърдели, че са открили истинското значение на спасението привидно скрити от появилият се богословски консенсус вселенските изповеди са били съставени. И, по подобен начин, конкретните църковни традиции се стремят да опазят своите собствени богословски характеристики, заради което са съставили изповедите, които ние сега притежаваме. Така авторитетът вложен в изповедите е производен и зависим от нормативният авторитет на Писанията[8].

[1]Ролята на Църквата при формирането на изповедите исторически е била предмет на някои спорове между различните общности. Моето собствено виждане е, че отците на вселенските събори са действали водени от Светия Дух докато са размишлявали върху истините на светото Писание, което е довело до създаването на документи притежаващи специален статус в живота на Църквата.

[2] John Webster, Confessing God, Essays in Christian Dogmatics II(Edinburgh: T&T Clark,2005) p. 69. По-нататък в същото есе Уебстър се изразява по следния начин: „една изповед или изповедална формула е публично и обвързващо заявление за евангелието поставено пред свидетелството на Писанието, чрез което църквата утвърждава своята вяра в Бога, отхвърля неистините, от които е заплашвана и се събира около съда и утехата на благовестието.” Ibid., pp. 73–74.

[3] Така например римокатолическите християни мислят за изповедите като за „обвързващи” по начин, който може да бъде богословски неприемлив за някои богословско консервативни протестанти, за които никое догматично твърдение не може да бъде богословски обвързващо. За разлика от тях либералните протестанти могат да възразят, че никое богословско твърдение, вероятно дори тези дадени в Писанието, не са богословски обвързващи понеже всяко богословие е потенциално отворено за ревизия в светлината на по-нататъшните опитности от Бога.

[4] Подобна привилегия за живота а Църквата преди 1054 може да се намери в творбите на Уилям Ейбрахам, който я свързва със своята концепция за „каноничен теизъм” грубо казано, един „канон” на вярата за Бога ратифицирана от цялата Църква преди голямата схизма. Виж неговата книга Crossing theThreshold of Divine Revelation (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 2006) pp.xii–xiii.

[5] Сравни D. H. Williams, който казва, че Никейската изповед така както е формулирана от Константинополския събор през 381 поставя основата за всички по-нататъшни символи, особено след Халкедон. Никоя изповед след Халкедон не споделя „същият фундаментален хакрактер като патристична изповед от 4 и 5 век.” Williams, Evangelicals andTradition (Grand Rapids, MI: Baker Academic and Milton Keynes:Paternoster, 2005) p. 43.

[6]Спорът за това как каноните на някой от вселенските събори са богословски обвързващи зависи до голяма степен от еклесиологията. Римокатолиците могат да смятат за немислимо един вселенски събор под водителството на Светия Дух да даде на Църквата едно погрешно решение. Но някои протестанти ще възразят, че това поставя твърде голяма тежест на авторитета на Църквата, която може да греши в своите тълкувания на Писанието както някои смятат, че е станало в иконоборческия спор. Аз съм склонен да се съглася с първото виждане не защото смятам Църквата за непогрешима (аз не смятам това), а понеже ми се струва изключително невероятно Бог да позволи огромната част от християнската Църква да бъде заблудена по важни въпроси свързани с вярата приемайки каноните на един вселенски събор като да кажем Халкедонския, който е дал „дефиницията” за личността на Христос.

[7]Аз не твърдя, че ние трябва задължително да вярваме на всичко, което би могъл да каже даден Вселенски събор просто поради това, че е казано от него. Не е напълно невероятно вселенски събор да греши в нещо – те не са непогрешими водачи по същия начин, по който често се смята, че е Писанието. Всъщност моята идея е следната: ако един вселенски събор е казал нещо за една конкретна доктрина на християнското богословие, която противоречи на учението на Писанието тогава думите на събора трябва да бъдат отхвърлени. Писанието е нормативно по начин, по който дори един църковен събор (дори вселенски събор) не е. Но както предишният ми коментар би трябвало да е показал ясно аз не смятам, че вселенските събори на практика са канонизирали съществени грешки поради водителството на Светия Дух.

[8]Сравни това с член XXI от 39 члена на Англиканската църква, който казва: „Ощите събори….Когато те се събират заедно (тъй като понеже са сбор от човеци не всеки един от тях е воден от Божия Дух и Слово) те могат да грешат и понякога са грешила дори е нещата касаещи Бога. Затова нещата определени от тях по отношение на спасението нямат нито сила нито авторитет освен ако не може да се покаже, че те са извлечени от светото Писание” (The Book of Common Prayer(Cambridge: Cambridge University Press, 1968 [1662]) p. 620)