Ръкополагането на жени – 3


от Стенли Гренц

picture-14

Представителната роля на водачите

В добавка към мъжкия пол на апостолите комплиментарите се обръщат към представителната функция на ръкоположеното служение, която те разширяват до аспекта на водачеството. Понеже Самият Христос е Този, Който води Своите чрез тези, които Го представляват в своята представителна роля, пастирите действат като представители на Господа. Все пак жените просто не могат да представляват Христос и като следствие на това не могат да бъдат водачи в църквата.

Но комплиментарният аргумент доказва твърде много. Доведен до своята логическа завършеност той би изключил жените от всякаква форма на служение. В крайна сметка всяко служение е представително. Христос е крайният агент, Който действа – чрез Своя Дух – във всички действия на общността. Ако жените не могат да представляват нашия Господ като Този, Който води хората те също така са неспособни да Го представляват като действащ в останалите области на църковния живот.

По-решаващ обаче е друг недостатък на комплиментарното позоваване на представителното виждане за водачеството. Радостната отговорност на представянето на Христос не принадлежи единствено на водачите, но е валидна за всички Божии хора. Като тяло на Христос църквата в нейната цялост е представител на нашия Господ. Задачата на водачите на свой ред е свързана с представителство на църквата.

Природата на водачеството

Но ако основната задача на водачите не е да представят Христос на църквата или да бъдат посредници на Неговото водачество за хората Му каква е тяхната роля? За да намерим отговора ние трябва да се вгледаме в природата на самото водачество.

В последните години теорията на лидерството се превръща във важно академично търсене. Мислители са предлагали голямо разнообразие от дефиниции[1]. Макар те да се различават в голяма степен Гари А. Юкл открива, че по-голямата част от дефинициите отразяват приемането, че водачеството включва един процес, “чрез който се упражнява съзнателно влияние от лидерите върху последователите[2].”Тази дименсия е видна в полезното твърдение на Джон У. Гарднър: “Водачеството е един процес на убеждаване или пример, чрез който една личност (или лидерски тим) убеждава една група да преследва целите приети или споделяни от водача и неговите/нейните последователи[3].” На основата на еклесиологичните виждания изложени в глава 6 ние бихме коригирали дефиницията на Гарднър. Водачеството, твърдим ние, е едно действие на подпомагане на общността в процеса на корпоративно и лично приемане на видението и целите, които всички споделят. Лидерите помагат на една група в използването на нейните ресурси, за да може тя да осъществи една обща цел.

Макар че ролята на водачите може да се различава от група до група хората на лидерски позиции изпълняват определени общи задачи[4]. Първо, лидерите виждат целите. Това може да става като те постоянно напомнят на групата каква трябва да стане тя или като водачи артикулират видението, което групата, независимо от нейните разнообразие, споделя. Второ, лидерството включва задачата да се утвърждават ценности. Лидерите помагат на групата да изследва ценностите, които определят нейната идентичност както като елиминират тези, които не намират повече за значими и преутвърждават и припомнят тези ценности, които остават централни за общността. Трето, лидерите са мотиватори. Според Гарднър те насочват мотивите в групата, които “служат за целите на колективните действия в преследване на споделяните цели[5].” И те насърчават съобразяването на личните с груповите цели. Четвърто, лидерството включва някои аспекти на менажиране. Лидерите извършват планирането, организирането, поддръжката и вземането на решения. Не трябва да пренебрегваме и петата задача, обяснението. Лидерите се стремят да комуникират с групата едно логично обяснение на настоящата ситуация в светлината на съществуващите реалности. Шесто, водачите са символи на идеалите споделяни от общността и действат като представители на групата. За членовете на общността водачите въплъщават колективната идентичност и общностност. Като едно продължение на този аспект в самата група водачите представят споделяните ценности, видение и цели. Накратко лидерите въплъщават груповият идеал. В същото време водачите представят групата в нейният идеал пред по-широкото общество. Накрая водачите предизвикват обновление вътре в групата.

Гарднър умело обобщава вътрешните проблеми, пред които една група в края на краищата се изправя: “Мотивацията пада. Ценностите се обезценяват. Днешните проблеми остават неразрешени докато хората мърморят вчерашни лозунги.” И те поддържат една организационна структура “създадена, за да решава проблеми, които вече не съществуват[6].” Като следствие ефективните водачи задействат процеси, които обновяват общността. Обновлението включва освобождаване на потенциали в групата, които са останали ненасочени или са били възпрепятствани чрез остарели аспекти на живота на групата.

Взети заедно тези взаимосвързани елементи показват, че фундаментално лидерството е овластяване. Гарднър отбелязва централността на тази концепция в съвременната светска теория за лидерството: “Нарицателното “подпомагане”  е станало предпочитан начин за кондензиране в една единствена дума на широко приеманото убеждение, че целта на водачите не е да доминират или да омаловажават своите последователи, а да ги правят по-силни и да им помагат да се развиват[7].” Популярността на идеята е илюстрирана от името на статията на W. Warner Burke „Leadership as Empowering Others,” в която той твърди, че “водачите дават сила чрез насочване и вдъхновение и менаджерите чрез действия и участие[8].”

Интересно е, че това, което се е превърнало в обща практика в академичните кръгове лежи в сърцето на разбирането на църковното лидерство в Новия Завет. Христос издига водачи сред Своите последователи, така че те да могат да улесняват самите хора в изпълнение на техните цели. Вероятно Павел излага печата за това разбиране когато казва: “Христос даде на едно да бъдат апостоли, на други пророци, други благовестители, други пастири и учители, за екипиране на светиите за делото на служението” (Ефесяни 4:11-12). Тук Павел представя една цел на улесняване – тези хора улесняват служението на цялата общност.

Новозаветните писатели представят една подобна цел за водачите на местната общност познати алтернативно като стареи и епископи[9]. И двата термина дават някаква индикация относно функциите изпълнявани от тези хора през 1 век. Думата “епископ” (episkopos) означава “човек, който надзирава” (виж Деяния 20:28; 1 Тим. 3:1-7; Тит 1:5-9). Така тази служба е “почти винаги свързана с надзорничество и администрация[10].” Епископите насочват продължаващото функциониране на общността в различните аспекти  на нейното общо служение (1 Тим. 3:5; 5:17). Терминът презвитер (presbiteros) или старей (Деяния 20:17; 1 Тим. 5;17-18; Тит 1:5; Яков 5:14; 1 Петър 5:1-4) може да се отнася или до хронологичната възраст или до специалния статус  в общността[11]. Името предполага духовна проницателност понеже стареите изпълняват определени служения като помазване на болните (Яков 5:14) както и проповядване, поучение, наставление и пазене срещу ереси (Тит 1:9). Там където използват думата новозаветните писатели ясно показват, че църковната структура винаги служи на мисията.

Централна за задачата за изпълнение на делото на църквата е надареността на Божиите хора. Служението се случва когато всички хора използват техните дадени от Светия Дух дарби, за да вършат задачата, която Христос е поверил на цялата общност (Римл. 12:3-8; 1 Кор. 12:4-31; 1 Петър 4;10-11).

Тази истина води до достигащи далеч последствия за служението на жените. Това означава, че жените трябва да използват дарбите, които Светия Дух им е дал. И в тези текстове липсват доказателства, че Духът прави разделение при даването на някои от дарбите, включително дарбата ръководство. Освен това ударението на Новия Завет върху подпомагащото ръководство означава, че водачи и от двата пола най-добре служат на църквата.

Комплиментарите твърдят, че Христос призовава единствено мъже за водачество в църквата, което според Пайпър и Грудъм означава, че единствено мъжете “носят отговорността за цялостния модел на живота[12].” Ограничаването на ръководството до мъжете води до непълно разбиране за задачата на църквата понеже мъжките гласове лесно издигат и излагат един ориентиран към мъжете “модел на живот.” Следователно задачата на църквата да бъде образ на Христос може да бъде изпълнена единствено когато мъжете и жените допринасят със своите уникални перспективи за цялото.

Водачество чрез слугуване

Водачеството включва най-вече подпомагане с цел водачите да служат на Божиите хора за улесняване на работата за царството. Църквата най-добре отразява своята истинска природа като тяло на Христос когато всичките й членове – мъже и жени – използват своите дадени от Бога дарби в покорство на Христос. Но все още остава въпросът свързан с начина на водене. Не елиминира ли ориентираният към мъжете, агресивен стил на църковно ръководство жените от ръкоположено служение?

Доминирането на мъжете в църквата съвпада с това, което можем да наречем конкретно мъжка концепция за лидерски стил. През средните векове свещеника е бил виждан основно като посредник на Божията благодат, представител на Христос в борбата срещу човешкия грях. Мнозина участници в съвременния дебат свързан със служението на жените разбират лидерството като упражняване на власт над другите: водачът трябва да упражнява властта свойствена на службата, за да утвърди своите виждания, програма или цел. Приемането на подобно виждане за водачеството повдига въпроса дали жените могат удачно да упражняват власт, особено над мъже. Основният недостатък на едно подобно виждане за водачеството е, че пренебрегва учението на нашия Господ. Исус показва както с думи така и с дела, че Божият начин на живот лежи в смиреното слугуване. В следствие на това нашият Господ преобръща общоприетите норми учейки, че да бъдеш водач  означава преди всичко да служиш на другите: “Вие знаете, че ония, които се считат за управители на народите, господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не е така; а който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всичките. Защото наистина Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина” (Марк 10:42-45).

Концепцията за водачеството като служение днес привлича последователи в обществото. Например консултанта по мениджмънт Робърт Грийлийф пише: “Появява се един нов морален принцип, който твърди, че единственият авторитет заслужаващ да бъде следван е този, който е свободно и съзнателно приемане ръководството на водача в отговор на и пропорционално на ясно видимият статут на водача… До степента, в която този принцип се утвърди в бъдеще единствените видими институции ще бъдат тези, които са водени най-вече чрез служение[13].” Този принцип може да бъде директно приложен към ръкоположеното служение. Той означава, че ръкополагането отделя един човек, за да бъде той служещ водач. В изпълнение на една водаческа роля в църквата ръкоположеният човек се стреми да бъде служител на хората.

Наистина основната задача на пастира се състои във водене на всички Божии хора в служение (Ефесяни 4:11-13). В следствие на това вместо да бъде поставен в позицията да доминира над хората ръкоположеният служител застава заедно с тях тъй като те заедно търсят да се покоряват на Господа на църквата. Търсещият съгласие документ: “Кръщение, евхаристия, служение” добре изразява това: ‘Ръкоположените служители не трябва да бъдат автократи или безличностни функционери.” Вместо това те трябва “да изявяват и упражняват авторитетът на Христос по начинът, по  който Самият Христос разкри Божият авторитет на света като посвети Своя живот на общността[14].”

Нашият Господ желае смиреното служение  да характеризира всеки от Неговите последователи. Но в това пастирите трябва да водят. Те трябва да бъдат “пример на стадото” (1 Петър 5:3) “в говорене и поведение, в любов, във вяра, в чистота” (1 Тим. 4:12). Накратко, те трябва да бъдат модели на общността за християнски характер и слугуване. Като избрани от Духа и надарени със специална отговорности на тези хора е поверена водаческа позиция. Тези позиции все пак не включват правото да следват егоистични и дори лични цели. Те трябва да влязат в служението с пълно смирение и намерението да търсят доброто на цялата общност. Ръкоположените личности могат да намерят насърчение в Новият Завет за своята задача да действа като водачи слуги. Петър например наставлява стареите да служат доброволно и с готовност не поради алчност или желание да “господаруват над другите” (1 Петър 5:1-3). Над всичко, Новият Завет представя пред нас примерът на Христос. Нашият Господ казва, че тези, които ще водят Неговият народ трябва да бъдат смирени слуги (Марк 10:42-44). И Той онагледи Своето учение със Собственият Си пример на смирено служение за нас (2 Кор. 8:9; Фил. 2:5-8).

Днес повечето християнски традиции признават водачеството чрез слугуване както основа функция на ръкоположените[15]. Дори съвременните комплиментари нямат намерение да отричат слугинската природа на ръкоположеното служение. Например Пайпър и Грудъм твърдят, че те се опитват да държат водачеството и слугуването в тяхната удачна библейски баланс[16]. Ние приветстваме тяхното желание да направят това. Все пак комплиментарното по-йерархическо разбиране за структурата на църквата има склонност да подкопава тяхното добро намерение да запазят фокуса върху слугуването. Трудно е да виждаш пастирите основно като служители на Божия народ когато ръкополагането изглежда, че надарява само малцина привилегировани с власт и статус. Този проблем се усложнява когато повече от половината от членовете на църквата намират вратата към ръкополагането затворена от ограничения основани единствено на пола. Ние трябва да признаем, че понякога жените показват едно по-проницателно разбиране за значението на слугуващото водачество отколкото мъжете. В добавка към това в нашата култура жените формират един по-ефективен символ на слугуване отколкото мъжете. Мнозина християни, които с голяма готовност насърчават жените да бъдат слуги в църквата им отказват ръкополагане като път за слугуване. Но библейското, ориентирано към слугуване водачество, е най-добре символизирано от мъже и жени служещи заедно в тази изключително важен аспект на църковния живот. Тези разсъждения би трябвало да ни настроят към очакването, че Светия Дух ще призовава жени, както и мъже, към позиции на слугуващо водачество в Христовата църква.


[1] За изброяване и дискусия на общите дефиниции виж Gary A. Yukl, Leadership in organizations, 2nd ed. (nglewoods cliffs, N.J. Prentice hall, 1989), p. 2-5

[2] Пак там, p. 3

[3] John W. Gardner, On leadership (NNew York, Mecmillan/Free press, 1990), p. 1

[4] Следващата дискусия се основава на Gardner, цит, съч., стр. 11-12

[5] Пак там, 14

[6] Пак там, 21

[7] Пак там, 21-22

[8] W. Warner Burke, Leadership as empowering others, in Executive power, ed, Suresh Srivasta and associates (San Francisco, Jossy-Bass, 1986), p. 75

[9] Взаимозаменяемостта на епископите и презвитерите в някои новозаветни текстове (напр. Деян. 17:20-28, Тит 1:5,7) предполага, че в ранната църква това вероятно не са били две служения, а просто различни имена за едно и също нещо. Виж Joahim Rohde, “episkopos” in Exegetical dictionary of the New testament, ed. Horst Bez and Gerhard Shneider (Grand Rapids, Mich. Eerdmans, 1991), 2:36; както отбелязва Брус Милн: “Сега е общоприето сред учените от всички традиции, че гръцките думи episcopos and presbyteros в Новия Завет са еквивалентни (Know the truth, Downer Groves, Il. Inter-Varsity Press, 1982), 241

[10] Rohde, episkopos, 2:36

[11] William Barkley, The letters to Timothy, Titus and Philemon, (Edinburgh, St Andrew’s Press, 1960), p. 82

[12] John Piper and Wane Grudem, An overview of central concerns: Questions and answers, in Recovering biblical manhood and womanhood: A response of evangelical feminism, ed. John Piper and Wane Grudem (Wheaton, Il., Crossway, 1991), p. 64

[13] Robert Greanleef, Servant leadership (New York, Paulist, 1977), p. 10

[14] Baptism, Eucharist and Ministry, Faith and order paper 111 (Geneva, WCC, 1982), p. 23

[15] За един скорошен пример виж Daniel Migliore, Faith seeking understanding: An introduction to Christian theology (Grabd rapids, Mich., Eerdmans, 1991), p. 229

[16] John Piper and Wane Grudem, An overview of central concerns, p. 64

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.