Прослава – 13

ПРОСЛАВА (MAGNIFICAT)

от Мартин Лутер

Първото Божие дело, което е милостта

За него нашият стих казва: „Милостта Му е върху тия, които Му се боят из род в род.” Тя започва с най-високото и велико нещо, което е духовно и вътрешно добро, което създава най-суетния, горд и коравовратен народ по земята. Никой богат или силен човек не се надува толкова колкото един такъв всезнайко, който чувства и знае, че той е прав, разбира всичко по въпроса и е по-мъдър от останалите. Особено когато разбере, че трябва да даде път или да признае, че греши той се гневи толкова нахално и е толкова лишен от страх Божий, че се осмелява да се хвали, че е непогрешим, обявява Бога на своя страна, а останалите на страната на дявола и нахално призовава Божия съд. Ако един такъв човек притежава необходимата власт той се хвърля с главата напред, осъждайки, преследвайки, клеветейки, убивайки, заточвайки и унищожавайки всички, които мислят различно от него и след това казва, че е направил всичко това за Божия слава. Той е по-сигурен и уверен от всеки ангел в небето, че е заслужил големи благодарности и заслуги пред Бога. О, какъв голям балон имаме тук!

Колко много неща има да каже Божието Слово за един такъв човек и  с колко много страшни неща го заплашва! Но той ги усеща по-слабо отколкото наковалнята ударите на чука. Това е голямо и често разпространено зло. За такива хора Христос казва в  Йоан 16:2: „Иде време когато всеки, който ви убие ще смята, че принася служба на Бога.” И Псалм 10:5 казва за тях следното: „Неговите пътища всякога са упорити; Той презира всичките си противници” – подобно на този, който казва: „Аз съм прав, постъпих добре, Бог богато ще ме награди” и т.н. Такива хора били моавците, за коио четем в Исая 16:6 и Еремия 48:29: „Чухме за гордостта на Моава, (той е много горд), За високоумието му, гордостта му и яростта му; Но лъжливите му хваления са суетни.” В своята голяма арогантност те с готовност биха направили повече отколкото са способни. Такива са евреите в своите отношения с Христос и апостолите. Такива били приятелите на св. Йов, които спорели с него с необикновена мъдрост и хвалели и проповядвали Бога с най-възвишени думи. Такива човеци няма да ви чуят, не е възможно те да грешат или да отстъпят. Те трябва да получат своето пък макар и целият свят да погине. Писанието не може да намери достатъчно укори за такива изгубени хора. То ги нарича пепелянка, която запушва ушите си, за да не чува, кон, който не може да бъде укротен, ревящ лъв, здрава непоклатима скала, змей и т.н. (Псалм 58:4, 22:21; 7:2; Еремия 5:3, Псалм 74:13). Но те никъде не са по-добре описани отколкото в Йов 40:15 и 41:1 където то ги нарича бехемот. Бехема е един единствен звяр, бехемот глутница зверове, т.е. хора с животински ум, които не желаят да бъдат управлявани от Божия Дух. В тези глави Бог ги описва като имащи очи ”като утринната зора” понеже предпазливостта им не знае граници. „Крие се толкова изкусно, че се присмива на стрелеца и на този, който държи копие” т.е. когато им се проповядва те се присмиват с презрение понеже правотата им не може да бъде поставена под въпрос. Отново: „Люспите му са съединени заедно като че ли плътно запечатани; Така щото ни въздух не може да влезе между тях;” т.е. държат се толкова здраво заедно, че Божият Дух не може да влезе в тях. „Сърцето му,” казва Господ „е яко като наковалня на ковач” т.е. това е тялото на дявола. Поради тази причина ние приписваме нещата в този пасаж на дявола.

Такива, повече от всички останали, са папата и неговото стадо днес и за много дни. Те вършат всички тези неща и по-лоши отколкото някой някога е вършил. Те не слушат нито отстъпват. Няма полза от говорене, от съвет, молба или заплаха. Просто „Ние сме прави” и това слага край на всеки спор с някой друг дори това да е целия свят.

Но някой ще каже: „Как така? Не сме ли длъжни да защитаваме това, което е право? Трябва ли да оставим истината? Не ни ли е заповядано да умрем заради правдата и истината? Не пострадаха ли светите мъченици заради благовестието? И не търсеше ли правото Самият Христос? Наистина се случва от време на време такива хора да са прави (и докато бърборят пред Бога) да се държат мъдро и добре.” Аз отговарям:  Крайно време и твърде необходимо е вече да отворим очите си понеже в това се състои същността на всичко. Всичко зависи от нашето правилно разбиране „да бъдем прави.” Вярно, ние трябва да понасяме всичко заради истината и правдата и да не я отхвърляме без значение колко маловажен е въпросът. Възможно е от време на време тези хора да са прави. Но те провалят всичко като неправилно настояват на правата си като нито се отнасят към това със страх нито поставят Бога пред очите си. Те смятат за достатъчно, че това е правилно и след това желаят да продължат и да го утвърждават чрез собствената си сила. Така те обръщат своята правота в грешка дори ако тя сама по себе си е права. Но много по-опасно е когато те само си мислят, че са прави и все пак не са сигурни както правят те по отношение на важните неща свързани с Бога и Неговото право. Все пак нека първо да се занимаем с по-ясното човешко право и да използваме една проста илюстрация, която всеки може да схване.

Не е ли вярно, че парите, притежанията, тялото, жената, децата, приятелите и подобни неща, са добри неща създадени и подарени от Самият Бог? Тъй като тогава те са Божии дарове, а не наши, предположете, че Той ви изпитва, за да види дали сте готови да се откажете от тях заради Него и да се прилепвате към Него вместо към Неговите дарове. Предположете, че Той повдигне враг, който ви лиши от тях изцяло или отчасти, или ги изгубите поради смърт или някакво друго нещастие. Смятате ли, че имате добра причина да се гневите и негодувате и да си ги вземете обратно чрез сила или да се цупите нетърпеливо докато не ви бъдат възстановени? И ако кажете, че това са добри неща и Божии творения направени от Неговите ръце и че, понеже Писанията наричат такива неща добри, вие сте решен да изпълните Божието слово и да защитавате или да си върнете обратно тези неща с цената на живот или не сте готови доброволно да понесете тяхната загуба нито да ги изгубите с търпение – какъв фарс би било това! За да извършите правда в този случай вие не трябва да повеждате борба, а да се боите от Бога и да кажете: „Скъпи Господи, това са добри неща и Твои дарове, както казват Твоето Слово и Писанието. Все пак аз не зная дали Ти ми позволяваш да ги задържа. Ако знаех, че не трябва да ги имам не бих помръднал и пръст, за да си ги взема обратно. Ако знаех, че желаеш те да останат в мое притежание, а не в другите аз бих служил на волята Ти като си ги взема обратно рискувайки живота и собствеността си. Но сега, понеже не зная това и виждам, че за момента Ти си пожелал те да ми бъдат отнети, аз предавам делото си на Теб. Ще очаквам да разбера какво трябва да направя и ще чакам да ги получа или да бъда лишен от тях.”

Това, отбележете, е една праведна душа, която се бои от Бога. Има Божия милост, както пее Божията майка. Така ние можем да видим, че в миналото Авраам, Давид и людете на Израел повеждали война и убивали мнозина. Те отивали на бой по Божията воля, те стояли в страх и не воювали заради притежания, а понеже Бог им заповядвал да воюват, както историите ни казват, в който случай обикновено Божията заповед е дадена от самото начало. В този случай истината не е отречена понеже тя ги определя като добри неща и Божии творения. Но тази истина също така заявява и учи, че вие трябва да се откажете от такива добри неща, да бъдете готови по всяко време да минете без тях ако Бог пожелае това и винаги да се прилепвате единствено към Бога. Истината, казвайки, че тези неща са добри, не ви забранява да вземете обратно добрите неща нито да кажете, че те не са добри, но ви задължава да се отнасяте към тях с въздържаност и да изповядате, че те са добри, а не зли.

По същият начин ние трябва да се отнасяме към правдивите и многообразни добри неща на разума и мъдростта. Кой може да се съмнява, че правдата е нещо добро и дар от Бога? Самото Слово казва, че правото е добро и никой не трябва да казва, че тази Негова добра и праведна причина е неправедна или зла, но по-скоро трябва да е готов да умре за нея и да се откаже от всичко останало, което не е Бог. Да направи обратното означава да се отрече от Бога и от Неговото Слово, понеже Той казва, че правото е добро, а не зло. Но ако подобно право е изтръгнато или не ти е дадено трябва ли заради това да викаш, да извършиш всякакви злини, да погубваш земи и хора и да напълниш света с война и кръвопролитие? Как знаеш дали е Божия воля да задържиш тези дарове и правда? Тя принадлежи на Него и Той може да ти я отнеме днес или утре, външно или вътрешно, чрез враг или приятел, така както пожелае. Той те опитва, за да види дали си готов да се разделиш с твоето право заради Него, да бъдеш онеправдан и да пострадаш, да понесеш срам за Него и да се прилепваш към Него единствено. Ако се боиш от Бога и мислиш: ”Господи, това е Твое. Няма да го пазя освен ако не зная, че желаеш да бъде мое. Отнеми това, което желаеш: само Ти бъде мой Бог” – тогава е изпълнен стихът: „Милостта Му е върху ония, които Му се боят,” които не вършат нищо освен Неговата воля.

Тогава са спазени и двете страни на Божието Слово: на първо място вие изповядвате, че правото, вашият разум, мъдрост и всичките ви мисли, са прави и добри, както учи Божието Слово. На второ място, вие сте готови да се разделите с тези добри неща заради Бога, да бъдете несправедливо ограбени и посрамени пред света, както Божието Слово също учи. Да изповядаме правото и доброто е едно нещо, да го получим е друго. За вас е достатъчно да изповядате, че сте в правото. Ако не можете да го получите, представете това на Бога. На вас е дадена изповедта, получаването Бог може Сам да извърши. Ако Той желае вие да го получите Той ще го направи Сам и ще го постави на пътя ви без всякаква мисъл от ваша страна, така че да можете да го притежавате и да спечелите победа по-голяма от всичко, което сте искали или предполагали. Ако Той не желае вие да го получите нека милостта Му да ви бъде достатъчна. Макар да са ви лишили от победата на правото ви те не могат да ви лишат от вашата изповед. Така ние трябва да се въздържаме не от добрите Божии неща, а от нечестивото и неправилно прилепване към тях, така че да можем да ги използваме или да понесем липсата им със спокойствие и каквото и да ни сполети да обръщаме единствено към Бога.

О, това  е нещо, което трябва да се знае от всички принцове и владетели, които не се задоволяват с изповядването на правото и веднага биха го взели и спечелили победата без да се боят от Бога, които пълнят света с кръвопролитие и нещастие и смятат, че постъпват правилно и добре понеже имат, или смятат, че имат, една справедлива кауза. Какво друго е това освен един горд и надменен Моав, който се смята и прави себе си достоен да притежава правото, този прекрасен и благороден дар от Бога. Докато смята себе си за добър пред  Божиите очи той не заслужава да живее на земята и да яде дори троха хляб поради греховете си. О, слепота, слепота! Кой е достоен за най-малкото Божие творение? Все пак ние желаем да притежаваме не само най-висшите творения, правда, мъдрост и чест, но да ги пазим или да възвърнем притежанието си над тях с яростно кръвопролитие и всякакво бедствие. След това ние отиваме и се молим, постим, слушаме меси и издигаме църкви с такова кърваво, яростно, бълнуващо сърце, че е цяло чудо, че камъните не викат в лицето ни.

Тук се появява един въпрос. Ако един владетел не защитава земята и поданиците си срещу неправдата, но следва съвета ми, не се съпротивлява и остави всичко да му бъде отнето, какъв би станал света? Аз накратко ще изложа мнението си относно това. Временната власт е едно задължение да се защитават поданиците както често съм казвал понеже тя носи меча, за да може да държи в страх тези, които не признават божественото учение и да ги убеди да оставят другите на мира. В това светската власт търси не своята полза, а тази на ближния и Божията чест. Тя с радост би замълчала и би оставила меча да ръждясва ако Бог не беше заповядал да възпира злортворците. Все пак тази защита на нейните поданици не трябва да бъде съпровождана с една още по-голяма вреда – това би означавало да се скочи от нагорещения тиган направо в огъня. Лоша защита е да излагаш един цял град на опасност заради един човек или да рискуваш цялата страна заради едно единствено село или замък освен ако Бог не е заповядал това специално, като е правил в древността. Ако един рицар-крадец ограби собствеността на един гражданин и вие, господарю мой, поведете армията си срещу него, за да накажете нечестието му и по този начин опустошите цялата земя, кой е нанесъл по-голяма вреда, рицарят или господарят?

Давид си затворил очите за много неща когато не бил в състояние да накаже без да навреди на други. Един владетел трябва да прави същото. От друга страна, един гражданин трябва да понесе определено страдание заради общността и да не изисква всички останали хора да понесат заради него още по-голяма вреда. Христос не поискал тръните да бъдат събрани, за да не бъде повредено и живото заедно с тях (Матей 13:29-20). Ако човек тръгва на война при всяка провокация и не претърпява никоя обида ние никога няма да имаме мир и не би имало нищо друго освен разрушение. Следователно, право и неправо никога не са достатъчна причина безразборно да се наказва или да се започва война. Господарят или владетелят трябва винаги да търсят това, което ще е от полза за всички негови поданици вместо само за една част. Никога няма да забогатее стопанинът, който понеже някой е отскубнал едно перо от гъската му захвърля цялата гъска заради него. Но сега не е времето да говоря за войната.

Ние трябва да правим същото и за божествените неща като вярата и благовестието, които са най-висшето добро и които никой не трябва да оставя. Но правото, ползата, честта и приемането им ние трябва да претегляме и да предаваме на Бога. Ние не трябва да се грижим да получим, а да изповядаме и доброволно да понесем поругаване пред целия свят бивайки преследвани, пропъждани, изгаряни или убивани по друг начин като неправедни, измамници, еретици, отстъпници, богохулници и какво ли не, понеже тогава Божията милост е върху нас. Те не могат да отнемат вярата и истината от нас дори ако отнемат живота ни. И тук има неколцина, които се гневят и тормозят, за да получат и да победят в това така както човеците правят за временните добрини и права. Има и малцина, които изповядват това правилно и принципно. Но ние трябва да скърбим и да оплакваме другите, които чрез поражението на благовестието понасят вреда откъм спасението на душите си. Не, ние много повече трябва да скърбим и да да работим (все пак пред очите а Бога) поради вредата за душите нанесена от моавците заради техните собствени временни блага и права както казахме по-горе. Понеже е за оплакване когато Божието Слово не печели победа, за оплакване не толкова що се отнася до изповедника, а що се отнася до тези, които биха били спасени чрез него. Затова ние откриваме в пророците, в Христос и в апостолите, които били готови радостно да понесат всяка несправедливост и повреда, такава скръб и горчиво оплакване за подтискането на Божието Слово. Понеже много повече зависи от получаването на това добро отколкото от всяко друго. Все пак никой не трябва да използва сила нито да пази или получава подобно право над благовестието чрез насилие и безумие. Ние по-скоро трябва да се смирим пред Бога като недостойни такова велико добро да ни бъде дадено чрез Него и да се предадем на Неговата милост с молитва и окайване.

Това тогава е първото Божие дело – че Той е милостив към всички, които са готови да търсят не своето собствено мнение, право, мъдрост и всяко особено благо и желаят да бъдат нисши по дух. Те са тези, които истински се боят от Бога, които не се считат достойни за нищо, колкото и малко да е то, и се радват да са голи и боси пред Бога и човеците, които приписват всичко, което имат единствено на Неговата благодат дадена на незалужаващите, които го използват с хвала, страх и благодарност, като че ли то принадлежи на някой друг и които не търсят своята воля, желания или чест, но единствено Неговата, на Когото тези неща принадлежат.

Мария също казва колко благо Бог показал тази милост, която е Неговото най-благородно дело, по-голямо дори от съпътстващата я Негова сила. Понеже тя казва, че това Божие дело пребъдва непрестанно от поколение в поколение на тези, които Му се боят, докато Неговата сила пребъдва едва до третото и четвъртото поколение и не познава, според следващия стих, нито време нито ограничение.