РАЗУМ И ОПИТ
от Оливър Крипс
Някои богослови, особено от уеслианската традиция, говорят за четворен авторитет на Писанието, традицията, разумът и опита. Това със сигурност е полезен начин да се мисли за природата на богословският авторитет стига да имаме в предвид някои уговорки за върховенството на Писанието и за производната и херменевтическа роля на традицията[1]. Но разумът също играе роля в богословието дори в мисленето на тези богослови, които, подобно на Лутер, твърдят, че имат твърде ниско мнение за ролята на разума (казват, че Лутер наричал разума „блудницата на дявола”). Дори Лутер изразява своето богословие под формата на твърдения и аргументи представени по определен логически начин опитвайки се да избегне заблудите и останалите опасности в своите разсъждения докато прави това. На мен ми се струва, че това е начинът, по който философията може да играе една полезна роля в богословието.
Понякога за философията се мисли като за една дисциплина, която е съперничка на богословието[2]. И така както тя е практикувана от съвременните богослови това понякога несъмнено е вярно. Все пак да смятаме, че като дисциплина философията се противопоставя на богословието е много подобно на това да кажем, че откритията на естествените науки предлагат едно обяснение за света съперничещо на това, което намираме в християнското богословие. Има учени, които са враждебни към християнството, но това не означава, че природните науки са антихристиянски. Съвкупността от познание, което генерират естествените науки изобщо не поставя богословски въпроси. Грешка на категориите е да се мисли по подобен начин. Философията, поне по начинът, по който е практикувана от повечето съвременни англо-американски философи представлява едно посвещение на определени цели в интелектуалното разглеждане, включително интелектуалната добродетел на яснотата, простотата и краткостта на израза и на една склонност за конструиране на метафизичен светоглед. Глупаво е да обвиняваме тези филосфски средства и идеи когато са използвани за небогословски цели точно както е глупаво да обвиняваме отвертката, която пробива гумата в ръцете на злонамерен или неумел механик. Тук в съгласие с огромното мнозинство на християнската традиция ние ще използваме философските инструменти там където това е удачно, за да изследваме даден богословски аргумент. Едва след като това бъде направено можем да видим къде аргумента тръгва в погрешна посока.
Все пак нищо не ни дава основание да смятаме, че разумът или философията може да играе ролята на краен арбитър за това какво е богословски приемливо или неприемливо. Един инструмент не може да извърши своята работа без насока или програмиране и конкретният инструмент не диктува параметрите на задачата, за която е използван. Вярно, погрешен инструмент може да бъде използван само за определени цели: един чук не може да изследва микроскопични организми. Но нищо не ни кара да смятаме, че философските инструменти определят какво е богословски приемливо. Нито пък, надявам се, философските инструменти определят какви богословски въпроси трябва да бъдат задавани. Яснотата на разсъждението би следвало да бъде богословска добродетел така както е добродетел във всяка друга академична дисциплина.
Бог открива информацията на богословското откровение. Част от тази информация може да бъде осмислена (ние да разберем какво Бог ни казва). Но има един много истински смисъл, в който централните учения на християнското богословие са дълбоко тайнствени и завинаги ще останат такива. Осветеният разум в традицията на Анселм и Августин, fides quarens intellectum(вяра търсеща разбиране) трябва да бъде използван, за да се опитаме да разберем това, което може да бъде разбрано от тези Божии тайни, например въплъщението. Но ние трябва да правим това с едно интелектуално смирение. Не можем да претендираме, че сме способни да обхванем дълбините на Светата Троица или въплъщението. Това не е начин да избягваме трудните въпроси или да прикриваме слабите аргументи, това е едно признание за ограниченията на човешката рационалност. Единствено човешкият разум не може да достигне до смисъла на Троицата или въплъщението. Бог ни е открил тези неща. Но разумът има функцията да се опитва да следва логическите взаимовръзки между откритите доктрини и вътрешната непротиворечивост на всяка от самите доктрини. В този анселмски дух разумът е използван тук.
В богословието има място и за опита. Това винаги е било така, макар че не винаги е било признавано. Монтанисткото движение в ранната църква, средновековните богослови мистици като св. Йоан Кръстни или Джулиан от Норуич, боголсовите на великото пробуждане през 18 век като Джон Уесли или Джонатан Едуардс и харизматичното пробуждане през 20-ти са някои от по-добре познатите примери за опитно богословие. Но би било погрешно да смятаме, че богословите и обикновените християни, които не са включени в подобни движения са лишени от подобни опитни дименсии в своите живот и богословие. Да дам само два примера: Августин чува деца да пеят ‘tolle, lege’ (вземи, чети), взема копие от писмата на Павел, чете и бива обърнат. И Тома, в края на своя живот, изпитва една невероятна среща с Бога, която го кара да смята своите (незавършени) богословски достижения за „твърде много слама.” Подобни истории могат да бъдат умножени. Това, което те показват е, че съществува една важна опитна страна на богословието. Или, да се изразим по друг начин, богословието е просто мъртва буква без духовният живот на религиозната опитност. Ние дори можем да отбележим, че в християнската традиция няма велик богослов, за когото да не е казано, че богословието му е продукт тъкмо на такъв опит.
Аз приемам, че религиозният опит може да хвърли нова светлина на старите проблеми и дори понякога да ни накара да преосмислим това, което смятаме, че знаем за християнският живот. Но всеки религиозен опит трябва да бъде подчинен на учението на Писанието и на традицията. Подобен опит не е нормативен така както е Писанието. И той не е вграден в християнското мислене по начина, по който е традицията. Все пак той предлага ценни прозрения в религиозният живот, които могат да бъдат сепващи и дълбоко докосващи. Казвам това, за да подчертая позитивната роля, която опита може да играе при формирането на богослова и дори на богословските теми, които той или тя формулира. Но според мен би било грешка да смятаме, че доктрината е просто кодификация на религиозния опит. Това виждане, често свързвано с Шлайермахер и с либералните богослови от 19 век, които намират неговото мислене за убедително предлага важно прозрение за връзката между опита и формирането на учението. Аз смятам това за неоспоримо. Но аз не смятам, че то е равносилно на това да кажем, че доктрината е извлечена единствено чрез религиозен опит нито, че подобен религиозен опит може да предложи аргумент за ревизиране на учението, което държим. Шлайермахер може да твърди, че учението е едно средство за кодифициране на религиозното учение за Бога полезно на християнската общност. И това може да бъде в съгласие с една критична реалистична оценка на богословието където обекта на богословието (Бог) дава такива религиозни опитности, които, когато бъдат кодифицирани, водят в по-голяма или по-малка степен до обекта на богословието. Тогава учението може да бъде ревизирано до степента, в която то може да бъде заменено с по-голямо съответствие на истината по въпроса и нови религиозни опитности от правилен вид могат да доведат до такива доктринални ревизии.
Има твърде много привлекателни неща в подобно виждане. Но подобно привличане е изкусително. Макар в крайна сметка всички доктрини да почиват на религиозна опитност (Бог открива Себе Си на някои хора) това не означава задължително, че настоящият религиозен опит може да премахне предишният опит. Понеже опита за Бога кодифициран в Писанието е нормативен по начин, по който моята опитност с Бога не е понеже моята опитност не е Божествено откровение в смисъла, в който Писанието е или става чрез действието на Светия Дух.
[1]За нашите цели традиция тук кореспондира с това, което е било вярвано навсякъде, от всички християни от древността по подобие на думите на Винсен Лерински. Това включва, но не изчерпва, символите на четирите велики събора, предаденото ни от съборите, конфесионалните документи и ученията на докторите и богословите на църквата.
[2]Виж например твърдението на Робърт Дженсън, че западната философия е секуларизирано богословие, което е съперничеща дисциплина на богословието, на която трябва да се противопоставяме. Той прави това твърдение в своето SystematicTheology, Vol. 1, The Triune God (New York: Oxford University Press, 1997) ch. 1.
Rado's blog 