Прослава – 4

ПРОСЛАВА (MAGNIFICAT)

от Мартин Лутер

Нека това да е достатъчно като обяснение на тези две думи, дух  и душа; те се срещат много често в Писанията. Сега ние достигаме до думата Magnificat, която означава да величая, да издигам, да ценя някого високо, като поритежаващ силата, познанието и желанието да извърши множество велики и добри неща, подобни на тези, които следват в песента. Както заглавието на книгата показва какво се съдържа в нея така и тази дума, mafnificat, е използвана от Мария, за да покаже за какво се отнася нейната хвалебна песен, а именно, великите Божии дела, за укрепване на вярата ни, за утешение на всички, които са в ниско положение и за ужас на всички велики на земята. Ние ще оставим песента да следва тази своя тройна цел; понеже тя не е единствено за нея, но и за всички нас, за да можем да я пеем заедно с нея.

Тези велики Божии дела няма нито да ужасят нито да утешат някого ако той не вярва, че Бог не само има силата и знанието, но също така и сърдечното желание да извърши такива велики дела. Не, не е достатъчно дори да се вярва, че Той желае да извърши това за другите, но не и за теб. Това би означавало да поставиш себе си извън обхвата на тези Божии дела както правят тези, които, поради своята сила не се боят от Него и от тези с малка вяра, които поради своите трудности изпадат в отчаяние. Този вид вяра не е нищо; тя е мъртва, тя е подобна на идея взета от приказка. Вместо това вие трябва без всякакво съмнение да разберете Неговата воля към вас и твърдо да вярвате, че Той не само желае, а желае да извърши велики дела също и за вас. Една такава вяра има живот и съществуване; тя завладява и променя целият човек; тя ви кара да се боите дори ако сте могъщ и ви дава утеха дори ако сте незначителен. И колкото по-могъщ сте толкова повече трябва да се боите; и колкото по-незначителен сте толкова повече трябва да сте утешен.

Това никой от останалите два вида вяра не може да направи. Как ще бъде тя с вас в часа на смъртта? Тогава вие трябва да вярвате, че Той има не само силата и знанието, но също и желанието да ви помогне. Понеже наистина неизказано велико дело е Той да ви избави от вечната смърт, да ви спаси и да ви направи Божий наследник. За тази вяра всичко е възможно, както казва Хритос; единствено тя устоява. Тя опитва Божиите дела и по този начин достига до Божията любов и оттам до песните и хвалата към Бога, така че човек Го цени високо и истински Го величае.

Понеже Бог не е прославян от нас що се отнася до Неговата природа – Той е непроменим – но е прославян в нашето познание и опитност, когато много Го ценим и Го прославяне високо, особено за Неговата благодат и доброта. Следователно светата Майка не казва: „Моят глас, или устата ми, ръката ми или мислите ми, моят разум, или волята ми, величаят Господа.” Понеже мнозина може да хвалят Бога с висок глас, да проповядват за Него със силни думи, да говорят много за Него, да дискутират и да пишат за Него и да рисуват образът Му; чийто мисли, често са отправени към Него и които се протягат към Него и спекулират относно Него със своя ум; мнозина, които Го възвеличават в лъжливо поклонение и лъжлива воля. Но Мария казва: „Душата ми Го величае” – т.е. целият ми живот и същност, ум и сила, Го ценят високо. Тя е хваната в Него и се чувства издигната от Неговата добра и благодатна воля, както показват следващите стихове. Това е същото както ако някой ни покаже жест на благоволение; сякаш целият ни живот е благосклонен към него и ние казваме: „Да, аз го ценя високо,” което е същото като да кажем: „Душата ми го величае.” Колко повече в нас ще бъде съживена една такава жива наклонност когато опитваме Божието благоволение, което е преизобилно велико в Неговите дела. Всички думи и мисли ни хранят и целият ни живот и душа трябва да бъдат раздвижени, като че ли всичко, което живее вътре в нас трябва да избликне в хвала и песен.

Но тук ние се срещаме с два вида лъжливи духове, които не могат да пеят възхвалата (Magnificat) правилно. Първи са тези, които не могат да Го хвалят освен ако Той не им стори добро; като казва Давид: „Ще Те прослави когато постъпиш благо към него.” Тези хора изглежда наистина много величаят Бога; но понеже не желаят да търпят страдания и да бъдат в низините те никога не могат да изпитат истинските Божии дела и следователно никога не могат истински да Го обичат или да Го славят. Днес целият свят е пълен с хвала и служба на Бога, с пеене и проповядване, с органи и тръби и Magnificat се пее величестввено; но уви! тази ценна песен е пята без сол и вкус. Понеже ние я пеем единствено когато ни е добре; веднага щом нещата тръгнат на зле преставаме да пеем и не поставяме Бога нависоко, но смятаме, че Той не може или няма да направи нищо за нас. Така Magnificat повяхна.

Другият вид са дори по-опасни. Те грешат в противоположната крайност. Те възвеличават себе си поради добрите Божии дарове и не ги приписват единствено на Него. Самите те желаят да получат част от тях; те желаят да бъдат почитани и поставени над останалите човеци поради тях. Когато видят добрите неща, които Бог е направил за тях, те ги сграбчват и ги смятат за свои собствени; те смятат себе си за по-добри от останалите, които не ги притежават. Наистина това е една гладка и хлъзгава позиция. Добрите Божии дарове естествено създават горди и самодоволни сърца. Затова тук ние трябва да внимаваме на последната дума на Мария, която е „Господа. ” Тя не казва: „Душата ми величае самата мен” или „прославя мен.” Тя не жеале сама да бъде почитана; тя величае единствено Бога и отдава цялата слава на Него. Тя оставя себе си отвън и приписва всичко единствено на Бога, от Когото е приела всичко. Понеже макар тя да е приела едно толкова велико Божие дело, все пак тя всякога внимава да не възвеличава себе си по-високо от най-малкото смъртно творение. Ако беше направила това тя би потънала, подобно на Луцифер, в най-дълбокия ад.

Тя няма друга мисъл освен тази: ако някоя друга девица би получила подобни добрини от Бога тя не само би била щастлива и не би завиждала за тях; да, тя би сметнала себе си недостойна за подобна чест, а другите достойни за нея. Тя би била напълно доволна ако Бог отдръпне тези благословения от нея и ги даде на някой друг пред самите й очи.

Тя не изисквала нещо, но оставяла всички Божи дарове свободно в Неговите ръце, бивайки сама не повече от радостен гост и доброволен домакин на един толкова велик Гост. Затова тя завинаги запазила всички тези неща. Това означава да величаеш единствено Бога, да смяташ единствено Него за велик и да не претендираш за нищо. Тук ние виждаме колко силен подтик имала тя да падне в грях, така че е не по-малко чудо това, че тя била опазена от гордост и арогантност отколкто това, че приела тези дарове. Кажи ми, не е ли това една чудна душа?

Тя се намерила Божия майка, възвишена над всички останали майки и при това останала толкова обикновена и толкова спокойна и не смятала нито една бедна девица за по-долна от себе си. О, нещастни ние смъртни! Ако получим дори малко боготство, сила или почест ние смятаме, че сме по-добри от останалите човеци, ние не можем да понесем да бъдем наравно с никой до нас, но се надуваме извън всякаква мяра! Какво ли бихме направили ако притежавахме едно толкова велико и възвишено благословение?

Затова Бог ни оставя бедни и злочести понеже ние не можем да оставим Неговите добри дарове неосквернени нито да запазим спокоен умът си, но оставяме духът ни да се издигне или да падне според това дали Той дава или отнема Своите дарове. Но сърцето на Мария оставало винаги същото; тя оставила Бог да притежава волята й и извличала от всичко единствено утешение, радост и  упование в Бога. Така трябва да правим и ние; това означава да пеем правилно Magnificat.