ТРАДИЦИЯТА – ЗДРАВА ОСНОВА ИЛИ КЪЩА НА ПЯСЪК
от Радостин Марчев
(публикувано във в. „Зорница,“ Октомври 2013)
Традицията е живата вяра на мъртвите. Традиционализмът е мъртвата вяра на живите. (Ярослав Пеликан)
„Традиция” е дума, която лесно генерира високо напрежение сред евангелските християни. За мнозина тя звучи като заплаха за автентичния духовен живот, основан на непредубедено обръщане към Библията, разбирана под водителството на Духа, и искрена молитва към Бога в Христос. В същото време все повече протестанти си дават сметка, че това ги довежда до една нежелана откъснатост от общото християнско минало, лишава ги от богатствата, които се крият там, и им носи едно угнетяващо усещане за дърво без корен.
Всъщност не е трудно да видим, че и двете групи имат своите основания. Традицията може да донесе незаменима полза на личния и църковния живот. Използвана разумно, тя може да се окаже здрава котва, която ни свързва с истината на здравото християнско учение. В нея ние откриваме изповедите на вярата и формулировките на вселенските събори. Разбира се, Библията е стандартът, чрез който мерим всичко, но да смятаме, че Светият Дух работи единствено чрез нас и че не е давал на християните от предишните поколения вярно разбиране на Своето откровение, означава да проявим едновременно голямо неверие и гордост. Да зачеркнем огромната вече извършена богословска работа и да настояваме да започнем отново от самото начало е равносилно на това да обречем всяко поколение да открива наново колелото или топлата вода.
Много от доктриналните проблеми, пред които църквата днес се изправя, всъщност не са нови – през последните 2000 години от нейната история те са се появявали, били са решавани убедително, след което са напълно забравяни, за да възкръснат в наши дни. Християни, които познават ортодоксалните аргументи, използвани от св. Атанасий и кападокийците в борбата с арианството и историята около Никейския събор, не биха срещнали никакви затруднения да отговорят на обикалящите от врата на врата свидетели на Йехова. И ако знаехме повече за модалистката ерес от ІІІ век, много вероятно днес движението „Само Исус” нямаше да съществува.
Евреи 12:1 ни казва, че ние сме „заобиколени от голям облак свидетели”. Предишната 11 гл. обяснява, че това са героите на вярата, живели преди нас. Те са ни оставили своя пример, който може да ни насърчава и вдъхновява да вървим по техния път. Техните съчинения, в които те описват това, което Светият Дух ги е научил, могат да ни помогнат да видим неща, за които дори не сме подозирали. Историята на живота им може да ни учи. От най-ранните църковни отци и мъченици като Ириней Лионски и Августин, Василий Велики и Бернар от Клерво през реформатори и мисионери като Лутер и Едуардс, Уесли и Хъдсън Тейлър, чак до наши дни, неизброим облак светии дават своето свидетелство, което ще звучи за цялата вечност. Традицията е един от начините да се свържем с тази вселенска църква, която обединява всички живи и починали в Христос (Който не е Бог на мъртвите, а на живите; вж. Марк 12:26-27) и да бъдем неизмеримо обогатени от нейния пример, мъдрост и откровение. „Църквата в небето и църквата на земята са повече едни люде, един град и едно семейство, отколкото обикновено се смята (Джонатан Едуардс, Miscellaneous Observations).
В същото време ние винаги трябва да помним изключително удачното предупреждение на Пеликан: „традиционализмът е мъртвата вяра на живите.” Простото познаване на традицията в разнообразните й форми не е по никакъв начин гаранция, че имаме някаква полза от нея или че берем добрите плодове, които тя би могла да донесе. Предизвикателствата, които стоят пред нас, не са идентични с тези от миналото. Ние можем и трябва да черпим съвет и мъдрост от там, но решението и усилията за неговото осъществяване могат да бъдат единствено наши. Повтарянето на изповедите само по себе си не означава вяра в тях. Чисто историческото знание за живота на светиите не прави тяхната святост и вярност наши. И няма абсолютно никаква гаранция, че нашите преживявания ще бъдат идентични с тези на героите на вярата. Ние съвсем спокойно можем да бъдем традиционно просветени и духовно мъртви. Причината за това е, че познаването на Бога може да бъде единствено лично. Това е път, който никой не може и няма да извърви вместо нас.
Разбирана и използвана правилно, традицията може да бъде една здрава основа, върху която да стъпим. Но ние не можем да останем там; ние трябва да градим върху нея. Тя не трябва да бъде повтаряна безкритично, а да бъде преосмислена и преживяна лично. Едва тогава тя ще бъде наистина традиция, а не традиционализъм, жива, а не мъртва вяра.
Rado's blog 
xaresa mi viara bez dela e martva kato dopalnenie bix dobavil
Здравей, Радо. Заслужава си да се говори на тази тема понеже както думата „традиция“, така и българският й еквивалент, „предание“ са придобили изкривени значения в ежедневната реч: едното – като „предписание“, „обичай“, а второто като едва ли не „мит“ или „легенда“. Това просто показва, че смисълът, която тази дума носи е останал встрани от живота ни.
Много ми харесва цитатът, с който започваш. Ще го запомня. Наистина „жива вяра“ – това е контекстът, в който трябва да мислим когато използваме думите „традиция“ или „предание“. И това е нещо много християнско. Други религии и философии не разполагат с обосновка защо една вяра може да бъде жива. Предполагам, това е причината, поради която значението на думата е изкривено в ежедневната ни реч. Така че, ако възпитаваме в себе си съзнанието, че принадлежим към една жива и все още живееща вяра, въпреки неразбирането на околния свят, това е едно непряко прогласяване на евангелската вест.
Така е, Иво,
Ако мога да продължа малко това, което казваш – както знаеш самата дума традиция (предание) се използва в Новия Завет:
„И тъй, братя, стойте твърдо и дръжте преданията, които сте научили било чрез наше слово или чрез наше послание. (2 Солунци 2:15)
„Заръчваме ви още, братя, в името на нашия Господ Исус Христос, да страните от всеки брат, който се обхожда безчинно, а не по преданието, което сте приели от нас.” (2 Солунци 3:6)
„А похвалявам ви, че ме помните за всичко, като държите преданията тъй, както ви ги предадох.” (1 Кор. 11:2)
Едва ли можем да наречем по друг начин и първоначалното устно предаване на благата вест, а 2 Сол. 2:15 като че ли представя дори самият Нов Завет като записване на това устно предание – дадено от Господа, получено от апосотлите и след това предадено на вярващите, за да достигне до нас (ср. напр. 1 Кор. 11:23; 15:1-3; 2 Тим. 2:2). В този смисъл нашата жива вяра наистина може да се нарече предание.
В същото време начнът, по който често се използва думата предание налага определяне не само на критерии за изпитване, но и едно допълнително разграничение, което можем да наречем разделяне на Преданието (с глава буква) и преданието (с малка буква) – първото означава същността на вярата, а второто, човешките добавки прикрепени към нея. Нито древността, нито широката употреба на дадена традиция/предание могат автоматично да я причислят към Преданието. За мен тук въпросът опира до уникалното място на Писанието разглеждано като канон т.е. мерило и за отношението между Писанието и по-широкото понятие Предание/предание. Твърде често тук започват разногласията между църквите. Но това вече е друга тема.