ОБРАТНО В ПЪТЯ – 4
(лично изучаване на посланието към ефесяните)
от Радостин Марчев
Четвъртата глава от ефесяните бележи едно обръщане от богословската част към практическо ориентирано поучение. Това е посочено чрез употребата на думата “затова” (1 ст.) – често използвана от Павел при подобни преход. Обръщението “И тъй, аз, затворник за Господа” (1 ст.) е почти идентично с това от 3 гл: “ Затова аз, Павел, затворник за Исуса Христа,” което може би загатва, че мотивите и идеите в двете части са едно и същи. Всъщност това не би трябвало да ни учудва. Невъзможно е да богословстваме истински без практически да живеем вярата си нито пък е възможно да имаме правилна християнска практика без да сме запознати с основните истини на християнството. Това са двете страни на една и съща монета.
Павел увещава християните в Ефес да живеят “достойно” (1 ст.). Думата е тясно свързана със стимулите формиращи поведението на хората. Съвременното общество, което определяме като западно изгражда своето поведение върху идеята за определени законови норми. Но в древния свят, в който живее и пише Павел (както и в много съвременни, незападни общества) водещо е било едно отношение на чест и срам, към което той се насочва[1]. “Званието” (1 ст.), за което ние трябва да сме достойни е името на Христос, което християните носят. В предишните глави Павел е поставил тази идея на много здрава основа използвайки многобройни метафори за църквата – Христово тяло, Божий храм, царство, Божие семейство, нов народ и т.н.
Във ст. 2 той развива по-подробно това свое увещание, което формира основната идея и гръбнакът на цялата глава: “със съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, като си претърпявате един друг с любов.” Стихът е почти идентичен с последният стих от главата (32 ст.) като двата по този начин я поставят в една своеобразна рамка определяща нейната тема.
На тази основа в ст. 3-6 Павел повдига въпросът за единството на църквата. Неговият съвет е да се стараем “в свръзката на мира да опазите единството в Духа.” (3 ст.). Две неща веднага правят впечатление[2]. Първо, ако църквата е истинска църква тя не може да бъде разединена – Светия Дух, Който живее в нея я прави едно цяло. Второ, в същото време, апостолът настоява, че християните трябва активно да работят за опазване на това единство. Това ни поставя пред парадокса, че ние едновременно имаме и трябва да работим за единство.
Вероятно Павел свързва в едно два края, които никога не трябва да бъдат теглени в противоположни посоки. От една страна Христовата църква навсякъде и винаги е единна. Павел изброява нейните характеристики в 4-6 ст. вероятно цитирайки раннохристиянски химн. Тези, които са Христови по един тайнствен начин са свързани заедно “в Христос” и от Духа. Понякога това се нарича “невидимата църква” защото не всички, които са във видимата църква (участват в богослуженията и изповядват вяра) са истински християни, нито пък всички църкви са в добри отношения или дори в общение помежду си. От друга страна обаче този израз (и изводите следващи от него) могат да бъдат доста подвеждащи. Единственият начин, по който (невидимата) вселенска църква намира своето проявление е чрез отделните местни общности. Тези разнородни групи имат задачата на практика да показват живот, служение и отношение съответстващи на “невидимата църква” правейки я по този начин ясно видима – не съвършено, разбира се, но достатъчно реално. Пак тези местни общности са призовани от Павел да се стремят да запазят единство, което съществува невидимо, за да може то също да стане видимо.
Практическото приложение на всичко това за нас е очевидно. Отразява ли общността, към която аз принадлежа този стандарт? Стреми ли се активно към християнско единство? Ако отговорът е не, твърде вероятно и претенциите за принадлежност към вселенската църква да са неоснователни.
Лично аз част ли съм от група вярващи хора, с които редовно се събирам за поклонение, споделяне на вярата и възпоменание на Христовите страдания (случайното събиране на няколко човека за кафе и клюки не е църква[3])? Човек, който претендира, че е част от невидимата църква,” но не е готов да свърже тясно живота си с други братя и сестри (при това не само тези, които са му естествено симпатични и приятни, а често и с хора коренно различни от самият него) понеже това изисква определени жертви и усилия по всяка вероятност изразява неоснователни претенции.
По-нататък, готов ли съм да приема християни, които мислят различно от мен и виждат някои неща по-различен начин? Разбира се, в това няма място за морални компромиси. Но истината е, че зад разделенията, враждите и неприемането в повечето случаи стоят не нежелание за компромиси по важни въпроси, а егоизъм, грубост, критикарство, лош характер, разочарование, непростителност и значителни дози самомнение – нерядко скрити зад християнска опаковка и по този начин още по-грозни.
Оказва се, че, макар да не може да бъде отнето на истинските християни, единството на църквата е нещо, за което те трябва винаги да пазят и за което непрестанно да се борят. Павел казва, че ние трябва да е “стараем” (3 ст.) – или буквално “ да не пестим сили.” Той посочва и средствата за това – “съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, като си претърпявате един друг с любов” (2 ст.). Трите гръцки думи, които апостолът използва в този стих са много показателни[4]. “Смирението” в гръцката литература винаги е използвано в отрицателен контекст. В Новия Завет обаче то придобива друга характеристика – Павел използва думата в Фил. 2:3 в пряка връзка с “кенозиса” на Христос. Буквално тя означава “съвършено смирение на ума” и отразява отношението ни към другите хора. “Кротост” се употребява за опитомени животни и също така е свързана с представяната за идеал в гръцката философия “златна среда” избягваща крайностите. Идеята, която тя носи не е за слабост, а за сила, която обаче е овладяна от съответния характер. Накрая “любовта” може да се приеме като обобщение на всички останали изкисвания и качества.
Може би е време отново и сериозно да се вгледаме в нашите църкви, в самите себе си и след това да започнем дълго и сериозно да мислим над толкова добре познатите думи на Павел:
Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува. Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.
[1] За значителната разлика, по която ние и първите читатели на Павел възприемат света и формират своето поведение виж E. Randolph Richards and Brandon J. O’Brien, Misreading scripture with western eyes, IVP books, 2012.
[2] Идеите в тази част са развити по-подробно от Д. Стот, Посланието към ефесяните, Божието ново общество, Нов човек, 1999
[3] Виж Майкъл Свигел, Четири мита за църквата
[4] Тази част отново заимства от Д. Стот, Посланието към ефесяните, Божието ново общество, Нов човек, 1999
Rado's blog 