Калвин и обожението – 2


index

Единство с нашият посредник  

За да бъде спасено човечеството от неговото паднало положение то се нуждаело от Христовото застъпничество и посредничество. За да бъде истински посредник между Бога и човека Христос трябвало да е истински човек. За да получи облаги от Христос вярващият трябва да бъде съединен с Него. Поради голямата разлика между нашата нечистота и Божията святост във въплъщението Сина става Емануил „по такъв начин, че Неговата Божествена и нашата човешка природа могат да се свържат. Иначе близостта не би била достатъчно голяма нито приликата достатъчна здрава, за да можем да се надяваме, че Бог ще обитава с нас[1].” Но човешката греховност не е единствената причина, поради която ние се нуждаем от посредник. „Дори ако човека беше останал без всякакво петно неговото положение би било твърде ниско, за да може той да достигне Бога без посредник[2].”

Действието на Христос като посредник прави така, че „всички Негови неща са наши и ние имаме всичко в Него[3].” Неговата задача е да направи човешките деца Божии деца, да направи наследниците на геената, наследници на небето.

„Кой би могъл да направи това ако не същият Божий Син станал Човешки Син и ако Той не беше взел нашите грехове така, че да даде това, което е Негово на нас и да направи това, което е Негово по природа наше по благодат? Ние вярваме, че сме Божии деца понеже истинският Божий Син направил за Себе Си тяло от нашето тяло, плът от нашата плът, кости от костите ни, за да може да бъде съединен с нас. Той охотно взема нашата природа върху Себе Си, за да ни даде Своята и да стане както Божий така и Човешки Син еднакъв с нас…единородният Божий Син, на Когото принадлежи всичко, ни е осиновил като Свои братя[4].”

Калвин започва книга 3 на Институти с въпроса как ние приемаме облагите, които Отец е дал върху Своя единороден Син – облаги дадени не за да ги използва Той Сам, а за да обогати бедните и нуждаещи се хора. Отговорът е, че Христос трябва да стане наш и да обитава в нас. Дотогава докато Христос е извън нас Неговите облаги не ни носят полза; „всички Негови притежания не са нищо за нас докато не станем едно тяло с Него[5].” Единствено единението с Христос „уверява, че що се отнася до нас Той не е дошъл без полза под името Спасител. Същата цел е преследвана и в свещения брачен съюз, чрез който ние сме направени плът от плътта Му и кост от костите му (Ефесяни 5:30) и по този начин едно с Него[6]. Това близко единение не е просто единение с Христос като човешки посредник, но с Бога. На практика Словото „взема върху Себе Си личноста и длъжността на Посредник, за да може да ни съедини с Бога[7].” Именно с тази цел, постоянно да води вярващите до все по-близко единство с Бога, на Христос е дадена цялата власт. „Отец е дал цялата власт на Сина, за да може Той чрез ръката на Сина да ни управлява, подхранва, поддържа, пази в Своята грижа и да ни помага. Така, макар за кратко време да сме блуждаели далеч от Бога Христос застава сред нас, за да ни води малко по малко към едно сигурни единение с Бога[8].”

Кръщение и присаждане

Христос е бил кръстен, „за да може да има това общо с нас като най-здравата връзка на единението и общението, която е имал намерение да осъществи с нас.” Нашето кръщение ни свидетелствува, че ние сме присадени не самo в смъртта и живота на Христос, „но и така сме свързани със Самият Христос, че започваме да споделяме Неговите благословения[9].” Относно павловият израз: „ако сме се съединили” (с Христос) в Римляни 6:5 Калвин отбелязва, че нашето присаждане показва не само нашето уподобяване с примера на Христос, но също така и тайното единство (arcanam coniunctionem), чрез което ние растем заедно с Него по такъв начин, че Той ни оживява чрез Своя Дух и ни предава Своята сила. Следователно, тъй като пръчката има същият живот или смърт както дървото, на което е присадено, то е разумно да смятаме, че ние трябва да сме също толкова участници в живота както и в смъртта на Христос[10]. Нищо „праведно или искрено не се намира в човеците докато те остават в своята собствена природа[11].” Следователно трябва да има равенство между присаждането на дърветата и нашето духовно присаждане. С език напомнящ на 2 Петър 1:4 Калвин каза, че в духовното присаждане „ние не само черпим силата и пием от живота принадлежащ на Христос, но също така преминаваме от собствената си природа в Неговата[12].”

Господната вечеря

В един особено красив пасаж свързан с Господаната вечеря Калвин събира заедно много от термините и образите свързани с обожението. Богоугодните души могат да получат голяма увереност и наслада от тайнството на Господната вечеря понеже в нея те имат свидетелство за нашият разтеж в едино тяло с Христос, така че каквото е Негово може да бъде наречено наше. Като следствие ние можем да се осмелим да уверяваме себе си, че вечният живот, на който Той е наследник, е наш; и че небесното царство, в което Той вече е влязъл, не може да бъде недостъпно за нас повече отколкото за Него; отново, че ние не можем да бъдем осъдени за греховете си, от чиято вина Той ни е осовободил, понеже Той е пожелал да ги вземе върху Себе Си, като че ли те са Негови Собствени. Това е прекрасната размяна, която, поради неизразимо благоволение, Той е направил с нас; така че ставайки Човешки син с нас Той ни е направил Божии синове със Себе Си; слизайки на земята, Той е приготвил нашето възлизане на небето; вземайки нашата смъртност, Той ни е предал Своето безсмъртие; приемайки нашата слабост, Той ни е укрепил чрез Своята сила; вземайки бедността ни върху Себе Си, Той ни е дал Своето богатство; вземайки тежестта на нашите беззакония върху Себе Си (които са ни подтискали) Той ни е облякъл със Своята правда[13].

В същият контекст на Господната трапеза Калвин казва, че Христос е наречен „хлябът на живота” не поради тайнството, но понеже се е показал като такъв когато „споделяйки нашата човешка смъртност Той ни е направил съучастници в Своето Божествено нетление[14].”

Прославата на вярващите е една важна тема в патристичната и православната дискусия за обожението. Обожението е едно единение с Бога, такова, че Божията слава сияе през и е отразявана от изкупените. Калвин разбира прославата спомената в 2 Солунци 1:10 не сякаш Бог е бил почетен и хвален, а като Божията сияеща слава светеща през светиите поради тяхото единение с Него. Когато Христос се завърне, казва Калвин, Той ще „осияе (богоугодните) със Своята слава,” така че „те ще станат съучастници в нея.” Това е сякаш Павел казва, че Христрос „няма да притежава Своята слава единствено за Себе Си, но тя ще бъде споделена с всичките светии.” Освен това „най-голямото и особено утешение на богоугодните е, че когато Божият Син бъде изявен в славата на Своето цаство Той ще ги събере в общение със Себе Си” и „ще излее славата Си върху тях[15].” Калвин продължава с подобни коментари в ст. 12 на същата глава: „Особено достойна за отбелязване е забележката, която (Павел) добавя, че тези, които са издигали славата на Христос на свой ред ще бъдат прославени в Него. Удивителната доброта на Бога е особено видна от факта, че Той желае Неговата слава да бъде явно разкрита в тези, които са напълно покрити с недостойнство. Това е двойно чудо, че Той след това засиява над нас със Своята слава, като че ли трябва да направи това в отговор[16].”

Коментирайки Римляни 5:2 Калвин свързва прославата и участието в Божестеното естество: „Надеждата за Божията слава е осияла върху нас чрез благовестието.” Евангелието на свой ред „свидетслтвува, че ние трябва да бъдем участници на Божието естество, понеже когато ще видим Бога лице в лице ние ще бъдем като Него (2 Петър 1:4; 1 Йоан 3:2)[17].”

В Институти Калвин директно свързва участието в Божественото естество, прославянето и единението с Христос: „Наистина, Петър казва, че вярващите са призовани да станат участници в Божественото естество” (2 Петър 1:4). Как е възможно това? Понеже „Той ще се прослави в Своите светии и ще се покаже чуден между всичките повярвали” (2 Солунци 1:10) В следващото изречение Калвин пише: „Ако Бог ще сподели Своята слава, сила и правдност с избраните – не, ще им даде Самият Себе Си и, което е по-прекрасно, по-някакъв начин ще ги направи едно със Себе Си, нека да помним, всяко щастие се съдържа в тази облага[18].”    

Тринитарианство

За Калвин единението на вярващият с Бога е фундаментално тринитарно и включва и трите Божествени личности. Както видяхме според Калвин Христос е получил всяка власт и сила, за да може да доведе вярващите до единение с Бога. Той може да направи това понеже вярващите са в единение с Него като посредник. Това, което все още не е било отбелязано е имлицитната структура на калвиновата мисъл в това отношение. Тя следва две отделни нива на единство с Христос. Фундаменталното ниво е ипостасното единение на вечното Слово с човечеството, което вярващите споделят с всеки друг човек. На това ниво съществува взаимодействие на свойствата между Христовата божественост и човечеството[19]. Следващото ниво е конкретното единение на Христос с отделните вярващи[20]. Христос обединява вярващите с Бога понеже в Неговата личност Бог и човечеството вече са свързани. Забележително, това разграничение лежи в самото сърце на патристичните и православните идеи за обожението. В пастриситични термини вряващите могат да бъдат обожени понеже въплъщението на Христос е обожило човешката природа.

Калвин е внимателен да подчертае, че всичко, което Христос е направил е било заради нас и всичко, което има Той е Негово единствено, за да го даде на нас. Това включва любовта на Бога Отца, живота и благословението на Христос, Светия Дух и дори Неговото единство с Отца. Христос обединява вярващите със Себе Си, за да могат те да участват, като членове на Неговото тяло, във вътрешният живот и любов на Троицата, която Той познава от вечността. По този начин обожението на вярващият не само има една тринитарна основа, но и тринитарна цел. Това може да се види най-ясно в коментарите, които Калвин прави по отношение на Йоан 15:9 и 17:21-6.

Пълнотата на благословенията и това, което е скрито в Бога сега са направени явни в Христос „за да може Той да ги предаде на Своите; и както вода тече от извора и през множество канали напоява цялото поле.[21]” Ако единението на Божия Син с Отца не е безплодно и безполезно „неговата сила трябва да е предадена на цялото тяло на вярващите.” От това „ние заключаваме, че сме едно с Христос; не понеже Той дава Своята природа в нас, а понеже чрез силата на Светия Дух Той ни дава Своя живот и всички благословения, които е получил от Отца[22].” Накратко, Христос няма нищо единствено за Себе Си, но е станал богат, за да обогати Своите.

Говорейки стриктно, пише Калвин, Христос не е възлюбен от Отца за своя Собствена полза. Вместо това Божията любов е била напълно изляна в Христос „за да може тя да тече от Него към Неговите членове[23].” Любовта, с която Бог ни е възлюбил „не е различна от тази, с която Той е възлюбил Своя Син от началото…Неоценима привилегия на вярата е, че ние знаем, че Христос е бил възлюбен от Отца заради нас, за да можем да станем причастни на същата любов и то завинаги[24].” Освен това Христос е бил възлюбен „за да може да ни обедини заедно със Себе Си с Отца[25].”

Ролята на Светия Дух не трябва да бъде забравяна тъй като Той също играе важна роля. Духът е този, Който „вдъхва в нас Божията любов[26].” Целта на това обновяване „е Христос да ни преобрази по Божия образ[27].” Междувременно дарбите на Духа (които ни липсват по природа) ни позволяват да „усетим, че сме напълно свързани с Бога в съвършено блажество[28].” Обобщавайки, Светия Дух е „връзката, чрез която Христос ефективно ни обединява със Себе Си[29].”


[1] Institutes 2.12.1. „Чрез взаимна връзка растем заедно” [mutual coniunctione . . . inter se

colescerent] се отнася до ипостасното единство и може да бъде преведен, вероятно по-ясо, каро „обединени чрез взаимна връзка.” Ср. силната критика на невероятнот тълкуване на Рейст от Richard A. Muller, The Unaccommodated Calvin (New York: Oxford University Press, 2000), p. 8.

[2] Ibid. Калвин отрича, че Христос би се въплътил дори ако Адам и Ева не са паднали

(Institutes 2.12.6-7).

[3] Institutes 3.15.5.

[4] Institutes 2.12.2.

[5] Institutes 3.1.1.

[6] Institutes 3.1.3. Cf. Calvin, `First Sermon on Deuteronomy 24:1-6′ ( January 1556) (CO

28.152).

[7] Institutes 1.13.24.

[8] Institutes 2.15.5.

[9] Institutes 4.15.6.

[10] John Calvin, The Epistles of Paul the Apostle to the Romans and to the Thessalonians (trans. Ross Mackenzie; Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1960), p. 124.

[11] John 11-21 and First John, p. 137.

[12] Romans and Thessalonians, p. 124.

[13] Institutes 4.17.2.

[14] Institutes 4.17.4.

[15] Romans and Thessalonians, pp. 392, 393.

[16] Ibid., p. 394.

[17] Romans and Thessalonians, p. 105.

[18] Institutes 3.25.10.

[19] Cf. esp. Institutes 2.13-14.

[20] See further D. Willis-Watkins, `The Unio Mystica and the Assurance of Faith According

to Calvin’, Calvin: Erbe und Auftrag (ed. Willem van’t Spijker; Kampen: Kok Pharos, 1991),

p. 78.

[21] John 11-21 and First John, p. 149.

[22] Ibid., p. 148.

[23] Ibid., p. 97.

[24] Ibid., p. 152.

[25] Ibid., p. 97.

[26] Institutes 3.1.3.

[27] Institutes 1.15.4.

[28] Institutes 2.15.4.

[29] Institutes 3.1.1; 3.1.3.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.