Обожението при Калвин – 1


НАЙ-ГОЛЯМОТО ВЪЗМОЖНО БЛАГОСЛОВЕНИЕ: КАЛВИН И ОБОЖЕНИЕТО

от Карл Мосер

index

St Mary’s College, University of St Andrews, St Andrews KY16 9JU, Scotland, UK

Мнозина смятат, че патристичнта идея за обожение липсва от основното течение в следпатристичното западно богословие. Все пак скорошните изследвания откриват обожение при Августин, Тома Аквински, Лутер, ранното англиканство, ранният методизъм и Джонатан Едуардс – всички водещи фигури в западното боголсовие. Тази статия твърди, че обожението присъства и в богословието на Калвин. То не е особено значима тема сама по себе си и част от по-смелата патристична терминология липсва. Все пак концепцията и образността на обожението редовно се появява на сцената когато са обяснявани други учения. За Калвин обожението е есхатологичната цел и благословение по-голямо от всичко, което човек може да си представи.

Въведение

За западното ухо, непривикнало към неговата смела терминология, обожението, свързвано обикновено с патристиката и източноправославни автори, може да звучи богохулно. Обожението е описвано с множество богословски разяснения. Те включват осиновление за божествено синовство, участие в Бога, споделяне на божествения живот, даване на безсмъртие, възстановяване на imago dei, прославяне и консумиране на брака между Христос и църквата. Най-вече обожението означава вярващите да станат по благодат това, което е Божият Син по природа и да приемат благословенията, които са Негови като незаслужен дар. Най-смело, обожението е описвано като трансформиращо единение на вярващия с Бога и Христос[1].  Целта на спасението е вярващият да се „въ-божестви” и следователно да стане „бог[2].”

Доскоро повечето учени смятаха, че след патристиния период обожението става чуждо на западното християнство с изключение на средновековната мистика и неортодоксалните секти. Твърдяло се е дори, че обожението е противно на съдържанието и метода на западното богословие. Причините за това широко разпространено подозрение са няколко. Една от тях е, че в православната полемика широко се твърди, че обожението липсва на запад понеже се смята за несъвместимо с богословието на Августин и със схоластиката. Друга е влиянието упражнявано от Адолкф вон Харнак върху няколко поколения учени. Харнак вижда обожението като основен пример за покваряващото влияние на гръцката философия върху източното християнство[3]. Той неохотно признава, че Августин все пак учи обожение. Но той също така твърди, че именно Августин е сложил край на учението на запад[4].

Все пак доколкто съм запознат нито един значим западен богослов никога не е отхвърлял патристичната концепция за обожението. По-важно, един все по-известен факт от скорошните научни изследвания е, че Августин не слага край на обожението на запад. Сега е ясно, че обожението играе значима роля в богословието на Августин, включително в зрялото му богословие[5]. То също така се среща при Аквински, парадигматичният схоластичен богослов[6]. Финланските лутерани правят най-забележителното откритие за обожението на запад, поне за богословските наследници на Харнак. Финландците откриват обожението при Лутер. Те предлагат някои спорни тълкувания на лутеровото богословие. Но оствяйки настрана спорността финландците ни представят съвсем ясни твърдения, които показват без съмнение, че Лутер утвърждава обожението[7]. Обожението също так се намира в ранното англиканство[8], ранният методизъм (както арминиански така и калвинистки)[9], в творчеството на Джонатан Едуардс[10] и в творбите на известният баптистки богослов Август Хопкингс Стронг[11]. В средата на 20 век известният писател К.С. Луис утвърждава учението[12]. Съвременните богослови все повече възстановяват и утилизират древната идея за обожение. Вероятно изненадващо за някои сред тях са известен брой евнагелски християни от различни конфесионални основи[13].

Забелижимо липсващ от списъка е Жан Калвин. Много трудно е да се намери вторична литература, която да разглежда, колкото и да е накратко, приемането или отхвърлянето на обожението от Калвин. Предположението на Ф. У. Норис е типично за редките коментари, които човек среща: „Изглежда Жан Калвин е отбягвал учението за обожението или не е знаел за него[14].” Аз ще настоявам, че Клавин познава и утвърждава обожението на вярващите. Макар и да не е значима тема сама по себе си езикът и образността на обожението могат да се намерят на много места в богословието на Калвин.

Четири основни текста свързани с обожението доминират патристичните и православните дискусии: 1 Петър 1:4; Пс. 82:6/Йоан 10:34-35; 1 Йоан 3:2 и Йоан 17. Аз ще започна с едно разглеждане на коментарът на Калвин на 2 Петър 1:4 тъй като тук той е най-ясен. След това ще покажа наличието на език и образност свързани с обожението в множество части от калвиновата сотериология, есхатология и тринитарианство. Коментарът на Калвин на Йоан 17 ще бъде дискуиран в хода на това. Допълнителни доказателства за вижданията на Калвин ще бъдат добавени от неговият дебат с „полу-папистите” и с Андреас Осиандър. Ясното отричане на едно погрешно разбиране за обожението от страна на Калвин по-нататък ще покаже какво вярва и не вярва той. Тълкуването на Пс. 82:6/Йоан 10:34-35 ще бъде запазено за края. То ще покаже, че Калвин се отклонява от патристичното тълкуване на тези стихове. Но, отчасти на основата на 1 Йоан 3:2, той не би намерил смелият език, който използват патристичните автори по отношение на тези стихове за нериемлив ако бъде правилно разбран.

Обожението, най-голямото възможно благословение

 2 Петър 1:4 казва, че пради Божиите обещания вярващите „могат да станат участници в божественото естество.” Коментирайки първата част на 2 Петър 1:4 Калвин отбелязва, че „Божиите обещания трябва да се смятат за възможно най-ценните неща и че те са свободни, понеже са ни предложени като дарове.” Прекрасността на обещанията „произлиза от факта, че те ни правят участници в божественото естество[15].” Калвин веднага определя участието в божественото естество като това, „от което не може да бъде помислено нищо по-велико” [quo nihil praestantius cogitari potest][16]. Тази фраза е ясна адаптация на описанието на Бога от Анселм като „това, от което не може да бъде помислено нищо по-велико” [quo nihil maius cogitari potest][17]. Очевидно скритата идея на Калвин е, че Бог е това, от което не може да бъде помислено нищо по-велико т.е. възможно най-великото нещо, което съществува. Следователно участието в Неговото естество е това благословение, от което не може да бъде помислено нищо по-велико т.е. възможно най-великото благословение.

С класически език на обожението Калвин тълкува значението на израза „участници в божественото естество” като да бъдем издигнати до Бога и съединени с Него. Той шише: „Ние трябва да вземем под внимание, че Бог ни въздига до такъв връх на почестите. Ние знаем колко недостойно е състояните на нашето естество и факта, че Бог прави Себе Си наш, така че всичките Му притежания стават в един смисъл наши е една благодат, размерът на която нашите умове никога не могат напълно да схванат[18].” Размишлението за това „трябва да ни даде изобилна причина напълно да отхвърлим света и да бъдем издигнати нависоко в небето.” След това Калвин смело казва: „Ние трябва да отбележим, че целта на евангелието е да ни направи рано или късо подобни (conformes) на Бога; наистина това е , да се изразим така, един вид обожение (quasi deificari)[19].” Старият превод предава смелостта на идеята по-правилно: „Нека тогава да отбелелжим, че целта на благовестието е накрая да ни направи съобрази с Бога и, ако можем да се изрази така, да ни обожи[20].” В съгласие с патристичните автори Кавлин вижда участието на вярващия в божественото естество като един вид обожение.


[1] Тук аз приемам, че читателите имат основно познание за концепцията за обожение на патристичните автори и на източното православие. Тези, кото нямат могат да се консултират с посочените по-долу източници.  Общи източници: „Deification”, The Oxford Dictionary of the Christian Church (3rd edn; ed. F. L. Cross and E. A. Livingstone; Oxford: Oxford University Press, 1997), p. 465, and Rowan Williams, „Deification”, A Dictionary of Christian Spirituality (ed. Gordon S. Wakefield; London: SCM, 1983), pp. 10688. Патристичните отци: David Balas, `Divinization’, Encyclopedia of Early Christianity (2nd edn; ed. Everett Ferguson; New York: Garland, 1997), pp. 338-9; G. W. H. Lampe, `Theology in the Patristic Period’, A History of Christian Doctrine (ed. Hubert Cunliffe-Jones; Edinburgh: T. & T. Clark, 1978), pp. 149±55; B. Studer, `Divinization’, Encyclopedia of the Early Church (ed. Angelo Di Berardina; 2 vols; New York: Oxford University Press, 1992), vol. 1, pp. 242-3. Eastern Orthodoxy (many with discussion of the patristic fathers): Daniel B. Clendenin, Eastern Orthodox Christianity: A Western Perspective (Grand Rapids, MI: Baker, 1994), pp. 117-37; Don Fairbairn, `Salvation as Theosis: The Teaching of Eastern Orthodoxy’, Themelios 23/3 (1999), pp. 42-54; Georges Florovsky, Creation and Redemption (vol. 3 of The Collected Works of Georges Florovsky; Belmont, MA: Nordland, 1976), pp. 74-8, 240; Vladimir Lossky, In the Image and Likeness of God (Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1974), pp. 97-110; John Meyendorff, `Theosis in the Eastern Christian Tradition’, in Christian Spirituality: Post-Reformation and Modern (ed. Louis Dupre and Don E. Saliers; New York: Crossroad, 1989), pp. 470-6; Robert G. Stephanopoulos, `The Orthodox Doctrine of Theosis’, The New Man: An Orthodox and Reformed Dialogue (ed. J. Meyendorff and Joseph McLelland; New Brunswick, NJ: Agora Books, 1973), pp. 149-61; Kenneth Paul Wesche, `Eastern Orthodox Spirituality: Union with God in Theosis’, Theology Today 56/1 (1999), pp. 29-43. По-детайлни: Jules Gross, La Divinisation du chreatien d’apreÁs les peÁres grecs (Paris: J. Gabalda, 1938); Vladimir Lossky, The Mystical Theology of the Eastern Church (trans. by the Fellowship of St Alban and St Sergius; Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1976); and Georgios I. Mantzaridis, The Deification of Man: St Gregory Palamas and the Orthodox Tradition (trans. Liadain Sherrard; Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1984).

[2] В древния свят като цяло и особено в гръко-римския свят думата „бог” е била използвана по-пластично отколкото модерните хора. Патристичните автори нямат намерение да учат, че вярващите ще станат същества като единия истински Бог. Тяхното виждане е, че вярващите, посредством единение с единия истински Бог, започват да притежават някои атрибути, които са свойнствени единствено за Бога, но не и за човечеството. Основни сред тях са безсмъртието и нетлението. Все пак съществува граница. Творенията никога няма да станат такива какъвто е несътвореният Създател без значение в колко божествени качества им бъде позволено да участват. Виж по-нататък коментарът на George M. Schurr, `On the Logic of Ante-Nicene Afirmations of the “Deification“ of the Christian’, Anglican Theological Review 51/2 (April 1969), pp. 99, 103-5, and Michael Frede, `Monotheism and Pagan Antiquity’, Pagan Monotheism in Late Antiquity (ed. Polymnia Athanassiadi and Michael Frede; Oxford: Clarendon, 1999), pp. 58-62.

[3] E.g. What is Christianity? (trans. Thomas Bailey Saunders; London: Williams & Norgate, 1904), pp. 238-9. С това като цяло е съгласен Ben Drewery, `Deification’, Christian Spirituality: Essays in Honour of Gordon Rupp (ed. Peter Brooks; London: SCM, 1975), pp. 35-62. За разлика виж детайлната оценка на тезата на Харнак от  Martin George, `VergoÈttlichung des Menschen. Von der platonischen Philosophie zur Soteriologie der griechischen KirchenvaÈter’, Die Weltlichkeit des Glaubens in der Alter Kirche (ed. Dietmar Wyrwa; Berlin: Walter de Gruyter, 1997), pp. 115-55.

[4] Adolph von Harnack, History of Dogma (trans. James Millar; 7 vols; London: Williams & Norgate, 1897), vol. 3, p. 165.

[5] Balas, `Divinization’, vol. 1, p. 339; Gerald Bonner, `Augustine’s Conception of Deification’, Journal of Theological Studies NS 37/2 (1986), pp. 369-86; idem, `Deificare’, Augustinus-Lexikon (ed. Cornelius Mayer; Basel: Schwabe & Co., 1996), vol. 2, pp. 265-7; idem, `Deification, Divinization’, Augustine Through the Ages: An Encyclopedia (ed. Allan D. Fitzgerald; Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1999), pp. 265-6; Henry Chadwick, Augustine (Oxford: Oxford University Press, 1986), p. 54; John M. Rist, Augustine: Ancient Thought Baptized (Cambridge: Cambridge University Press, 1994), pp. 259-60.

[6] A. N. Williams, The Ground of Union: Deification in Aquinas and Palamas (New York: Oxford University Press, 1999).

[7] За една дискусия на тезата на англисйки заедно с цитати на някои свързани текстове на Лутер виж есетата в Carl E. Braaten and Robert W. Jenson, eds, Union With Christ: The New Finnish Interpretation of Luther (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1998), и Tuomo Mannermaa, `Theosis as a Subject of Finnish Luther Research’, Pro Ecclesia 4 (1995), pp. 37-47. Две творби централни за спора свързан с реинтерпретацията на лутеровата мисъл са Tuomo Mannermaa, Der im Glauben gegenwaÈrtige Christus: Rechtfertigung und Vergottung. Zum oÈkumenischen Dialog (Hannover: Lutherisches Verlaghaus, 1989), and Simo Peura, Mehr als ein Mensch? (Mainz: Philipp von Zabern, 1994). Полезно обобщение на основните твърдения на финландците прави Dennis Bielfeldt, `The Ontology of Deification’, Caritas Dei (ed. Oswald Bayer, Robert W. Jenson and Simo Knuuttila; Helsinki: Luther-Agricola-Gesellschaft, 1997), pp. 92-4. На друго място Билфийлд критикува финландците за преувеличение значението на обожението за Лутер, но се съгласява, че то може да бъде намерено. Виж `Deification as a Motif in Luther’s Dictata super Psalterium’, Sixteenth Century Journal 28 (1997), pp. 401-20, и idem, review of Mehr als ein Mensch? in Sixteenth Century Journal 26 (1995), pp. 413-15. Reinhard Flogaus, (Theosis bei Palamas und Luther (GoÈttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 1997) признава наличието на обожение при Лутер, но намира значими различия между разбирането на Лутер и това на Григорий Палама.

[8] A. M. Allchin, Participation in God: A Forgotten Strand in Anglican Tradition (London: Darton, Longman and Todd, 1988), and Dan Edwards, `Deification and the Anglican Doctrine of Human Nature: A Reassessment of the Historical Significance of William Porcher DuBose’, Anglican and Episcopal History 58/2 (1989), pp. 196-212.

[9] Allchin, Participation in God, pp. 24-44; Steve K. McCormick, `Theosis in Chrysostom and Wesley: An Eastern Paradigm on Faith and Love’, Wesleyan Theological Journal 26/1 (1991), pp. 38-103; Michael J. Christensen, `Theosis and Sanctification: John Wesley’s Reformulation of a Patristic Doctrine’, Wesleyan Theological Journal 31/2 (Fall 1996), pp. 71-94.

[10] Както с мнозина други макар и не отделна тема обожението се намира изобилно в съзерцанието на Едуардс на триединството и на въплъщението. Виж кратката дискусия в  Robert W. Jenson, `Theosis’, Dialog 32/2 (1993), p. 111.

[11] Augustus Hopkins Strong, Systematic Theology (3 vols; Philadelphia, PA: American Baptist Publication Society, 1907-9), pp. 793-809; idem, Union With Christ: A Chapter of Systematic Theology (Philadelphia, PA: American Baptist Publication Society, 1913). Стронг цитира няколко други протестантски автори, които изглежда учат нещо подобно.

[12] C. S. Lewis, Mere Christianity (rev. edn; New York: Macmillan, 1952), в книга IV (най-явно на стр. pp. 174-5); idem, The Weight of Glory and Other Addresses (rev. edn; New York: Macmillan, 1965), p. 18. Идеята продължава да се появява в свъременното англиканство. Виж Doctrine Commission of the Church of England’s The Mystery of Salvation: The Story of God’s Gift (London: Church House Publishing, 1995), pp. 29, 189, 206.

[13] E.g. Philip Edgecumbe Hughes [епископален], The True Image (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1989), pp. 281-6; Thomas C. Oden [уеслианец], Life in the Spirit: Systematic Theology: Volume Three (New York: HarperCollins, 1992), pp. 207-12; T. F. Torrance [реформиран], Theology in Reconstruction (London: SCM, 1965), pp. 243-4; Robert V. Rakestraw [баптист], `Becoming Like God: An Evangelical Doctrine of Theosis’, Journal of the Evangelical Theological Society 40/2 (1997), pp. 257-69.

[14] F. W. Norris, `Deification: Consensual and Cogent’, Scottish Journal of Theology 49/4 (1996), p. 420. Less typical, deification in Calvin is briefly mentioned by David J. C. Copper, `The Theology of Image in Eastern Orthodoxy and John Calvin’, Scottish Journal of Theology 35/3 (1982), pp. 233-4.

[15] John Calvin, The Epistle of Paul the Apostle to the Hebrews and The First and Second Epistles of St Peter (trans. William B. Johnston; Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1963), p. 330.

[16] CO 55.446. CO = G. Baum, E. Cunitz and E. Reuss, eds, Ioannis Calvini Opera quae supersunt omnia (59 vols; Brunswick & Berlin: C. A. Schwetschke, 1863-1900). Поставените в скоби вмъквания и цитати са от CO.

[17] Anselm, Proslogion, ch. 2, in M. J. Charlesworth, trans. and ed., St. Anselm’s Proslogion (Notre Dame: University of Notre Dame Press, 1979), p. 116. Ср. по-ранния превод на Оуен на фразата на Калвин както „от което не може да се помисли нищо по-добро” in John Calvin, Commentaries on the Catholic Epistles (trans. John Owen; Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1948), p. 370.

[18] Second Peter, p. 330.

[19] Ibid. (CO 55.446).

[20] Catholic Epistles, p. 371.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.