Прослава – 3


ПРОСЛАВА (MAGNIFICAT)

от Мартин Лутер

images

Тук нежната майка на Христос прави същото и със своите думи и чрез примера си ни учи как да познаваме, да обичаме и да хвалим Бога. Понеже тъй като тя се хвали със сърце преливащо от радост и хвала към Бога понеже Той я е почел въпреки ниското й положение и нищожност, ние трябва да вярваме, че Той идва при бедните, презрени и нископоставени родители. Нека да направим това много ясно като го кажем просто. Без съмнение в Ерусалим живеели дъщерите на първосвещеника и на съветниците, които били богати, миловидни, млади, образовани и почитани от всички; така както е днес с дъщерите на царя, принцовете и богатите. Същото било вярно за много други градове. Дори в родният си град, Назарет, тя не била дъщеря на някой от първенците, а на беден и обикновен човек, когото никой не поглеждал нито почитал. За съседите си и за техните дъщери тя била просто едно обикновено момиче, грижещо се за добитъка и вършещо къщна работа и без съмнение почитано не повече отколкото днес се почитат слугините, които подобно на нея са заети с грижи по къщата.

Но Исая казва в своята 11 глава: „И ще израсне пръчка из Иесевия пън, И отрасъл из корените му ще носи плод;”. Пънът и коренът е поколението на Есей или Давид, по конкретно дева Мария; пръчката и плода е Христос. Колкото невероятно, не, невъзможно нещо е, нова пръчка и плод да порастат от изсъхнал и повехнал пън и корен, точно толкова невероятно било, че девата Мария ще стане майка на такова дете. Понеже аз приемем, че тя е наречена корен и пън не само защото станала майка по един свръхестествен начин и без повреждане на нейната девственост, точно както е противно на природата да порасне израстък от мъртъв пън – но също и заради миналото. В дните на Давид и Соломон царският пън на линията на Давид била зелена и процъфтяваща, щастлива със своята велика слава, могъща, богата и известна в очите на света. Но в послешните дни, когато трябвало да дойде Христос, свещениците узурпирали тази чест и били единствени владетели докато царската линия на Давид станала толкова бедна и презряна, че заприличала на мъртъв пън, така че нямало надежда или вероятност оттам да произлезе цар, който да придобие някаква велика слава. Но когато всички изглеждало напълно невероятно – дошъл Христос и се родил от презрения пън, от бедната и нископоставена девица! Пръчката и плодът произлезли от тази, която дъщерите на Анна и Каиафа не благоволявали да почетат. Така Божието дело и очите Му са в низините, а човешките вдигнати единствено нагоре.

Толкова за обстоятелствата около песента на Мария, която сега ще разгледаме в детайли.

Величае душата ми Господ.” Тези думи изразяват силният плам и изобилната радост, поради които нейният ум и живот били вътрешно издигнати в Духа. Заради това тя не казва: „Аз хваля Господа,” но „Душата ми Го величае.” Сякаш тя казва: „Животът ми и чувствата ми са изпълнени с любов и хвала към Бога и в голяма наслада, така че аз повече не съм господарка на себе си; аз съм възвеличена повече отколкото сама възвеличавам себе си, за да хваля Господа.” Това е опитността на всички тези, в които са изляни Божията сладост и Дух; те не могат да намерят думи, с които да изразят това, което чувстват. Понеже да хвалиш Бога с радост не е човешко дело; това е радостно страдание и дело единствено на Бога. То не може да бъде изречено с думи, а може да бъде научено единствено чрез лична опитност. Точно така Давид казва в Псалм 34:8: „Вкусете и вижте, че Господ е благ; Блажени всички, които се надяват на Него.” Той поставя вкусването преди виждането понеже тази сладост не може да бъде позната по друг начин освен ако не бъде опитана и почувствана от човека; и никой не може да достигне до подобна опитност освен ако не се доверява на Бога с цялото си сърце, когато се намира в низините и в големи трудности. Затова Давид бързо добавя: „Блажен оня човек, който уповава на Него.” Такъв човек сам ще опита Божиите дела и Божията сладост и по този начин ще достигне до познание и разбиране.

Нека да разгледаме думите в техния ред. Първата е „душата ми.” Писанията казват, че човек е съставен от 3 части, както св. Павел казва в 1 Солунци 5:23: „И сам Бог на мира да ви освети напълно и дано се запазят духът душата и тялото ви без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос.” (Съществува и друго деление на всяка от тези трите и целият човек, на две части, които се наричат плът и дух. Това е деление не на природата на човека, а на нейните качества. Природата на човека се състои от 3 части – дух, душа и тяло; и всяка от тях може да бъде добра или зла, т.е. те могат да бъдат плът или дух. Но сега ние не се занимаваме с това деление.)

Първата част, духът, е най-висшата, най-дълбоката и най-благородната част от човека. Чрез него той е направен способен да разбира непознаваемите, невидимите и вечните неща. Накратко той е обиталището на вярата и на Божието Слово. За него Давид говори в Псалм 51:10 „Сърце чисто сътвори в мене, Боже, И дух постоянен обновявай вътре в мене,” – т. е. една силна и права вяра. Но за невярващите той казва в Псалм 78:37: „Сърцето им не е право пред Бога нито духът им верен към Него.”

Втората част, или душата, е същият този дух, що се отнася до неговата природа, но виждан като извършващ различна функция, а именно, даващ живот на тялото и действащ чрез тялото. В Писанието той често е споменаван като живот; понеже душата може да живее без тяло, но не и тялото без душата. Дори в съня душата живее и действа непрестанно. Нейната природа не е да разбира непознаваемите неща, а тези, които разумът може да схване и познае. Наистина разумът е светлината на това обитаване и ако не е духът, който е запален с по-ярката светлина на вярата и не го контролира разумът не може да не изпадне в грешка. Понеже той е твърде слаб, за да се занимава с божествените неща. На тези две части на човека Писанието приписва множество неща, като мъдрост и знание – мъдростта на духа, знанието на душата; по подобен начин омраза и любов, наслада и ужас и други подобни.

Третата част е тялото са неговите членове. Тяхната задача е да носят и да прилагат това, което душата знае и духът вярва.

Нека да вземем една илюстрация от светото Писание. В скинията направена от Мойсей имало 3 различни части. Първата била наречена светая светих: тя била Божието  обиталище и в нея нямало светлина. Втората била наречена светото място: там стоял светилникът със седем светила. Третата била външния двор: той лежал под открито небе и под светлината на слънцето. В тази скиния ние имаме един образ на християнина. Неговият дух е светая светих, където Бог обитава в мрака на вярата, където няма светлина; понеже той вярва това, което нито вижда, нито чувства, нито разбира. Душата му е светото място със седем светила, т.е. всеки разум, различаване, знание и разбиране на видимите и телесните неща. Тялото му е дворът, отворен за всички, така че човек може да види неговите дела и начинът му на живот.

Тук Павел се моли на Бога, Който е Бог на мира, да ни освети не само отчасти, но напълно, отначало докрай, така че духът, душата, тялото и всичко да бъде свято. Можем да споменем множество причини, поради които да се молим по този начин, но нека следната да е достатъчна. Когато духът вече не е свят, тогава нищо не е свято. Тази святост на духа е сцената на най-жестокият конфликт и източникът на най-голямата опасност. Той не се състои в нищо друго освен в чиста и проста вяра. Понеже както видяхме духът няма нищо общо с непознаваемите неща. Но когато дойдат лъжеучители те подмамват духът извън вратите; един представя това дело, друг този начин за достигане до богоугодност. И ако духът не е опазен и не е мъдър той ще тръгне и ще последва тези човеци. Той ще падне под външните дела и повеления и ще си представя, че може да бъде угоден на Бога посредством тях. И преди да знае това вярата е изгубена и духът е мъртъв  пред Бога.

Тогава се появяват всякакви секти и ордени. Този става картузианец, онзи францисканец; този търси спасение чрез пости, онзи чрез молитва; един чрез дела, друг чрез някой друг. Все пак всички тези себеизбрани дела и ордени никога не са били заповядвани от Бога, а са измислени от човеците.

Запленени от тях те нямат очи за вярата, но учат хората да уповават единствено на дела докато толкова потънат в дела, че паднат. Всеки желае да бъде най-великият и презира останалите както нашите хвалещи се и викащи пазещи правят днес. Срещу такива светии на делата и учители на благочестива външност се моли Павел, наричайки Бога Бог на мира и на единството. Този Бог тези хора разделят и нямащите мир светии не могат да имат или да пазят мира, докато те не се откажат „от своите си неща,” не се съгласят в един дух и една вяра и не научат, че делата не раждат нищо освен разделения, грях и несъгласие, докато единствена вярата прави човека благочестив, единодушен и мирен. Както е казано в Псалм 133:1: „Ето колко е добро и угодно да живеят братя в единодушие.”

Няма мир освен там където човек научи, че ние сме направени благочестиви, праведни и благословени не чрез дела, не чрез външни неща, а единствено чрез вяра, т.е. една здрава увереност в невидимата Божия благодат, която ни е обещана, за което аз говорих по-подробно в своя Трактат за добрите дела. Но там където няма вяра по необходимост трябва да има много дела и там където са те мирът и единодушието си отиват и Бог не може да остане. Следователно тук Павел не се задоволява да каже единствено „вашият дух, вашата душа” и т.н., но казва „целият ви дух” понеже от това зависи всичко. Той използва един гръцки израз, който означава „духът ви, който притежава цялото наследство.” Все едно той казва: „Нека никакво учение за дела да не ви подвежда. Единствено вярващият дух притежава всичко. Всичко зависи от вярата на духа. И този същият „дух, който притежава наследството” аз моля Бога да опази във вас от лъжливите учения, които правят делата основа за нашето упование в Бога и които не са нищо друго освен лъжливи надежди, понеже те не поставят основата си единствено във вяра в Бога.”

Когато този дух, който притежава цялото наследство е опазен както душата така и тялото са способни да се запазят без грешка или зли дела. От друга страна, когато на духа липсва вяра душата заедно с целият живот пада в нечестие и грешка без значение колко са добри неговите намерения и мнения и там той намира своето посвещение и задоволство. Като следствие от тази грешка и неправилно мнение на душата всички дела на тялото стават по подобен начин зли и заслужаващи осъждение дори ако човек убие себе си с пост и извърши делата на всички светии. Следователно, за да може нашите дела и животът ни да не бъдат напразни, а наистина да станем свети необходимо е Бог да опази първо духът ни и след това душата и тялото ни не само от явни грехове, а много повече от погрешни и привидно добри дела.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.