Лутер и обожението -2


от Кърт Е. Маркарт

index(асоцииран професор по систематично богословие в Богословската семинария  „Конкордия”)

II

Следват няколко примера за начина, по който Манермаа използва Лутер, цитирайки там където е възможно събраните съчинения на Лутер[1]. За по-голяма яснота оставяме подобните на тезиси заглавия на Манермаа.

I. Учението за оправданието и христологията

А. Основта на оправдаващата вяра в христологията на древната църква

1. Христос като „най-голямият грешник” (maximus peccator)

„И всички пророци видели това, че Христос ще стане най-големият крадец, прелюбодеец, разбойник, осквернител, богохулник и т.н., който някога е имало на света.  Сега Той не действа от Свое Собствено име. Сега Той не е Божият Син роден от девица. Той е един грешник, Който има и понася греха на Павел, предишният богохулник, гонител и пакостник; на Петър, Който отрекъл Христос; на Давид, който бил прелюбодеец и убиец, и който дал повод на езичниците да хулят Божието име (Римл. 2:24). Накратко, Той имал и понесъл греховете на всички човеци на Своето тяло – не в смисъл, че ги е извършил, но в смисъл, че взел тези грехове извършени от нас на Собственото Си тяло, за да направи умилостивение за тях чрез Собствената Си кръв[2].”

„Но напълно абсурдно и обидно е да наричаме Божият Син грешник и проклятие!” Ако желаете да отречете, че Той е грешник и проклятие, тогава отречете също, че Той е страдал, бил е разпънат и е умрял. Понеже не е по-малко абсурдно да кажем, както нашата Изповед изповядва, че нашият Господ е бил разпънат и е понесъл мъченията на греха и смъртта, което означава да кажем, че Той е бил грешник или проклятие. Но ако не е абсурдно да изповядаме и да вряваме, че Христо е бил разпънат между разбойници тогава не е абсурдно да кажем също, че Той е бил проклятие и грешник над грешниците …Исая 53:6 говори същото за Христос. Той казва: „Господ положи на Него беззаконията на всички ни.” Тези думи не трябва да бъдат разводнявани[3].”

2. Христос като „великата личност” (maxima persona) и „единственият грешник (solos peccator).

„Това е  най-радостното от всички учения и в него се съдържа най-голямата утеха. То ни учи, че ние получаваме неизразимата и неизследима милост и любов на Бога. Когато милостивият Отец видял, че ние сме били поробени от закона, че сме били държани под проклятие и че не можем да бъдем освободени от това по никакъв начин, Той изратил Своя Син в света, натрупал всички човешки грехове върху Него и Му казал: „Бъди Петър, отреклият се; Павел, гонителят, богохулника и пакостника; Давид прелюбодееца; грешника, който опитал плода в рая; разбойникът на кръста. На практика бъде личността за всички човеци, този, който е извършил греховете на всички човеци. И виж в това, че Ти плащаш и извършваш умилостивление за тях[4].”

3. Вярата като участие (Teilhabe) в Христос.

„Сега когато Христос царува на практика няма вече грях, смърт или проклятие – това ние изповядваме всеки ден в Апостолската изповед когато казваме: „Вярвам в светата църква.” Вярвам, че в църквата няма грях и няма смърт. Поеже вярващите в Христос не са грешници и не са осъдени на смърт, но са напълно свети и праведни, господари над греха и смъртта, които живеят вечно. Но единствено вярата разбира тoва понеже ние казваме: „Вярвам в светата църква.” Ако се допитате до разума и до очите си ще решите, че нещата стоят по различен начин. Понеже в посветени хора ще видите много неща, които ви отблъскват; ще ги видите да падат от време на време, ще ги видите да съгрешават, да бъдат слаби във вярата или да бъдат измъчвани от лош характер, завист или други зли желания. „Следователно църквата не е свята.” Аз отричам вашето заключение. Ако гледам на себе си или на своя ближен църквата никога няма да е свята. Но ако гледам на Христос, Който е Умилостивител и Очистител на църквата тогава тя е напълно свята; понеже Той е понесъл греховете на целия свят.

Следователно там където греха бъде забелязан и почувстван там той всъщност не присъства. Понеже, според богословието на Павел, няма вече грях, няма вече смърт и няма повече проклятие в света, но единствено в Христос, Който е Божият агнец, Който носи греха на света и Който стана проклятие, за да ни освоободи от проклятието. От другха страна, според философията на разума, греха, смъртта и т.н. не присъстват никъде другаде освен в света, в плътта и в грешниците. Но богословието на софистите не е в състояние да вижда греха по друг начин освен метафизично, т.е.: „Едно качество свързвано с някаква субстанция или субект. Следователно точно както цвета се свързва със стената така греха се свързва със света, с плътта или със съвестта. Следователно той трябва да бъде очистен от някаква противоположна мотивация, а именно от любовта.” Но истинското богословие учи, че в света няма повече грях понеже в Христос, на Когото, според Исая 53:6, Отец положил греховете на целия свят, греха е бил победен, унищожен и убит в Неговото Собствено тяло. Умрял веднъж за греха Той е бил възкресен от мъртвите и не умира вече (Римляни 6:9). Следователно там където има вяра в Христос там греха на практика е бил премахнат, умъртвен и погребан. Но там където няма вяра в Христос там греха остава[5].”

Пропускайки останалото ние достигаме до централният въпрос:

В. 2. Fides Christo Formata[6] (Вяра формирана от Христос – т.е. в радикална опозиция на схоластичното fides charitate formata – вяра формирамна от любов).

„Но там където те говорят за любов ние говорим за вяра. И докато те казват, че вярата е просто очертание, но любовта е нейния жив цвят и завършеност ние казваме, противопоставяйки се, че вярата сграбчва Христос и че Той е формата, която украсява и учи  вярата така както цвета прави със стената. Следователно християнската вяра не е едно бездейно качество или празна черупка в сърцето, която може да съществува в състояние на морален грях докато любовта дойде и я оживи. Ако това е истинска вяра тя е едно сигурно упование и здраво приемане в сърцето. Тя сграбчва Христос по такъв начин, че Христос е  обекта на вярата, или по-точно не обекта, а, да се изразим така, Този, Който присъства в самата вяра [in ipsa fide Christus adest]. Така вярата е един вид знание или мрак, в който нищо не може да се види. Все пак Христос, за Когото вярата се държи, стои в този мрак така както Бог сред мрака на Синай и в храма. Следователно, нашата „формална праведност” не е една любов, която учи вярата; но това е самата вяра, един облак в сърцата ни, т.е. вяра в нещо, което не виждаме, в Христос, Който присъства там особено когато не може да бъде видян[7].

Следователно вярата оправдава понеже тя държи и притежава това съкровище, присъствието на Христос. Но как присъства Той – това е отвъд нашият ум; понеже там, както казах, е тъмнина. Следователно там където има сърдечна увереност там присъства Христос, в същият този облак и вяра. Това е формалната праведност, поради която човек е оправдан; не поради любовта, както казват софистите. Накратко, точно както софистите казват, че любовта формира и учи вярата, така ние казваме, че Христос е Този, Който формира и учи вярата или Който е формата на вярата. Следователно Христос, Който бива сграбчен чрез вяра и Който живее в сърцето е истинската християнска праведност и ни дава вечен живот. Тук няма действие на закона, няма любов; но има един изцяло различен вид праведност, нов свят над и отвъд закона. Защото Христос или вярата не е нито законът нито действието на закона[8].”

„Това е начинът, по който „вярата прави човека Бог” (2 Петър 1:4) и отново: „Този, който има вяра е напълно божествен, Божий син и наследник на вселената….Следоватено Авраам, който имаше вяра изпълни небето и земята; така всеки християнин изпълва небето и земята чрез своята вяра[9].”

Очевидно оттук следват множество последици за любовта, добрите дела и други важни въпроси, както Манермаа показва отново чрез Лутер. Тук е достатъчно да отбележим, че за Манермаа оправдането и обожението се припокриват в това кулминационно твърдение на Лутер от неговият коментар на Галаяните 2:16: “In ipsa fide Christus adest – във вярата Христос присъства[10].”

ЧАСТ 1

ЧАСТ 3


[1] „1n ipsa,“ 11-93.

[2] WA 40 1:433-434; LW 26:277

[3] WA 40 1:434; LW 26:288

[4] WA 40 1:437; LW 26:280

[5] WA 40 1:444; LW 26:285-286

[6] Манермаа („In ipsu,“ 36) приписва изразът „например” на  Heiko A. Obennan („Luther und die scholastischen Lehren von der Rechtfertigung,“ in Der Durchbruch der reformatorischen Erkenntnis bei Luther, edited by Bernhard Lohse [Darrnstadt: Wissenschaftliche BuchgeseIlschaft, 19681,423).

[7] Буквално: „Който макар и напълно невидим все пак присъства” (превод на автора)

[8] WA 40 I:228-229; LW 26:129-13о.

[9] WA 40 I:182,390; LW 26:1001 247,248.

[10] In ipsa,“ 92: „Съдържанието на лутеровата концепция за обожението може да бъде изразено накратко с добре познатото изречение  in ipsafide Chrishcs adest.“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.