Таен прозорец, тайна градина


ТАЕН ПРОЗОРЕЦ ТАЙНА ГРАДИНА

(един поглед през писмото към Филемон)

проповядвана във Втора Евангелска Баптистка Църква

Варна, 4.05.2014

от Радостин Марчев

indexНовият завет е един много интересен сборник от исторически документи. 4 евангелия представляват биографията на Исус. Деяния на апостолите са история на ранната църква. След това имаме послания, в които водачи от ранната църква се обръщат към различни църкви и дават своите наставления как те да живеят и как да се справят с проблемите, пред които са изправени.

Но сред тях няколко писма сякаш сякаш се „губят.” Едно от тях е писмото към Филемон. На практика то е това, което наричаме лична кореспонденция.

Ние не говорим много за Филемон. Мисля, че никога не съм чувал някой да проповядва върху него. То е много кратко – само 25 стиха. Можем само да се чудим защо изобщо е било запазено – в края на краищата то не е било изпратено до църква, а до един единствен човек. Очевидно самият Филемон е сметнал, че то е важно запазил го е, дал го е на други да го прочетат, след това то е достигнало и до други църкви и накрая е намерило място в Новия завет признато като Божие слово.

Но как може едно лично писмо, което дори не е свързано с богословски въпрос, а с личен въпрос между Павел и Филемон да бъде Божие Слово за нас, които живеем 2000 години по-късно?

Днес искам да отворим това писмо, да го прочетем и да видим дали им какво да ни каже.

Ст. 1-7 Павел, затворник за Христа Исуса и брат Тимотей, до нашия любезен съработник Филимон и до сестра Апфия и до нашия сподвижник Архип и до твоята домашна църква: Благодат и мир да бъде на вас от Бога, нашия Отец и Господа Исуса Христа. Винаги благодаря на моя Бог, когато те споменавам в молитвите си, като слушам за твоята любов и за вярата, която имаш към Господа Исуса, и която показваш към всичките светии. Молитствувам щото това общение в твоята вяра да действува така, та да познаят те всичкото добро, което е в нас, за слава на Христа. Защото съм имал голяма радост и утеха поради твоята любов, понеже сърцата на светиите се освежаваха чрез тебе, брате.

Първите няколко думи ни запознават с подателят и получателят на писмото. То е написано от апостол Павел, който казва, че пише от затвора. Днес е много трудно да проследим точно живота на Павел и не сме сигурни дори дали пише от Рим или от Ефес[1], но знаем, че е в затвора защото е споделял вярата си в Христос. По време на това задържане Павел пише няколко писма. Освен Филемон, той пише и послания към църквите в Ефес и Колоса и затова тези 3 писма са известни като затворнически писма.

Сега Павел пише към Филемон. Неговото име се среща също в посланието към колосяните и оттам разбираме, че той живее в град Колоса – град в римската провинция мала Азия (днешна Турция) не много далеч от Ефес.

Павел казва още няколко неща за Филемон. Той говори за неговата домашна църква. Първите християни не са имали нито средствата нито възможностите да сторят отделни сгради, в които да провеждат своите богослужения. Те са се събирали по къщите и затова в Новия завет на много места ще срещнем да се говори за “домашна църква” – това означава християни, които се събират в домът на някой човек. В случая Филемон е човекът, който е отворил домът си за такива събирания.

Когато бях по-малък аз обичах да каня приятели на гости в къщи. Едно от нещата, които много бързо научих беше, че „гостито” изисква място. Няма проблем да поканим в къщата си 2-3 или 4-5 човека. Когато станат 5-6 обикновено започва да отеснява. 10 човека вече се блъскат в повечето домове. А 15 или 20 души вече малко хора могат да поканят.

Когато чуем за “домашната църква” на Филемон първата ни мисъл е, че той е бил един добър човек и добър християнин понеже е отворил домът си за християнски събирания. Но Филемон очевидно не само е бил добър християнин – той е бил и доста заможен човек понеже е имал къща способна да побере всички тези хора. Един от отците на църквата (Теодорет) през 5 век пише, че къщата на Филемон все още стои.

Но има и още неща, които можем да научим за него. На 3 пъти в тези 25 стиха Павел го нарича “брат.” От ст. 19 става ясно, че Филемон е повярвал чрез Павел. Ние казахме, че Филемон живее в Колоса.

Град Колоса се намира недалеч от Ефес – град, в който Павел е прекарал дълго време. Вероятно Филемон е имал някаква работа в Ефес и там е чул проповядването на Павел и е повярвал. След това се в върнал в родния си град и е помогнал и там да има църква, за която той е отворил домът си. Затова още в ст. 1 Павел го нарича “съработник,” а в ст. 17 “съдържник.” Думата брат (или сестра) може да се каже за всеки християнин. Но когато апостол Павел нарича някого съработник това означава, че този човек работи много за Бога. Павел нарича най-близките си сътрудници с това име. Филемон е бил такъв човек. Вижте ст. 7: Защото съм имал голяма радост и утеха поради твоята любов, понеже сърцата на светиите се освежаваха чрез тебе, брате.

Не можем да сме съвсем сигурни, но е много вероятно Филемон да е повявал чрез Павел, да е бил обучен от него и сега да е един водачите на църкватат в Колоса.

Заедно с Филемон Павел споменава и още двама души – “сестра Апфия и до нашия сподвижник Архип.” Ние не знаем нищо за тях. Някои предполагат, че Апфия и Архип са жената и синът на Филемон[2]. Ако е така тогава имаме едно цяло семейство, което е отворило домът си и служи на Бога. Но има и друга възможност и тя е Павел да се обръща към водачите в църквата. Апостол Павел нарича Архип “сподвижник,” което буквално означава “другар по оръжие.” Този човек по всяка вероятност също е бил един от водачите в църквата. А какво да кажем за Апфия? На 4 Януари Православната църква чества празника на 70-те апостоли – това са 70-те ученици на Христос, които Той изпраща да проповядват в Израел докато е още жив. Гръцката традиция ги изброява поименно. Интересно е, че сред тях се срещат 2 женски имена[3]. Първото е Юния. Ако отворите вашите библии на Римл. 16:7 можете да прочетете за нея. “Поздравете Андроника и Юния, моите сродници и някога заедно с мене затворници, които между апостолите се считат за бележити и които още преди мене бяха в Христа.” Някои от българските преводи могат да ни объркат, но Адроник е мъжко име, а Юния женско. За тази жена Павел казва, че се числи сред апостолите и че е вярваща в Христос преди него[4]. Второто женско име в списъка на 70-те е Апфия – същото име, което срещаме в посланието към Филемон. Нямаме никаква представа как тази жена е стигнала от следването на Христос в Палестина до водач на домашна църква в един град в мала Азия. Не можем и по никакъв начин да сме сигурни колко историческа истина има в тази легенда. Но ако е вярна тогава посланието на Павел се превръща в един прозорец, през който ние можем да надникнем 2000 години назад и да видим как хора с различно социално положение, мъже и жени, изпълнени със Светия Дух работят за Бога, в Когото са повярвали. Те не са добре приети в обществото, в което живеят, нямат големи възможности, не могат дори да си позволят да имат сграда, в която да провеждат богослужения. Но днес 2000 години по-късно заради начинът, по който са живели и работили цели нации се наричат християнски. Нашата църква стои на раменете на такива водачи като Филемон, Архип и Апфия.

Това е въведението на Павел. Той споменава само няколко имена, но дори те ни отварят един прозорец и ние можем да видим, че това лично писмо писано преди толкова време може да все още да ни говори.

И сега достигаме до ст. 8-17 Затова, ако и да имам право с голямо дръзновение в Христа да ти заповядам това, което подобава, пак, заради любовта, предпочитам да те моля. Аз прочее, който съм Павел старец, а сега и затворник за Христа Исуса, ти се моля за моето чадо Онисима {Значи: Полезен.}*, когото родих в оковите си, който беше някога безполезен на тебе, а сега полезен и на тебе и на мене; когото ти пращам назад лично, сиреч, самото ми сърце, Аз бих обичал да го задържа при себе си, да ми слугува вместо тебе, като съм в окови за благовестието; но без да зная твоето мнение не искам да сторя нищо, за да не бъде твоята добрина като от принуждение, но самоволна. Защото може би за това той да се е отлъчил от тебе за малко време, за да го имаш за винаги, не вече като слуга, но повече от слуга, като брат, особено възлюбен на мене, а колко повече на тебе, и по плът и в Господа! И тъй, ако ме считаш за съдружник, приеми него като мене.

Сега вече започваме да разбираме за какво става дума. Появява се един нов образ – Онисим. Писмото е много кратко за много неща можем само да гадаем, но нека да ви кажа най-вероятното предположение. Филемон е бил богат човек от Колос, който е притежавал роби. На нас робството може да ни изглежда напълно неприемливо, но за древния свят това е било толкова естествено колкото за нас да имаме електричество. Един от тези роби е бил Онисим. По някаква причина Онисим е избягал от господарят си, но нещо се е объркало и по някаква причина е попаднал в затвора. Бог е направил така, че по същото време в същият затвор е лежал и апостол Павел. Двамата се срещат и нещо се случва. Павел го описва по следния начин в ст. 10: “аз родих Онисим в оковите си.” Той е повярвал. Така както по-рано е довел до Христос Филемон сега Павел довежда и неговият роб.

Понякога се случват странни неща. Може би имате познати или роднини, на които многократно и с подробности сте говорили за Христос, но които не желаят да ви чуят.И когато вече сте се отчаяли някой поти непознат човек им казва няколко думи и те с готовност повярват. Филемон сигурно е говорил много пъти на Онисим за Христос, но той не е слушал. Сега когато е беглец среща някой друг и изведнъж повярва.. Не знаем защо става така, но понякога Бог върши Своето дело по странен начин

Но повярвал или неповярвал Онисим все още е роб-беглец. Какво трябва да направи Павел? Той го изпраща обратно при Филемон и заедно с него изпраща и писмо, в което се застъпва за него. И това писмо е толкова радикално, че ние нямаме подобен аналог на него в цялата древност.

Павел моли Филемон да не наказва Онисим. Той така представя молбата си, че прави много трудно да му се откаже. “Мога да ти заповядам,” пише той, “но заради любовта, предпочитам да те моля.” Много е трудно да откажеш на такава молба. Но Павел продължава: “Аз който съм старец, а сега и затворник, ти се моля.” Този човек, казва той, може да е избягал роб, но също така е и мое духовно дете, което аз родих в оковите си. Затова когато ти пращам него все едно ти пращам самото си сърце. Моля те, приеми го така както би приел самият мен.

За нас през 21 век е много трудно да си представим колко невероятно звучи Павел. Онисим е бил роб-беглец. Според римските закони той е заслужавал тежко наказание – господарят му е имал пълното право да го накаже със смърт както често се е правило. Павел обаче иска Филемон да го приеме като скъп гост. Той знае много добре, че това е противно на всички обществени разбирания и порядки. Той знае, че всичките съседи ще погледнат Филемон не само с учудване, но и с голямо неодобрение. Защото това което той прави не само е глупаво, то вреди на цялото общество.

Римското общество е било робовладелческо. Робите са били основната работна сила, на която се е крепяла икономиката. Можете ли да си представите какво би станало ако робите започнат масово да бягат и след това когато решат да се появят отново господарите им вместо да ги накажат ги посрещат като скъпи гости?

Помислете си какво ще стане ако днес наемните работници започнат да правят така? Вие сте нает да работите на 8 часов работен ден, но сутринта в 9 ч. не се явявате на работа без да се обадите и без да дадете обяснение. Идвате след 2 седмици и шефът ви посреща усмихнат, кани ви да седнете, черпи ви с бонбони и казва: “О, здравей. Сигурно си ходил на почивка? Добре ли си прекара? Ние тук се справихме и ти пазихме мястото, даже сега ще ти вдигнем заплатата.” Ние всички знаем, че не става така.

Но Павел иска дори повече. Вижте ст. 15-16 и 21: Защото може би за това той да се е отлъчил от тебе за малко време, за да го имаш за винаги, не вече като роб, но повече от слуга, като брат, особено възлюбен на мене, а колко повече на тебе, и по плът и в Господа!и зная че и повече от колкото ти казвам ще сториш.”

Текста не е съвсем ясен, но е много вероятно Павел да казва на Филемон не просто да приеме Онисим с добро и да не го наказва, а да го освободи, да му подари свободата.

Тук вероятно можем да видим истинското отношение на Павел към робството. Апостолът пише робите да се покоряват на господарите си, но не споменава нищо за това, че робството е зло, че не е редно един човек да притежава друг като движимо имущество, с което може да се разпорежда по всякакъв начин и че трябва да се премахне. През 1 век християните са били една малка и презряна група хора. Те не са били в състояние да искат да променят системата или да внасят някакви предложения как тя да работи. Затова в писмата си към църквите Павел пише това, което може да донесе най-малко зло и най-много полза – роби, покорявайте се на господарите си. И вие господари, отнасяйте се добре с робите си защото те са ваши братя и вие имате един и същ Господар пред Когото също ще отговаряте. Но тук в това писмо, когато не пише към църква, а до един свой близък приятел Павел разкрива какво е вътре в него. Този роб е твой брат казва той, освободи го.

Но има дори повече. Вижте ст. 18-19 И ако те е в нещо онеправдал, или ти дължи нещо, мини това на моя сметка; аз, Павел, пиша това с ръката си: Аз ще платя.

Можете ли да разберете какво е станало? Когато е избягал Онисим е откраднал нещо – пари или някаква вещ, която след това е продал, за да посреща нуждите си. Павел знае това и сега пише ако те е в нещо онеправдал, или ти дължи нещо, мини това на моя сметка… Аз ще платя.

Той добавя: аз, Павел, пиша това с ръката си.

В древността повечето грамотни хора са можели да четат добре, но не са пишели красиво. Когато са пращали писма те често са използвали професионални писари, на които са диктували думите. Павел със сигурност е правил така. Вижте Римл. 16:22: “Поздравявам ви в Господа аз Тертий, който писах това писмо.” Павел е диктувал своите писма, но когато е достигал до краят им е вземал писалката и сам е пишел последните думи. Вижте 1 Кор. 16:21 “Поздравът пиша аз, Павел, със собствената си ръка.”

Но тук преди да е достигнал до краят на писмото Павел е толкова развълнуван, че не може да издържи повече просто да диктува – той грабва листа от писарят и започва да пише сам да пише: “И ако те е в нещо онеправдал, или ти дължи нещо, мини това на моя сметка; аз, Павел, пиша това с ръката си: Аз ще платя.”

Филемон не е богословско писмо. Дори името на Христос се споменава само 2-3 пъти и то съвсем мимоходом. Нищо особено не се казва за Него. Но макар че Павел не говори директно за Христос и кръста той го прилага към всяка дума, която пише[5]. На кръста Исус виси с ръце разперени между небето и земята и по този начин създава един мост между тях и между Бога и хората. Но ръцете Му са също прострени и настрани – протегнати за примирение към всички враждуващи помежду си хора. В деня на раждането на Христос ангелите не пеят само за “слава на Бог във висините,” но и за “мир между човеците.” И Павел взема това послание за примирение и го прилага в своето писмо.

Няма възможност да станеш християнин и да продължиш да враждуваш с хората, които до този момент си ненавиждал. Ако няма промяна в това няма и християнство.

Последните седмици новините шумят за случаят със с. Розино. Няколко сирийски бежанци търсят убежище там – и не го получават. Хората решават, че не желаят чужденците и съвсем буквално със сила ги изгонват от селото си. След това един политик, желаейки да се осигури няколко гласа повече, посети селото и им каза, че всъщност те са добри хора и не са направили нищо лошо или нередно.

Но тук в това писмо Павел ни казва, че ние трябва да направим точно обратното. Да хванеш ръката, която ти подава Христос означава сам да подадеш ръка на различните от тебе, на хората, които може би дори не си можел да понасяш. И ако не го направим тогава ние показваме, че не познаваме Христос, не разбираме кръста и лъжем себе си за своето християнство.

Погледнете около себе си. Колко от хората, които виждате дори в църква не познавате и нямате какво да си кажете с тях? Помислете има ли някой с когото сте скаран – в църква или извън нея? Помислете за Христос, Който от кръста протяга ръце между небето и земята и между вас и всеки от тези хора. Има ли нещо от това, което Павел казва, което да говори и на нас?

Ние евангелските християни понякога гледаме на вярата си прекалено лично. Вярно е, че никой не може да се обърне към Бога вместо мен. Но вярата трябва да оказва влияние върху начинът, по който всеки ден живеем живота и върху всяко отношение с останалите хора – иначе не е истинска вяра. И всеки, който сериозно иска да следва Христос по този начин трябва да знае, че това ще го изправи пред някои трудни решения.

Помислете за Филемон. Павел иска от него да направи нещо, което е било немислимо за времето си. И той знаем много добре, че ако го направи е твърде вероятно да си навлече неодобрението на обществото, в което живее. Освен това Филемон е трябвало да се справи с чувствата си. Той може да е бил християнин, но когато Онисим е избягал и при това е откраднал нещо неговите чувства не са били най-добри.

Случвало ли ви се е да попадате в подобни ситуации когато трябва да направите нещо, което знаете, че другите няма да разберат и няма да харесат? Да откажете да вземете или да дадете подкуп? Да останете честен, макар че това ще ви струва финансово? Или пък да трябва да се преборите с чувствата си към някой човек? Усещали ли сте как понякога всичко в нас се надига и даже ръцете ни засърбяват?

Как реагираме в подобни ситуации? Нашето християнство ще бъде изпитано и когато бъде изпитано ще стане ясно що за християнство е то.

Или помислете за Онисим. Павел му казва, че сега, когато е станал християнин той трябва да се сърне при господаря си. Но Онисим не знае как ще го посрещнат. Той е избягал роб и това според закона е престъпление, за което могат да го накажат дори със смърт. Но Павел му е казал, че той трябва да поеме отговорност за действията, които е извършил. И Онисим тръгва – и тръгва не под стража и защото няма друг избор, а доброволно. Той носи в джоба си писмо от Павел към Филемон, но Павел е в затвора, а Филемон е негов господар, който може да направи с него каквото си поиска. Всяка крачка за Онисим е вътрешна борба, но въпреки това той върви.

Когато станем християни понякога Бог иска от нас да се изправим срещу нещо, което сме направили в миналото си като невярващи (както и като вярващи) и да се опитаме доколкото зависи от нас да поправим нещата. Това може да е някаква несправедливост, за която сме виновни, или някое развалено отношение, или лоши думи, или нещо друго. Бог е искал от мен да правя такива неща и аз знам, че може да бъде много трудно и болезнено. Понякога (не винаги, но понякога) ние трябва да се изправим срещу последствията на това, което сме направили.

Може би се чудите как свършва историята на Онисим. За много неща от това време ние не знаем нищо, но тук имаме една останала легенда. Нямам представа дали има нещо вярно в нея, но ще ви я кажа. Онисим изминава целия път обратно до Колоса и се изправя пред господаря си. Филемон прочита писмото на Павел и изпълнява това, което апостолът иска. (На това място историята на Онисим започва да се припокрива точка по точка по точка с притчата за блудния син, която Исус разказва. Притчите са измислени истории, които имат за цел да представят на слушателят някаква поука. Но години по-късно ние виждаме как тази история съвсем буквално се въплъщава в живота на тези двама души. Това е начинът, по който кръста работи). Историята продължава – по време на първото голямо гонене срещу християните при Нерон Филемон умира мъченически. И тогава, бившият роб, който той е освободил заема неговото място. Онисим става епископ – някои казват на Ефес, други на Берия или Византион. Години по-късно през 96 по време на гонението на император Диоклециан Онисим също умира като мъченик.

Онисим не е бил много обещаващ човек. Той много пъти е чувал благовестието от Филемн и не му е отговарял. Той е бил готов да открадне и да избяга. Но Бог знае как да върши Своето дело. Той започва като робът Онисим и завършва като св. Онисим. Православната църква чества неговият празник на 15 Февруари.

Вие също може да не изглеждате много неподходящ човек, който Бог да използва и сам да се виждате така. Но посланието на кръста има силата да променя хора и животи. Никой не знае какъв човек ще станете ако истински отговорите.

Но как точно ни променя кръста? Ние говорихме за Христос, Чийто ръце са протегнати между небето и земята и към хората, които враждуват. Но когато идва време за помирението на Филемон и Онисим между тях не стои Христос – между тях стои Павел. Павел взема върху себе си дългът на крадеца Онисим, така както Христос взема върху Себе Си нашият товар и казва: “Аз ще платя.” Павел застава между двамата, хваща ръката на роба и ръката на робовладелеца и ги свързва заедно.

Посланието към Филемон е много ясно – ние трябва да станем за другите това, което Христос е станал за нас. Вижте 2 Кор. 5:18: “А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез [Исуса] Христа, и даде на нас да служим за примирение;” Има един смисъл, в който църквата не метафорично, а съвсем буквално е наречена Христово тяло – инструмента, чрез Който върши Своето дело на земята. И наше задължение е като християни да отидем точно при хората, които често се изкушаваме да считаме за наши врагове, да станем за тях това, което Христос стана за нас и да търсим примирение.

Не ме разбирайте погрешно. Нямам в предвид едно безразлично примирение, при което всичко е наред щом можем да си пием заедно кафето. Не, аз говоря за едно примирение, което наистина го е грижа прекалено много за другия човек, толкова го е грижа, че то не може да измени на истината и затова винаги сочи към кръста, но в същото време никога не престава да обича и да протяга ръка.

Това е което ни казва посланието към Филемон. Това е начинът, по който едно дълбоко лично писмо писано по въпрос, който днес дори не стои пред нас се превръща в Божие слово и в един прозорец, през който можем да хвърлим един поглед към самото сърце на Павел или по-скоро към сърцето на Христос, да видим начинът, по който кръста работи и да бъдем призовани да живеем по различен начин. Това, което виждаме е една градина, в която растат плодовете на Духа.

Както Отец изпрати Мене, така и Аз изпращам вас, каза Христос. Както Павел зае мястото на Христос между Филемон и Осиним като посланик на посланието на примирението така идете и вие и правете същото.

[1] Понякога се споменава и Кесария, но тази възможност е много по-малко вероятна.

[2] Или някаква друга роднинска връзка – напр. Апфия да е жената на Архип или сестра на Филемон.

[3] Тази традиция е различна в Руската църква където списъка не съдържа женски имена.

[4] А думата сродник, без значение дали е употребена в тесен или в по-широк смисъл означава еврейски произход.

[5] В следващите параграфи са използвани основните идеи от анализа на Н Т Райт в неговата серия Paul for everyone, The prison letters

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.