Богословските възгледи на Карл Барт


БОГОСЛОВСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА КАРЛ БАРТ

Курс „СЪВРЕМЕННО БОГОСЛОВИЕ“  лектор: маг. Скот Улрич

от Илиана Маноилова

Висше духовно училище „Св. Тривелий

everyone-loves-karl-barth

Увод

Тази курсова работа има за цел да разгледа богословските възгледи на Карл Барт,  за когото може да се каже, че е един от водещите нео-ортодоксални богослови на XX век.

По време и след края на Първата световна война, с нейните ужаси и хиляди жертви, либералните възгледи на богослови като Емануил  Кант,  Фридрих Шлайермахер и др. са чувствително дестабилизирани. Идеите на либералите за човешки напредък и съвършенство, които твърдят за своето време, че е надмогнало и надмогва религията в името на разума, нравствеността, любовта или практиката, бива почти пометено от едно ново „богословие на кризата“, което е силно повлияно от екзистенциалната философия.

Категоричното отхвърляне на либерализма винаги се асоциира с Карл Барт,  който прави сериозен опит да възвърне вярата във важността на Библията и набляга на личното преживяване на човека с Бог. 

Личността на Карл Барт

Карл Барт е роден в Базел през 1886 г. в семейството на пастор на реформирана църква. Той получава отлично образование в немските университети. Негови учители са известни либерални теолози. През 1909г. той става помощник пастор на Реформирана църква в Женева, а от 1911г. до 1921г. е пастир на църквата в село Зафенвил, Швейцария. В този период Барт започва сериозно проучване на философията на Калвин и по-конкретно на неговите „Институти“ – „InstitutioChristianeReligionis (nuncueredemumsuotitulorespondens). Това е времето на радикалните промени в светогледа на Барт. Въпреки, че е възпитан от най-добрите учители-либерали на своето време, Барт категорично се отказва от либералната теология.
Либералното богословие на 19 век силно се придържа към оптимистичния възглед за човека и неговото светло бъдеще. Но този оптимистичен хуманизъм е зачеркнат с избухването на Първата световна война през 1914 година. За либералите християнството представлява върхът на цивилизацията и културата. И сега тази цивилизация е в руини. Нещо повече, тази война е иницииран от Германия–едва ли не – най-културната нация в света и със сигурност най-богословски развитата. Възникват въпросите: „Как е могло това да се случи? и „Какво да се прави с такова християнство?“ Ето как Първата световна война предизвика криза във вярата.
Освен това през месец август 1914 година почти всички бивши учители на Барт се подписват в подкрепа на военната политика на Вилхелм II. Тогава Барт, както самият той казва:“изведнъж осъзнах, че вече не мога да следвам нито техните етика и догми, нито тяхното разбиране за Библията и историята. За мен това означава, че богословието на 19-ти век вече няма никакво бъдеще.“

Друга важна причина за радикалния поврат всветогледа на Барт става и неговия собствен пастирски опит. Придобитите богословски познания никак не му помагат в служението му за обикновените хора в малкото швейцарско село. И така логично стига до заключението, че либералното богословие няма какво да каже на хората за техните практични духовни нужди. Редовното проповядване го принуждава да изучава Библията все повече. Писанието открива на Барт „странен нов свят“, никак не приличащ на това, което е учил. И така на мястото на търсенето на Бога от религиозните хора, пред Барт се открива едно напълно ново за него откровение от Бога към хората; открива се един свят, пълен с грях, вместо с „добрия човек“ на либерализма.
Така се стига и до публикуването през 1919 г. на първия му голям богословски труд, който прави революция в богословския свят. Това е „Коментар на посланието до Римляните“. В този си труд Барт категорично се противопоставя на либералното богословие.
През 1921 г. Барт е назначен за професор по теология в Университета в Гьотинген. По-късно работи в други университети в Германия, но никога не се отделя от обществените проблеми. И когато през 30-те години в Германия на власт идват нацистите, Барт влиза в конфликт с тях. За него този конфликт е неизбежна последица от неговото богословие. Така през 1934 г. е публикувана „Барменската декларация“, чийто основен автор и вдъхновител е Барт. Противно на опита на нацистите да покорят църквата, в декларацията се посочва, че „… Исус Христос е Словото Божие, което трябва да слушаме, на което трябва да се доверим и да се подчиними в живота и в смъртта…“
През 1935 г. Барт отказва да се закълне във вярност към Хитлер (което се изисквало от всички преподаватели) и е изгонен от Германия. Той се завръща в Базел, Швейцария – градът, в който е роден – и преподава в местния университет до края на живота си. През 1932 г. Барт започва да пише своята монументална творба „Църковна догматика“, която съдържаповече от 9000 страници и представлява не толкова критика на либерализма, колкото негова равностойна алтернатива.

Обобщена характеристика на богословието на Карл Барт

Богословието на Карл Барт може да се опише с три основни термина:

Диалектическо богословие–доближава се до хегеловия метод на теза, антитеза и синтеза

• Богословие на кризата

• Нео-ортодоксалност

  Диалектическо богословие

В началото Барт е силно повлиян от либералните богослови и по-специално отШлайермахер. Той достига до идеята за „безкрайно качествената разлика“ между „Бог на небето“ и „човека на земята.“ Барт пише: „Боге Бог, а не човек, написан с големи букви“. Съществува огромна разлика между Твореца и творението, между вечността и времето. Разсъждавайки по този начин Барт се отдалечава от либералния богословски подход, който е фокусиран предимно върху човешките и земни дела. Така Барт преоткрива значението на трансцендентността. За Барт между Бог и света има бездна. Но какво може да запълни тази бездна? Как човек може да опознае Бога? Барт твърди, че чувствата, разумът и моралът не могат да помогнат за това на човека. Той нарича всичко това „религия“, която е израз на човешкото идолопоклонство. Според Барт: Само Бог може да се разкрие Себе Си.

Но как Бог прави това и как ние можем да разберем това Откровение? Твърдението на Барт е, че Божието Слово е диалектично. То включваот една страна – Божия съд, гняв и осъждение, а от друга –Божията благодат и прошка. Барт нарича това „лява“ и „дясна“ ръка на Бога, или Божие „НЕ“ и Божие „ДА“. Божието „НЕ“ осъжда човека за греха, а Божието „ДА“ – му прощава. Но Божието „ДА“и „НЕ“ винаги вървят „ръка за ръка“ и само така човек може да Го разбере. Ние можем да познаем греха, само ако знаем за прошката; тъмнина се открива само със светлината на Христос. Осъждението и любовта могат да се видят само в диалектическото им противоречие. Така ние получаваме знанието чрез наблюдение на противоположностите и осъзнаване на „напрежението“ между тях. Ето как накратко обяснява Барт диалектическия метод:

“обясняваш „не“ чрез „да“и“да“ чрез „не“, без да се спираш дори и за миг наопределено“да“или“не“. [„Божието Слово и теологията“/DasWortGottesunddieTeologie]

Според Барт обаче ние не трябва да се опитваме логично да „съвместяваме“ противоречивите изявления. Той посочва, че Бог не бива да се вкарва в каквито и да било богословски схеми, а Откровението Му да се обяснява, следвайки дадена логическа верига. Бог е отвъд човешкото разбиране и поради това богословът не трябва да се страхува от парадоксите. Тезата и антитезата може да останат без синтез. Противоположностите помагат да се разбере обект на изследването, но не е задължително да бъдат „систематизирани“.

Богословие на кризата

Тази „криза“ няма отношение към икономиката или политиката, но е пряк резултат и от двете. За „Богословие на кризата“ се заговаря, когато Първата световна война довежда до „криза“, която предполага културен песимизъм, отчаяние, рухване на идеалите на Просвещението и на либералното богословие.

„Кризата“, която се има пред вид в богословието на Карл Барт, има по-широко значение. Той описва състоянието на човека не спрямо потискащата социално – политическа ситуация на войната, а спрямо универсалния човешки опит. Това е екзистенциална криза, тя се отразява на самото човешко съществуване и е пряко свързана с диалектическото напрежение. Човек осъзнава противоречивостта на живота си. Между човека и Бога има пропаст и човек не може да я преодолее. Нещо повече, всеки опит на човека да я преодолее чрез религия или себеправедност, директно води до Божието осъждение. Изглежда дори, че Барт със своето утвърждаване на „изцяло Другия“ Бог, със сериозността на човешкия грях и неговото осъждение, сякаш задълбочава тази криза, наблягайки на наказанието. Но като се преразгледа диалектическия метод на Барт, се вижда, че Божието „НЕ“ /т.е. осъждането и отхвърлянето/ винаги се съпровожда с Божието „ДА“ /т.е. с любовта и прошката/. Божието „НЕ“-това не е единствената и последна дума на Бога. То е неделимо от Божието „ДА“. Ето защо кризата е необходима, защото тя ни довежда до Божията благодат.  Божието „НЕ“ е необходимо, за да може човек да чуе Божието „ДА“ и да приеме Божието откровение. Така погледнато да се говори при Карл Барт за криза не означава да се изпада в отчаяние, дори напротив – така се показва пътя на помирението.

Нео – ортодоксалност

Ако термините „диалектика“ и „криза“ са термини, които е употребявал самия Барт и неговите последователи, за да направят богословието по-разбираемо, то терминът „нео-ортодоксалност“ е бил даден на богословите  от англо-американските теологични среди /напр. Нибур и Брунер/. В рамките на този термин обаче, се има пред вид, че Карл Барт се е върнал към Писанията, към древните символи на вярата и към вероизповеданието от времето на Реформацията, към традиционната доктрина за Троицата, към божествеността на Христос, към греха и опрощението. Но Карл Барт не повтаря традиционното учение. Той преосмисля всеки един от тези елементи и го предава „по нов начин“.

Богословието на Барт е богословие на Словото, а негов предмет – Божието Слово и Откровение. Това Слово е динамично, т.е. то е нещо, което се случва. Бог, чрез Исус Христос, говори на човека и това е личното Откровение за всеки един. Това Слово ни въздейства и ни контролира, но и изисква обратна връзка и реакция.

Според Барт човек не може да научи за Бог нищо без Неговото Откровение. «Откровението е знание за Бога, чрез Бога и от Бога». Откровението на Бог не принадлежи на човека и е в разпореждане на Бога. Човек не може да изследва и дава оценка на Откровението по своите си стандарти. Не само това – никой няма постоянен достъп до Божието откровението. Възможността за опознаване на Бога се получава чрез самия акт на Откровението. И откровението и вярата са дар и чудо от Господа. Бог Сам решава как, кога, кому и колко да Се открие.

Друго твърдение на Барт е, че Откровението не може да е статично, не може да е обикновен обект на изследване или да е просто информация за Бога. В Откровението Бог не само открива истината за Себе си, но и открива самия Себе. Но човек чува Словото на Бога само тогава, когато Бог реши да му ги открие. Бог говори на човека и му се разкрива чрез Исус Христос. Цялото Слово сочи към Сина Божи – Старият завет е очакването, а Новият завет е споменът за Исус. Според Карл Барт богословието може да се осланя само и единствено на Божието слово и в никакъв случай на човешката мъдрост. Всяка проява на естествено богословие, базирано на човешкия разум е откъснато от християнското откровение според Барт. Барт е категоричен: има само едно Бого-откровение и това е откровението в Исус Христос. По този начин обаче Барт ни убеждава, че Бог е абсолютно непознаваем извън Исус Христос.Поставянето на особения акцент предимновърху Христос би могло да се изтълкува като наличие на„христомонизъм“ в теорията на Барт, защото така оставаме с впечатление, че се достига до изоставяне ролята на Святия Дух. Бог не избира едни, а отхвърля други, той избира хората, жертвайки Исус Христос. Динамичността на Бог при Брат, извежда Бог от схоластиката на Просвещението. Хората са избрани от Бог и Църквата има за задача да им проповядва евангелието и „посланието на помирението“/2 Кор.5:19 –т. е. че Бог в Христос примири света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им, и повери на нас посланието на примирението/, т.е. да им проповядва вестта, че са избрани от Бога за вечен живот. С една дума: Църквата може да открива откровението, без да е самото откровение. Може да се каже, че Барт разглежда всеки човек като избран за спасение, поради което може да бъде „обвинен“ в универсализъм, но пък от друга страна никъде тази идея не я е развил в крайност. Барт излага своите богословски позиции във време, в което е особено ценен всеки опит да се възстанови основния източник на християнската вяра.

Оценка

Да се дава оценка на Карл Барт пред вид промените в хода на богословското му развитие, както и сложността на теологията му, е много трудно. Но накратко може да се отбележат следните особености: Подчертавайки едни пасажи от Писанието като свидетелство за откровението, Барт пропуска да отдаде нужното внимание на други. Например в 2 Тим.3:16 / Цялото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата/ и 2Петр. 1:21/защото никога не е идвало пророчество по човешка воля, а святите човеци са говорили от Бога, движени от Святия Дух/ ясно се говори за боговдъхновеността именно на Писанието в устното му предаване, а не в екзисетнциалното му приемане от човека. Дори сам Христос говори за Старозаветните книги като за Слово Божие (Мат. 15:6; Лук. 4:21 и др). Нещо, което е различно от позицията на Барт. За Библията Барт отсича с една дума: „Тя стана Слово Божие“, но така формулирано, това поражда множество въпроси. Например: може ли да се определи кога и как Библията става Слово? Защо това се случва само в едни случаи и всеки път това ново решение на Бог ли е? Същевременно той не отрича боговдъхновеносттана Библията, но пък тя съвсем не е достатъчна, за да говори на човека като Слово от Господа. Така се налага изводът, че всеки път се налага да има ново и ново въздействие върху човека от Бога. Освен това остава неяснота в какво се състои действието на Святия Дух върху авторите на Библията. Освен това Барт неоснователно отхвърля идеята за Общото откровение на Бог (Римляни 1:18-21). Естествено, че за по-доброто разбиране на Общото откровение, човек се нуждае от специално откровение, но това по никакъв начин не поставя под въпрос съществуването на Общото откровение като такова. В същото време Барт е категоричен, че Общо откровение не съществува, защото няма откровение извън Христос.

В теологията на Карл Барт се разпознава нещо много близко до ранните църковни отци, които много държали евангелието, което се разгласява, да бъде точно това, което самите апостоли прогласявали, т.е. без нови богословски доктрини.
Карл Барт има специално място в списъка на най-големите и знаменити теолози на християнската история. За него няма да се спре да се говори, както за Августин и Тома Аквински, за Лутер и за Калвин, за Шлайермахер и Ритчл. Напълновярноще е да се каже, че така както Шлайермахер е доминирал в Богословието на XIX век и се явява баща на либерализма, така и Барт е бил един от значимите теолози на XX век и се явява баща на неоортодоксалното богословие. Дори нещо повече, Барт е бил признат, както от католическите, така и от протестантските теолози.

Карл Барт живее смирен и отдаден на Бога живот. На смъртното си легло е категоричен,  че единствените думи, които ще отправи към своя Бог, ще са:

Господи, смили се над мен, клетия грешник!“

Използвана литература:

  1.    Тони Лейн,  „Християнската мисъл през вековете“;
  2.    Дмитрий Бинцаровски,  Лекции;
  3.    Алексей Маркевич, „Карл Барт и неговото богословие»

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.