Политика


ИСТИНАТА НА БЛАГОВЕСТИЕТО И ХРИСТИЯНСКИЯТ ЖИВОТ – 3

 от Н Т Райт

images2

От времето на Просвещението западното християнство редовно се е сблъсквало със собствената си приватизация. Следвайки след-реформаторските европейски войни, в които религиозната обвързаност е играла значима роля просвещението предлага един мирен път, макар и на определена цена: направете религията въпрос на лично мнение и ние ще решим световните проблеми независимо от Бога. Фактът, че един от най-великите паметници на френската революция е убил толкова много хора, за да направи това ясно би трябвало да накара човек да се поколебае преди да приеме просвещенската реторика за чиста монета. Човек трябва също така да отбележи, че следпросвещенска Европа и Америка са били въвлечени в не по-малко войни отколкото по-рано, дори без официални религиозни причини (всъщност доста често и двете страни са изповядвали една и съща религия). Това, разбира се, показва, че религията през цялото време е била просто едно извинение, просто още един повърхностен шум поставян пред споровете свързани със съвсем други неща; и изглежда съвсем вероятно просвещенската реторика за опасността от религиозни войни всъщност да е просто едно извинение, една официална причина да се заточи религията „на тавана,” там където не може да причини вреда, оставяйки силните, политиците, империалистите и индустриалците да моделират света както на тях им харесва. Но реториката настоява на своето и е изпозлвана от представиели на дясното крило във Великобритания всеки път когато религиозен представител се изказва по политически въпрос и от левичари в САЩ всеки път когато фундаменталисти говорят за семейните ценности. Дръж своята религия в областта на личната си духовност, казват те, а ние ще продължим да осветяваме света с други светила.

Исус, за Когото аз писах стои срещу всички тези виждания за разделена вселена. Направих пълен кръг връщайки се към първата си глава: в думите на Исус, Неговото послание и служение, Божията сфера и човешката сфера са неразривно свързани заедно. „Да дойде Твоето царство,” ни научи Той да се молим, „да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята.” Не „на небето когато в края на краищата стигнем там” или „на небето където ще се наслаждаваме на своята лична духовност,” но на земята, тук и сега. И това царство, тази Божия воля, била свързана – за един евреин от 1 век говорещ на евреи от 1 век – с Бог, Който става цар, а цезар, Ирод и всички останали самозванци отхвърлени. Този език, както тогава така и сега, влиза в областта наричана политика и всеки опит да я махнем от тази арена го фалшифицира и омаловажава.

Нито пък това ударение на Исус е умряло в ранната църква. Да наричат Исус „Господ” означавало да се отрече тази титла на цезаря, както Павел и неговите обръщенци са знаели твърде добре. Лука (който често е представян като политически мълчалив) ни казва, че в Солун Павел бил обвинен защото проповядвал „друг цар, Исус.” Преследването, което преживяла ранната църква от ръцете както на евреите така и на езичниците, не се случило понеже християните имали в главите си странни идеи; хората рядко са преследвани понеже мислят странни неща. Преследване се разразява когато хората намерят своята символична и политическа вселена предизвикана от други хора, чийто вярвания ги правят посветени на друг набор от символи, на друга политическа вярност. Поклонението и мисията на ранната църква били неизбежно „политически”: да се покланят на Бога открит в Исус означавало да заявят към Него една вярност, която била отказана на всички останали. Да се прогласява верността към този Исус  и да се призовават хората да вярват в Него и да Му се покоряват означавало да им се заповяда да изоставят поклонението на всички останали богове. И богът, верността към когото се развивала най-бързо в ранната римска империя бил самият цезар. Оттогава църквата трябвало да понася последствията от своето дълбоко подривно послание.

Днес широко се смята, че след това първо поколение, което било наистина радикално, църквата бързо западнала, търсейки политическо влияние или поне приспособяване към силните на деня докато накрая тази цел била постигната и при обръщението на Константин бил достигнат надирът на християнския радикализъм. В скорошните изследвания на Исус и евангелията е станало обичайно да се чете, че докато ранните гностични евангелия и хипотетичното „ранно Q” са наистина радикални техният радикализъм бил смълчан, смазан или изцяло изгубен в синоптичните евангелия такива каквито са достигнали до нас. Предолага се, че ортодоксалността вече е надигала своята грозна глава задушавайки богатото и вълнуващо разнообразие на ранната християнска опитност в търсене благоволението на своите социални и политически господари и управници. Това виждане, по мое мнение, е точно противоположно на действителната история на църквата през първите 3 века. Поколение след поколение християни били преследвано жестоко от властите достигайки своята кулминация в преследването на Диоклетиан, император от 284 до 305. Когато около 550 един неизвестен монах наречен Дионисий Егзигус предложил нов календар започващ (така се предплага) от рождението на Исус той заменил календартът наложен от Диоклетиан базиран на собственото му възцаряване. Това бил начин да се каже, още веднъж, че Исус е Господ, а цезарят не е.

Но този календар приет от след-константиновата църква, сам повдигнал въпросът какво да се прави когато Контантин предложил, скоро след като станал император през 306, не само да се обърне към християнството, но и да обедини църквата със светската държава чрез възможно най-близки връзки? Бляскавото описание на Евсевий за епископите седнали на вечеря с императора днес засяда в гърлото ни, но какво друго трябвало да направят епископите? Да молят Константин да не се обръща, да не търси да приложи правилата на църквата в своята империя (дали Константин наистина е желаел да направи това или не е друг въпрос), понеже за християните е много по автентично да бъдат едно безправно малцинство, една преследвана радикална група? Ако човек наистина вярва, че Исус Христос е Господ на целия свят и че Неговият начин на живот е истински човечен и хуманизиращ, не трябва ли той да се радва ако хората, които са на власт заявят, че имат желание да го следват и да насърчат останалите да правят същото? (Отново, оставям настрана дали това наистина е искал да направи Константин). Преди всичко, ако владетелят е сериозен в своето покорство на Исус Христос църкват ще запази правото да казва на владетеля по един недвусмислен начин кога той (или тя) бърка в своите преки задължения. Настоящото анти-константиново насторение в новозаветното научно изследване не отчита факта, че водачите на църквата векове след Константин често са правели точно това. Ясното мислене явно не служи добре в този въпрос чрез прекалени опростявания и полемика с широки краски.

Едно християнство, което гледа назад към самият Исус, виждан като месията на Израел и Господ на света няма да се свие пред възможността да събере заедно (а) духовността, която го признава за Господ на живота ми, Който стои над всички останали претенденти, на Когото се покланям и почитам в молитва, тайнства, размишление, (б) богословието, което артикулира Неговото господство и божественост и се стреми да ги изрази колкото е възможно по-ясно в днешния свят и (в) политиката, която Го признава за Господ на света и желае да изпълни това господство с всички позволени средства.

Как може това да изглежда на практика? Пиша тези редове изморен след един ден, в който взех участие в даване платформа и целодневно говорене на една конференция. Днес говорители от Африка и Европа, включително политици и епископи, говориха по неотложния въпрос за дълга в 2/3 от страните по света и за надеждата за един юбилей през 2000 година. Там казах, и не се колебая да го кажа и тук, че ако Исус е Господ и цезарят не е, тогава също толкова вярно е, че Исус е Господ, а мамон не е. Идеята за опрощаване на дълга е анатема за тези, които се покланят на мамона; те измислят всякакви причини това предложение да не бъде взето насериозно. Но това вече е било правено преди (Огромният дълг на Германия е бил опростен през 1953 давайки на страната ново начало); това е напълно възможно; и, по-важно, то е напълно в съгласие с програмата начертана от Исус в Лука 4. Споменавам това, отчасти, за да покаже, че мнението ми по въпроса за Исус и политиката не стои изцяло на едно теоретично ниво, отчасти, за да демонстрирам, че установената църква може да бъде използвана като основа, от която да се изпращат нови и радикални политически послания и по-конкретно, за да покажа чрез един пример, начини, по които последователите на Исус, за Когото аз писах, водещи човек към преки политически действия. (От семинара преминахме директно към една класическа англиканска служба на която Magnificat, чудесната песен за осовобождение на Мария, звучи по-актуално от всякога.)

Политическото действие често струва скъпо. Не е достатъчно известно, че независимо от падането на комунизма (когото мнозина западни християни смятаха за най-големия преследвач на християните по света) християните и днес са преследвани заради своята вяра. Насилие, мъчения, изнасилвания, убийства и огромна дискриминация са ежедневна реалност в поне 60 държави по света. Понеже ние на запад смятаме, че религията и политиката принадлежат към различни сфери ние забравяме, че днес има мнозина, за които споменаването на името Исус Христос носи директен конфликт с властите. Човек има основание да се страхува, че християните на запад биха се дръпнали и направили компромис при такива обстоятелства. Мнозина на други места не правят това и понасят последиците. Ранните християни, включително тези, кото са написали евнагелията, биха ги разпознали като братя и сестри. Тогава политиката при следването на Исус е един жизнено важен въпрос, към който трябва да се обърнем днес. Вярвам, че Исус Когото описах, фигурата, която доминира описанията в евангелията, има много повече какво да каже по тези въпроси от Исус описван от радикалната критика или реконструиран от Q или евангелкието според Тома. (Човек всъщност се чуди дали някои сили биха се чувствали заплашени от един такъв Исус; малки групи практикуващи аскетизъм или прото-гностицизъм не плашат управниците и на половина толкова колкото хората пишещи или разказващи истории за истинският месия, Който сега е Господ на света). И, както намекнах, този политически аспект от ученичеството трябва да бъде интегриран  с останалите елементи от кратината. Разбира се, някои хора са привлечени към християнството поради неговата политическа позиция, точно както други идват при него поради вида духовност, която то предлага. Но да останем само с един от елементите означава да бъдем в голяма степен ограбени. Точно както духовността и богословието се нуждаят от политиката така и политиката се нуждае от богословието и духовността. Произлизащата от това смесица не се вижда често в западните църкви където бедственото наследство от просвещението представя двете неща като противоположни. Но то е добре известно в повечето други части на света, не на последно място там където църквите, за които се предполага, че на запад западат, са в най-голямата си сила. Повечето от африканските християни нямат трудности в свързаването на това, което мнозинството от западните християни настояват, че трябва да бъде пазено разделено.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.