Добродетели

ДОБРОДЕТЕЛИ

от Н. Т. Райт

(текстът е част от книгата „After you believe: why Christian character matters”)

И така, кои са християнските добродетели и как можем да ги усвоим? Преди да говорим за това обаче трябва да кажем няколко думи за начинът, по който явно християнските добродетели – смирение, търпени, въздържание и любов – са се развили във времет

Смирението, поне в западния свят, с течение на времето си е извоювало един неохотен респект. Вярно, някои философи (най-вече Ницше) са го нападали, отхвърляйки го като нещо слабо, безгръбначно, причината или знакът за дегенерацията на човека вместо като нещо истински благородно. Смирението лесно може да бъде пародирано от една страна и имитирано от друга. Нито едното нито другото са приятна гледка. Фалшивото смирение е също толкова непривлекателно колкото прекомерното подмазвачество. (Само два пъти съм получавал писма подписани с „Ваш покорен слуга” като и в двата случая беше ясно, че никой от хората, които ми пишеха няма намерение да направи това, което предлагах.) Но нашата култура се е променила в значителна степен от древния свят където себеизтъкването е била очаквана норма – където, например, Цицерон можел да поздрави Рим за добрият му късмет да се възроди точно когато той е консул и където Август можел да напише книга за собствените си постижения и след това да заповяда тя цялата да бъде издълбана на камък на брега на река Тибър, така че да може да бъде четена и до днес. На нас не ни харесва когато днес хората започват да се държат по този начин и сме склонни да им го покажем доста остро. До тази степен нещо от християнската добродетел на смирението е останала, поне външно, в пост-християнската западна култура.

Все пак ние сме възродили нещо от древната езическа алтернатива в нашата страст за героите и героините в спорта, поп музиката и други подобни атракции. Ние очакваме те да изпълняват ролите на „знаменитости” бивайки едновременно супечовеци в някои отношения и повече или по-малко под-човеци в други (в тяхното лишено от дисциплина използване на наркотици, алкохол, бързи коли и секс.) На практика те отразяват един образ, който е добре познат на изучаващите древния свят: боговете и богините на древния Рим и Гърция, които били могъщи, ослепителни, капризни, безнравствени, необикновено благосклонни към хората, които харесвали и опасни за тези, които не харесвали. И когато, в една предполагаемо „християнска” култура, която е забравила своите корени, каквато е нашата, проповедници и учители на евангелието са третирани по същия начин както други „знаменитости” тяхното сега станало обичайно отпадане от благодатта, обикновено чрез финансови или сексуални злоупотреби, е знак, че през цялото време те са били дълбоко отделени от същността на своето послание. Това се отнася в еднаква степен за телеевангелистите присвоили милиони от църковните фондове или до енорийските свещеници малтретиращи сексуално деца. Те са се наслаждавали на определен статус в своите общества, който ги е насърчил към един вид човечност, която отразява не щедрата и себераздаваща се любов на Бога, а себевъздигащата се и себезадовляваща се страст на езическите богове и богини.

Същото се отнася и за търпението. Търпението е едно от местата където вярата, надеждата и любовта се срещат. Тези, които вярват в Богът – Създател и в крайният триумф на Неговата добра цел за света няма да вземат прибързани решения в техния собствен живот или в тяхното призвание и мисия – макар че те няма да пропуснат да използват дадените им от Бога възможности когато последните се появят. По-конкретно, те няма да прибързат да насилват идеи и решения на други хора. Не случайно търпението е първото нещо, което Павел казва, че е характерно за любовта (1 Кор. 13:4).

Тук отново нашата култура е разпъната на две страни. Ние аплодираме търпението, но предпочитаме то да е една добродетел, която другите притежават. Когато в началото на 70-те години една добре известна банка предложи на неподозиращата публика кредитните карти и каза, че техният къс пластмаса ще „премахне очакването от желанието” това докосна две твърде различни струни в сърцата на чулите го. Някои – мнозинството – решили, че това е точно каквото винаги са желали и взели своята кредитна карта. Други, които по това време изглеждало, че „живеят в миналото” и че са „старомодни” предупредили, че това е шамар в лицето на добродетелта на търпението, който ще донесе скъпо възмездие. Едно поколение по-късно когато нивото на личните дългове в западното общество е достигнало безпрецедентни, астрономически размери, не на последно място сред младите хора, правотата на втората група е доказана отново и отново. Това не означава, че не съществува отговорно ползване на кредитни карти или други подобни схеми. То показва единствено, че когато едно общество като цяло реши, че търпението е демодирало нещо свързано с неговата истинска човечност получава силен удар. И когато човечността линее резултатите са корупция (в смисъл, че нещо се разлага или се влошава) и робство.

Разбира се, търпението е необходимо за преследването на всички добродетели. Част от същата тази да-имам-всичко-сега култура е приложена към християнският живот и казва, че сега, след като сте християни, в които обитава Светия Дух, вие трябва веднага да станете свети. Искате да бъде като Исус Христос – помоли се с тази молитва, имай тази опитност и всичко е твое! Не, отговаря, Търпението, а Смирението стои близо до него: ние трябва да научим един урок тази седмица, следващият другата седмица и т.н. Ние ще практикуваме добродетелите стъпка по стъпка „обличайки ги” със съзнателна мисъл и усилие дори когато изглежда, че в момента тези дрехи не са ни съвсем по мярка. Ние няма да бъдем отвлечени нито от блестящите предложения на моменталната поправяща всичко духовност нито от подигравателните обвинения, че сме просто едни лицемери, които се преструват.

Освен това съществува и въздържание. За мнозина е изненадващо да научат до каква степен древните християни (и древните евреи) са били виждани като непасващи  на заобикалящата ги култура в тази област. Всеки в древния свят е приемал за даденост, че хората трябва, да го кажем без заобиколки, да имат колкото се може повече секс. Женитбата (между един мъж и една жена) била нещо различно и мнозина или желаели да бъдат верни или се страхували, поради някаква причина, да се разведат. Основният проблем с блудството не бил моралното падение, а ревнивият партньор. Извънбрачните сексуални връзки били обичайни и очаквани и в един свят където аборта бил редовно практикуван и нежеланите деца изоставяни на дивите зверове някои от най-честите проблеми лесно намирали своето решение оставяйки за семейството единствено трудността да се опита да омъжи една дъщеря с „минало.”

Други табута съществували на различни места и времена. В древна Атина например имало внимателно подредена скала за това какво е приемливо когато един мъж е въвлечен в хомосексуална връзка с младеж. Но никой не смятал, че хомосексуалното поведение, включително и едно доживотно квази-семейсно съжителство, е особено необичайно, да не говорим за заслужаващо порицание в и само по себе си. Всъщност Платон (в Simposium) възхвалява подобно партньорство както най-висшата форма на любов. Други много различни форми на сексуална активност, като секс с животни, били това, с което повечето хора се чувствали по-некомфортно. Голяма част от точно това поведение се случвало в и около езическите храмове, но по никакъв начин не било ограничено до тях.

Първите християни споделяли вижданията на евреите, древни и съвременни, че подобно поведение е тъмно и дехуманизиращо, унищожаващо самата същност на това, което означава да бъдеш човек. Сексът бил даден, вярвали те, за взаимна и гледаща отвъд себе си наслада между съпруг и съпруга (Гледаща навън понеже, подобно на Божията любов, любовта между съпрузите генерира ново творение, както чрез раждането на деца така и в създаването на топъл, сигурен и гостоприемен дом). Това, вместо избирателни предразсъдъци или породено от страхове подтискане, била причината те да отхвърлят този твърде познат начин на живот на техния свят. Те вярвали, че са призовани да блестят в мрака със светлината на един различен начин да бъдат човеци.

Забележителният контраст на тяхната вяра и поведение с техния свят в това отношение се връща обратно към Самият Исус. Исус предупреждавал срещу едно нечисто поведение, което се появява като следствие от дълбоките изкривявания на човешката личност. Думите, с които Той изрекъл това предупреждение отекват и отразяват централните забрани нa Стария Завет правейки ясно, че, независимо от популярните представи за обратното, Той наистина повтаря древната еврейска забрана за сексуални връзки от всякакъв вид извън един доживотен брак между един мъж и една жена. Целият Нов Завет казва, че идеята на християнският живот е да направи човека отново по Божият образ. И когато проследим тази идея до нейният корен става ясно, че носителите на образа са мъжа и жената призовани да оставят другите и да се прилепят един за друг. Не напразно богословите от това време насам виждали човешката връзка като един знак за неразкъсваемо посвещение на Бога-Творец на Неговото творение. Не трябва да се изненадваме, че когато небето и земята се събират заедно в края на книгата Откровение образът използван за това е бракът. Това е telosa, целта на всяка наша опитност. Добродетелта сграбчва тази цел чрез вяра и се учи да живее в настоящето по такъв начин, че истински да очаква това бъдеще чрез вярност в брака и въздържание извън него.

Западната култура съставена от поне номинално християнски народи е била отчасти завладяна от това християнско видение за брака и сексуалността, но в по-голямата си част не. Опитите да се наложи насила въздържание са идвали и са си отивали, за да бъдат заменени, отново с прекъсвания, от на практика насилствено задоволяване (помислете например за Възстановяването, последвало пуританите или за бунта след първата световна война срещу предполагаемите „викториански” стандарти, макар историята да ни показва, че голяма част от Европа през 19 век е била също толкова сексуално невъздържана колкото по всяко друго време.) Популярният фройдизъм, който приема, че секса стои в основата на всичко и по този начин не можем да му се противопоставим, така че не трябва и да опитваме и популярният дарвинизъм, който настоява, че това, което е от значение е жизнената сила, която ни кара да се възпроизвеждаме, така че по-добре е да й се оставим, са създали един климат където, в популярните представи, всеки сериозен призив за въздържание или в начина или в конкретните обстоятелства на сексуалното изразяване е посрещан не със сериозен аргумент, а с презрение: „Ха!” възкликна един кореспондент на популярен вестник преди няколко дена. „Всичкото това говорене за Въздържание според някакви погрешни десни лунатици. Твърде скоро биологията ще ги срита и тогава те ще станат като всички останали.” С други думи: биологията владее, ние имаме желания, които не можем да контролираме и на които е вредно и нежелателно да се съпротивляваме. Множество сексуални връзки и сега дори няколко квази-договорни връзки („полиамори” с още трима човека влизащи в разнопосочни сексуално-споделящи отношения) следват своя път, за да  станат „приетото” сексуално поведение. Лесната контрацепция и аборти са отворили шлюзовете за една нова сексуална свобода през последните няколко десетилетия – една свобода, която дори СПИН кризата може да възпре единствено в малка степен.

Все пак християните винаги са казвали, че себеконтролът е един от деветте части на плодът на Духа. Да, той е труден. Да, вие трябва да работите върху него и да откриете защо е трудно да се съпротивлявате на някои изкушения на определено време и място. Причината е, че въздържанието е добродетел: тя не е на първо място едно правило, което вие решавате дали да спазите или да престъпите (макар че някои правила са доста явна духовност), тя със сигурност не е нещо, което можете да пресметнете според някакъв принцип както например най-голямото щастие за най-голям брой хора (не на последно място понеже поразителното краткосрочно щастие на най-голямото сексуално събиране ще наклони скалата изкуствено); и по-конкретно, както Исус загатва, тя не може да бъде генерирана като се върви по течението, което ни се отдава естествено. Това е мястото където истински целибатните, подобно на Самият Исус, и твърде много други герои и героини, както от монашеските общности така и на множеството по-малко видими места, са открили радостта от една „втора природа” самоконтрол, който голяма част от нашата култура, подобно на голяма част от древния свят, никога дори не си е представяла. За разлика от това, както тези от нас, които се грижат лично или като семейства за хора прегърнали настоящите навици на обществото добре знаят нараняванията и белезите  причинявани от тези навици са дълбоки, дълготрайни и утежняващи живота. Църквата често бива наричана убиец на радостта поради нейният протест срещу сексуалната разюзданост. Но истинският убиец на радостта идва с домогването до удоволствието. Подобно на случая с кредитните карти цената отначало не се вижда, но физическият и емоционалният дълг, който се натрупва след това се изплаща твърде дълго време.

Тук Търпението и Смирението, които до този момент стоят отстрани отново влизат в играта. Френетичният стремеж към сексуална интимност е част от стремежът за себеизява, за изтикване себе си напред, за настояването, че ти си точно това и това е начинът, по който имаш намерение да се държиш. Не, казва смирението, ти няма да откриеш истинското си аз по този начин. Ще го намериш когато предаваш себе си. Точно така, съгласява се търпението: да приемеш желанието без чакането означава да обезцениш себе си и другите. Добродетелите са свързани заедно, точно както Аристотел е казвал за своя собствен списък (смелост, умереност, благоразумие и справедливост). Ако искаш една от тях по-добре започни да развиваш всичките.

И, разбира се, любовта е описана от Павел като добродетелта, която трябва да сложите над всички и около всички останали, подобно на колан, който държи всичко друго на мястото му (Колосяни 3:14).  Любовта е това, което ще направи способни търпението, смирението и въздържанието да стоят на местата си понеже любовта уважава другия и желае най-доброто за него. И любовта на свой ред е поддържана, както в известният текст на Павел, от вярата от една страна и от надеждата от друга, като всички заедно гледат към Бога-Създател и обновител и на Неговите обещания, направени сигурни в Исус Христос.

Западното общество е знаело нещо за тази любов. Прошката е приемана като добродетел от мнозина в този свят по един начин твърде различен от хора с друг светоглед. (Спомням си моят шок когато един приятел ми каза, че в Близкия изток прошката никога не е виждана като нещо добро.) Знаем, че не правим това, повече или по-малко, но мислим, че би трябвало. Резултатът за това, за съжаление е, че ние сме достигнали до една последица, която не е нито любов нито прошка – а именно толерантност. Проблемът с това е ясен: Аз мога да „бъда толерантен” към вас без това ми коства нещо особено. Мога да свия рамене, да отмина и да ви оставя да се занимавате със собствените си неща. Това, разбира се, е за предпочитане пред това да ви сграбча за гърлото и да ви разтърсвам докато се съгласите с мен. Но това със сигурност не е любов. Любовта утвърждава реалността на другите хора, на чуждата култура, на различният начин на живот. Любовта прави усилието да опознае другите хора или различната култура, да разбере какво той или тя мислят, какво ги прави специални и накрая любовта желае най-доброто за другият човек или различната култура. Любов, а не просто арогантно натрапване на чужди стандарти е накарало по-голямата част от света да не се съгласява с режима на апартейда в Южна Африка. Любов, а не бизнес предразсъдъци (макар че това са казвали за него по онова време) е накарало аболюциониста Уилям Уилбърфорс да протестира срещу търговията с роби. Любов, не културен империализъм е казвал, че е дехуманизиращо и унищожително за обществото да се изгаря оцелялата вдовица на погребалната клада на съпруга й или да се убива дъщерята избягала с мъж изповядващ различна религия или от различна раса. Любовта трябва да се конфронтира с „толерантността” и да настоява, както винаги е правила, за един по-добър път.

Интересно е как всички пътища водят обратно към любовта. Любовта често е пародирана, но нейната сила блести въпреки това. Най-великата от добродетелите, първият плод на Духа – дори езическите моралисти са отбелязали, че това е, което на първо място отличава християните.