Прослава – 10

ПРОСЛАВА (MAGNIFICAT) – 10

от Мртин Лутер

Латинската фраза omnes gentes аз преведох като деца на децата, макар буквално тя да означава „всички родове.” Това е неясна фраза и мнозина са били затруднени да кажат как така всички родове ще я благославят тъй като евреите, езичниците и мнозина нечестиви християни я хулят или я презират вместо да я благославят. Те разбира думата „родове” както цялото човечество докато тук нейното значение е по-скоро линията на естествени потомци като баща, син, внук и т.е. като всеки член е наречен поколение.

Дева Мария иска да каже просто, че нейната хвала ще бъде пята от едно поколение на друго, така че никога няма да има време когато тя няма да бъде хвалена. Тя показва това както казва: „Ето, отсега ще ме облажават и т.н.” – т.е. започва сега и ще продължи през всичките поколения до децата на децата. Гръцката дума означава повече от това просто да бъдеш наречен блажен – тя означава по-скоро да бъдеш блажен или да направиш блажен. Това се състои не само в казването на думите, превиване на коленете, навеждае на главата, сваляне на шапката, рисуване на образ или построяване на църква защото дори нечетивите могат да направят тези неща. Това трябва да бъде направено с цялата сила на човека, с пълна изкреност, със сърце докоснато от нейното ниско положение и Божието благодатно благоволение към нея, както видяхме, радващо се в Бога и казващо или мислещо с цялото си сърце: „О, ти, благословена дева Марийо!” Да я благословиш по този начин означава да й припишеш  почестта, която, както видяхме, й принадлежи по право,.

„Понеже Всевишният извърши векики неща за мен и свято е Неговото име.” Тук тя на един дъх пее за всичките Божии дела, които Той е направил за нея и спазва удачният ред. В предишният стих тя пее за Божието благоволение и благодатна добра воля към нея, което, както вече казахме, наистина е най-великото и основно дело на благодатта. Сега тя достига до делата и даровете. Понеже Бог наистина дава на нкои множество добри дарове и богато ги украсява както направил с Луцифер в небето. Той щедро пръска Своите дарове сред множеството. Но Той не благоволява в тях заради това. Неговите добри неща са просто дарове, които траят само за кратко, но Неговата благодат и благоволение са наследството, което трае довека, както каза св. Павел в Римляни 6:23: „Божият дар е вечен живот.” Двайки дарове Той дава единствено това, което е Негово, но в Своята благодат и благоволение Той дава Самият Себе Си. В дарът ние докосваме ръката Му, но в Неговата благодат и благоволение ние получаваме Неговто сърце, дух, ум и воля. Затова блажената дева поставила Неговото благоволение на първото и най-високо място и не започнала казвайки: „Всички поколения ще ме облажават понеже Той извърши велики неща за мен”, както казва този стих, но започнала: „Погледна на ниското ми положение” както показва предишният стих. Там където е Божието благоволение там също са и Неговите дарове. Но, от друга страна, там където са Неговите дарове не е благоволението Му. Следователно този стих логически следва предишния. Ние четем в Битие 25:17, че Авраам дал дарове на синовете на наложницата си, но на Исак, неговият естествен син от истинската му жена Сара, дой завещал всичко, което имал. Така Бог не иска Неговите истински синове да се уповават на Неговите дарове и добрини, духовни или физически, без значение колко големи са те, но на Неговата благодат и на Него и все пак да не презират даровете.

Нито пък Мария избороява някой конкретен дар, но ги събира всички заедно в една дума и казва: „Той извърши велики неща за мен” т.е. „Всичко, което е направил за мен е велико.” По този начин тя ни учи, че по-голямата благодарност е в сърцето и колкото по-малко думи са изприказвани толкова по-добре. Понеже тя чувствала, че колкото и да се опитва и старае никога не може да изрази това с думи.

Следователно тези няколко кратки думи на Духа са толкова велики и цялости, че никой не може да ги схване без да има, поне отчасти, същият Дух. Но за недуховният, който трупа много думи и вдига силен шум, подобни думи изглеждат напълно недостатъчни и изцяло безвкусни. Христос също ни учи в Матей 6:7 когато се молим да не говорим с много думи, както правят езичниците, понеже те смятат, че ще бъдат послушани заради многото си говорене.

Но днес в църквите има такова силно биене на камбани, свирене на тръби, пеене, викане и напеви и все пак, опасявам се, твърде малко истинско поклонение на Бога, на Когото трябва да се покланяме с дух и истина, както Той казва в Йоан 4:24.

Соломон казва в Притчи 27:14: „Този, който става сутрин, за да благославя приятелят си ще се счете като този, който го кълне.” Понеже такъв човек възбужда подозрението, че се опитва да украси една зла цел. Той протестира твърде много и работи единствено срещу своята собствена цел. От друга страна този, който кълне приятеля си с висок глас ставайки рано сутрин (т.е. не беразлично, а с голяма ревност и настойчивост) трябва да се счита като този, който го хвали. Понеже хората не му вярват, но смятат, че той действа подбуден от омраза и нечестиво сърце; той накърнява своята собствена цел и помага на тази на ближния си. По същия начин, да се хвали Бога с много думи и с голям шум означава да покажем, че Го смятаме за глух или невеж и да мислим, че трябва да го събудим или наставим. Такова едно мнение за Бога Го засрамва  и безчести вместо да Го хвали. Но когато човек сериозно размишлява над Неговите Божествени дела в дълбините на сърцето си и гледа на тях с почуда и благодарност, така че избликва с истински плам във въздишки и стонове вместо в думи; когато думите, не красиво подбрани нито взети наготово, се изливат по такъв начин, че самият дух е в тях и думите са живи и имат ръце и нозе, да, така че цялото тяло с всичките си членове се стреми и търси думи – това наистина е поклонение на Бога в дух и истина и такива думи са изцяло огън, светлина и живот. Както Давид казва (Псалм 119:140,171): „Господи, Твоето слово е пречистено” и отново: „Устните ми ще изкажат химн” така както кипящата вода се надига и прелива неспособна да се задържи в съда поради голямата жега. От такъв вид са думие на благословената дева в този неин химн, малко, но силни и могъщи. Такива души св. Павел нарича в Римляни 12:11 spiritus ferventes, ревностни по дух и и ни учи да бъдем такива.