Калвин и обожението – 4


index

Погрешни концепции за обежението и важни разграничения

Калвин не използва най-смелият език на църковните отци верятно, за да предотврати погрешното разбиране, а не понеже поставя под въпрос неговата легитимност. Калвин е бил наясно с езическите и еретическите идеи за обожението, които използват подобен език с много различна цел. Например Калвин е знаел за древната езическа практика да се издигат забележителни герои, царе и откриватели до статуса на богове. Той споменава за тази практика като „измислено обожение” (apotheosis inventorum)[1] и „лъжливо обожение” (falsa apotheosis)[2]. Той проследява появата на политеизма и идолооколонството до тази пактика и я смята за една от най-лошите форми на бунт срещу истинския Бог.

Отговаряйки на някои по-финни езически и еретически идеи за обожението Калвин винаги (освен в случаят със Сервент, който споменахме по-горе) излага същността на християнската идея срещу тях. Манихеите „бълнували, че ние водим нашето начало от същността на Бога и че когато завършим живота си ние ще се завърнем в нашето първоначално състояние.” По подобен начин в дните на Калвин съществували „фанатици, които си представяли, че ние пристъпваме в Божията природа по такъв начин, че Неговата природа абсорбира нашата.” Това е начинът, по който те обясняват думите на Павел в 1 Коринтяни 15:28 – „че Бог ще бъде все във все.” Те приемат този пасаж в същия смисъл. Този вид лудост никога не се е появявала в умовете на светите апостоли.” Срещу подобни виждания Калвин излага истинското значение на апостолските думи: „Те просто са били загрижени да кажат, че когато ние съблечем всички плътски пороци ще бъдем причастни на Божието нетление и на славата на блаженството и така ще бъдем по един начин с Бога доколкото нашата способност позволява[3].”

Платон е похвален като единственият гръцки философ, който „разпознава човешкото най-висше добро като единение с Бога[4]” и за това, че навсякъде определя „най-голямото добро за човека да бъде напълно съобразен на Бога[5].” Но понеже Платон „не е научил нищо за тази свещена връзка и единение,” той „не може да види дори и неясно нейната природа[6].” Концепцията на Платон за обожението започва правилно дотам докъдето отива. Все пак понеже „бил заобиколен от грешки след това той се е плъзнал в свои собствени измислици.” Християните трябва да избягват „празните измислици” и да се задоволяват с това, „че Божият образ в святост и праведност е възстановен в нас с тази цел, за да можем накрая да станем участници на вечния живот и слава дотолкова доколкото това е неоходимо за цялостното ни щастие[7].” Източникът на този живот и слава, свещената връзка и единение, за което Палтон не е знаел, е Самият Христос, Главата на църквата. Той „е облечен в небесно нетление и слава, така че цялото тяло да може да стане съобразно с Главата.” Това, което е започнало с главата трябва да бъде завършено във всички членове понеже „да ги разделя от себе си не е е допустимо и дори е невъзможно без да бъдат разкъсни.[8]

Някои от най-смелите изказвания на Калвин могат да бъдат разбрани погрешно като твърдения подкрепящи нещата, които на друго място отхвърля. Поради тази причина той много често ги обяснява или прави важни разграничения. Например обожението не е резултат от човешките дела или заслуги. Всички Божии обещания „трябва да се смятат за резултат на Неговата сила и слава” особено обещанието за участие в божественото естество[9]. Думата на Петър „естество” не се отнася до Божията природа, но до един „вид” или „качество” (забележи функционланото подобние с православното разраничение между природа и енергия). Така „ясно е,…. че човекът е направен подобен на Бога не чрез едно вливане на природа, но чрез благодатта и силата на Духа…Който несъмнено действа в нас без да ни прави единосъщни с Бога[10].” Макар че вярващите ще бъдат направени като Хирстос Йоан няма в предвид, че ние ще станем равни на Христос: „Понеже трябва да има разлика между Глaвата и частите[11].”

Има една наистина важна идея, която Калвин не изказва явно, но която е латентна в коментарите му по свързани теми. Едно обожено същество никога не може да бъде смятано за същество подобно на несътворения Бог. Сервент твърдял, че Отец е Бог от Когото Синът и Духът вземат своята божественост. Калвин отговаря, че в този случай Отец би трябвало да бъде обожител и „в Сина не остава нищо освен една сянка; и Троицата не би била нищо друго освен допълнение на единия Бог с две сътворени неща[12].”  С други думи, ако Христос е в някакъв смисъл „бог” чрез обожение Той би бил сътворено същество, а не несътвореният Създател описан в Писанията. Mutatis mutandis, обожените вярващи, дори ако с право са наречени „богове,” остават творения и следователно от различен вид в сравнение с единия Бог.

Заключение

Единението на вярващия с Христос и с Отца, обитаващото присъствие на Светия Дух в нашите сърца, възстановяването на Божия образ, направата ни подобни на Христос и крайната ни прослава са все важни теми в сотериологията и есхатологията на Калвин. Всички те са пронизани от езика и образността на обожението. Има опасност читателите, които не са запознати с патристичните писания да не видят това тъй като аз целенасочено се въздържах от цитирането на патристични паралели, за да фокусирам вниманието директно върху твърденията на самият Калвин (както и за да спестя място). Недостъчното познаване на патристичните писания е причината, поради която мнозина от коментаторите на Калвин не виждат присъствието на обожението при него дори когато то е явно. Това, както и безкритичното приемане на твърдението на Харнак, са накарали мнозина да смятат, че то лиспва вместо да се посветят на опитно изследване.

Човек не трябва да преувеличава значението на присъствието на обожението при Калвин както финландците са направили с Лутер. Би било погрешно да кажем, че обожението per se е една основна тема в богословието на Калвин. Трябва да помним, че обожението е част от католическата традиция, която Калвин и другите реформатори наследяват, утвърждават и защитават. Човек никога не трябва да се чуди на това, че намира елементи от тази традиция в писанията на реформаторите.

Обикновено обожението при Калвин се предполага като един фон вместо явно да излиза на преден план. То има навика да намира пътя си към сцената във връзка с други въпроси, но никога не застава в центъра. Тук лежи и неговото значение. До голяма степен приеманата за даденост роля на обожението в мисълта на Калвин е силно свидетелство, че към края на живота си Калвин е развил нещо подобно на това, което източноправославните наричат патристична phronema или начин на мислене. Фактът, че патристичната идея за обоженеито присъства в богословието на Калвин и все пак той никога (поне доколкто аз зная) не цитира патристичен източник в негова подкрепа подсилва това твърдение[13]. Едновременно невероятно и ненужно е да твърдим, че Калвин е измислил отново едно учение, което се намира в много от писателите, които ние знааем, че Калвин е чел (не на последно място Ириней, Августин и Бернар, ако не и Атанасий и кападокийците). Но ние не трябва да очакваме Калвин да се позовава на патристичният авторитет по въпроса тъй като той не е бил спорен през 16 век. Значимото, но все пак приеманото за даденост, присъствие на обожението в богословсието на Калвин се обяснява най-добре чрез патристичното влияние върху неговата библейска егзегетика на едно ниво по-дълбоко от това, което може да бъде открито като просто се броят и класифицират патристичните цитати[14].

Можем ли да говорим за калвиново учение за обожението? Не и да. Ричард Мюлер правилно отбелязва, че самият Калвин „е твърде вероятно да възрази на идеята за калвиново учение за каквото и да е, тъй като ученията, които Калвин е държал и учел не са били, в по-голямата си част, негови!… Това, което Калвин е възнамерявал да учи е било учението на църквата, не неговото собствено учение[15].”

Макар и не толкова смело колкото на отците на църквата калвиното разбиране за обожението в същността си е патристичната идея за теосиса. В този смисъл ние не трябва да говорим за „калвиново учение за обожението;” той просто учи, и по-често приема за даденост, учението на църквата. Нито пък трябва да говорим за „калвиново учение за обожението” сякаш той е развил по същество или систематизирал учението отвъд това, което са писали патристичните автори; по този въпрос Калвин е доста неоригинален.

Все пак в друг смисъл ние можем. Ролята, която обожението играе в богословието на Калвин, нейната връзка с останалите учения и дребните развития, които човек открива заслужават сравнително изучаване на „калвиновото учение за обожението” с това на отделните църковни отци, средновековни мистици, източни богослови, Аквински, Лутер и други фигури от 16 век.

Накрая заслужава си да отбелеим, че макар търсенето на обща основа да не е мотивация за моето изследване, калвиновото учение за обожението има стойност в междурелигиозния диалог. Учението на Калвин не е един мост на обща основа, който да примири реформираната мисъл с източното православие или с някое друго религиозно движение, което изразява учението за обожението (например мормонизма[16]). Но то може да е една начална точка, особено в диалога между реформирани и източноправославни  християни. Най-малкото „калвиновото учение за обожението” е нещо интересно, за което реформираните могат да говорят помежду си.


[1] Calvin, Comm. Isaiah 28:29 (CO 36.483).

[2] Institutes 2.8.26 (CO 2.286).

[3] Second Peter, p. 330. Cf. Institutes 1.15.5.

[4] Institutes 3.25.2. Cf. Plato, Theaetetus, 176b; Republic, 10.613a; Laws, 4.716c±d.

[5] Catholic Epistles, p. 371.

[6] Institutes 3.25.2.

[7] Catholic Epistles, p. 371.

[8] Institutes 3.25.3.

[9] Catholic Epistles, p. 370.

[10] Institutes 1.15.5.

[11] John 11-21 and First John, p. 267.

[12] Institutes 1.13.25.

[13] Според критеният на Лейн човек не трябва да твърди, че мисълта на Калвин не е била повлияна от отците на църквата освен ако Калвин не цитира директно отците. Цитатите на свой ред трябва да правят повече от това просто да показват прецедент или да придават авторитет на позицията на Калвин. Освен това, човен не трябва да твърди, че Клавин знае повече за един автори от това, което той цитира. Виж Anthony N. S. Lane, John Calvin: Student of the Church Fathers (Edinburgh: T. & T. Clark, 1999), chs 1-3. Критериите на Лейн с право укротяват преувеличените или безкритични твърдения за влияние, но понякога те са твърде ограничаващи и отворени за критика.

[14] Егзегетиката на КАлвин е била повлияна, а не определена; неговата независимост като егзегет е очевидна.

[15] Muller, The Unaccommodated Calvin, p. 7.

[16] N.B. традиционната концепция за обожението на светиите на последните дни (т.е. мормоните) е много различна от всичко намиращо се в ортодоксалната християнска трдиция.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.