SOLA SCRIPTURA И РЕФОРМАЦИЯТА – 2
от Кийт Матисън
Жан Калвин
Жан Калвин е роден на 10 Юли, 1508 г. в Ноайон, Франция. Той започнал своето обучение за свщенство в Парижкия университет, но когато баща му решил, че трябва да стане юрист бил изпратен в Орлеанс. Поради липса на ясно писмено свидетелство съществува значим научен спор за точната дата на обръщението на Калвин към протестантизма. Но когато и да станало това ние знаем, че се е случило и понеже ситуацията във Франция била твърде несигурна за протестантите Калвин заминал за Швейцариуя. Скоро след това мнозина френски протестанти, влючително един близък негов приятел били затворени, измъчвани и осъдени на смърт. Заедно с друг свой приятел, Луис де Тилет, той се добрал до Метц, Страстбург и накрая до Базел. Докато се намирал там той чул за страданията на протестантите във Франция и решил да напише книга защитаваща тяхната вяра. През 1536 първото издание на Институтите на християнската религия било публикувано в Базел[1].
Докато пътувал към протестантският град Страстбург Калвин спрял в Женева и в края на краищата бил убеден от реформатора Уилям Фарел да остане и да му помогне в работата свързана с реформацията в града. През 1538 Калвин и Фарел били изгонени от Женева. Калвин прекарал 3 години в Страстбург, но след като през 1541 бил повикан обратно в Женева той се върнал и останал там до смъртта си проповядвайки и поучавайки реформираната вяра. Градът Женева се превърал в модел за мнозина реформатори в изгнание като Джон Нокс, който докато живеел там през 1556 се изказал за него като за „най-съвършеното училище на Христос, което е съществувало на земята от времето на апостолите[2].”
За да можем да определим мнението на Калвин за авторитета на Писанието, традицията и църквата ние трябва да разгледаме неговите произведения. В изданието на Институтите от 1559 се съдържа богословието на зрелия Калвин. Книга 1 е посветена на познанието за Бога като в няколко глави се разглежда природата и авторитета на Светото Писание. Калвин започва като обяснява целта на Писанието. Бог дава на хората Писанието „за да може неговата истина да устоява в света през всички векове, било Му е угодно същите пророчества, които е дал на бащите, да бъдат предадени за обществено ползване[3].” Но защо било необходимо да бъде записано това откровение? „Защото ако размислим колко склонен е човешкият ум да изпадне в забрава относно Бога, колко охотно склонен е към всякакъв вид грешки, колко решен е във всеки момент да измисля нови лъжливи религии, ще бъде лесно да разберем колко необходимо е било да се направи такова хранилище на учението, което би го предпазило и от изгубване поради небрежност, и от изчезване сред много грешки, и от извращения поради безумното безочие на хората[4].”
В глава 7 Калвин обяснява, че авторитета на Писанието произлиза от природата на Този, Чието Слово е то, а именно всемогъщия Бог. Този авторитет не се основава на решението на църквата.
„Когато това, което твърди, че е Божие Слово, бъде признато като такова, никой човек, освен ако е лишен от здрав разум и човешки чувства, не би имал огромна трудност да откаже уважението си към този, който говори….. пълната власт, която те би трябвало да притежават сред праведните, не е признавана, освен ако се вярва, че са дошли от небето, така пряко, както ако самият Бог беше чут да ги изговаря….. Една най-гибелна грешка много често е надделявала, а именно, че Писанието има значение само дотолково, доколкото то е признато от избора на Църквата; като че ли вечната и ненарушима Божия истина може да зависи от човешката воля…… кой ни убеждава, че тази книга трябва да се приема с почитание, а друга трябва да се изтрие от списъка, и не е ли Църквата, която регулира всички тези неща с увереност?[5].”
Калвин продължава да оброва това твърдение показвайки, че църквата на практика е основана и зависима от Божието Слово.
„Тези бълнувания са възхитително опровергани от един единствен израз на един от апостолите. Павел свидетелствува, че Църквата е “изградена върху основата на апостолите и пророците” (Еф. 2:20). Ако учението на апостолите и пророците е основата на Църквата, първото би трябвало да притежава своята сигурност преди второто да започне да съществува. Нито пък има някакво място за заяждане, че макар Църквата да е започнала в началото от там, все още остава съмнително кои писания трябва да бъдат приписвани на апостолите и пророците, преди да се намеси нейната преценка. Защото ако християнската Църква е била основана още от самото начало върху писанията на пророците и проповядването на апостолите, това учение, където и да се намира, определено е било предварително потвърдено и одобрено към Църквата, иначе без това самата Църква никога не би могла да съществува. Следователно нищо не може да бъде по-абсурдно от измислицата, че властта да бъде оценявано Писанието, лежи в Църквата и че неговата вярност зависи от нейното кимване. Когато Църквата го приема и поставя на него печата на своята власт, тя не прави истинско това, което иначе е било съмнително или оспорвано, а, признавайки го като Божия истина, тя по задължение показва своето почитание с непоколебимо съгласие. Колкото до въпроса, как да бъдем уверени, че това е дошло от Бога, без да прибягваме до решението на Църквата? Това е като попитаме, как да се научим да различаваме светлината от тъмнината, бялото от черното, сладкото от горчивото? Писанието носи на себе си ясно доказателство за своята истинност, както бялото и черното за своя цвят, или сладкото и горчивото за своя вкус.[6].”
Когато Бог говори Неговото Слово – по дефиниция – е автономно преди всякакво чуване и съгласие с това слово. Когато Исус говори множествата не трябваше да чакат Петър и другите ученици да кажат, че словото Му е автентично. Неговото Слово е авторитетно понеже Той е Този, Който е. Следователно този авторитет на Божието Слово в Писанието не почива върху църковното съгласие, че е такова. Авторитетът на Божието Слово почива единствено върху авторитета на Този, Който говори – Самият Бог.
Калвин продължава с едно обяснение на вътрешното свидетелство на Светия Дух за Неговото Собствено Слово в Писанието:
„Необходимо е да разгледаме това, което последно казах, че нашата вяра в учението не е установена докато нямаме съвършено убеждение, че Бог е неговият начинател. Затова най-висшето доказателство за Писанието винаги се взема от характера на Онзи, Чието Слово то е. Пророците и апостолите се хвалят не със своето остроумие или с някакви качества, които ще спечелят репутация за говорителите, нито разчитат на логика; а се позовават на свещеното име на Бога, за да бъде принуден целият свят да дойде до покорство. Следващото нещо, което трябва да се разгледа, е, как да се докаже не с вероятност, а със сигурност, че Божието име не е използвано напразно от безразсъдство или лукавство. Тогава, ако искаме да запазим нашите съвести най-ефективно и да ги спасим от това да бъдат тласкани във вихъра на несигурността, от колебания и дори от спъване в най-малкото препятствие, нашите убеждения в истинността на Писанието трябва да бъдат извлечени от някакъв по-висш източник, а не от човешки предположения, преценки или логика; а именно, от тайното свидетелство на Духа. Вярно е, че ако изберем да продължим чрез аргументи, лесно е да установим чрез всякакви доказателства, че ако има Бог на небето, Законът, Пророците и Благовестието са произлезли от Него. Така е, макар че учените хора и хората с най-велики таланти трябва да заемат противоположната страна, призовавайки и демонстративно изявявайки цялата сила на своя гений в дискусията; но ако не са обладани от безсрамна наглост, те ще бъдат принудени да признаят, че Писанието изявява ясно свидетелство за това, че е изговорено от Бога, и следователно съдържа Неговото небесно учение. Малко по-нататък ще видим, че обхватът на Святото Писание далеч надхвърля всички други писания. Дори ако погледнем на него с ясни очи и с безпристрастна преценка, то веднага ще представи себе си с божествено величие, което ще подчини нашата безумна съпротива и ще ни принуди да му отдадем почит[7].”
Срещу тези, кото биха поставяли истиността и авторитета на Божието Слово срещу човешкото свидетелство, аргументи и доказателства, Калвин настоява, че свидетелството на Светия Дух е най-голямото доказателство. Той продължава:
„Все пак, обаче, е абсурдно да се опитваме чрез дискусия да създадем в себе си пълна вяра в Писанието. Наистина, ако бях призван да споря с най-умелите врагове на Бога, вярвам, че макар да не притежавам най-висши способности или красноречие, не би ми било трудно да затворя техните необуздани уста; бих могъл без много усилия да задуша самохвалствата, които те мърморят по ъглите, ако можеше да се спечели нещо от опровергаване на техните заяждания. Но макар и да можем да подкрепяме свещеното Божие Слово срещу празнодумците, от това не следва, че веднага ще посадим в техните сърца сигурността, която вярата изисква. Непросветените хора смятат, че религията почива само върху възгледи и затова, за да не вярват глупаво или върху нестабилна основа, желаят и настояват да им се докаже чрез логиката, че Мойсей и пророците са били божестено вдъхновени. Но аз отговарям, че свидетелството на Духа превъзхожда логиката. Защото както само Бог може правилно да свидетелствува сам за Своите думи, така и тези думи няма да получат пълно доверие в човешките сърца, докато не са запечатани чрез вътрешното свидетелство на Духа. Следователно, същият Дух, Който говореше чрез устата на пророците, трябва да проникне в нашите сърца, за да ни убеди, че те вярно са предали посланието, което им е било възложено отгоре. Тази връзка най-успешно е изразена от Исая в следните думи, “Духът Ми, Който е на теб, и думите Ми, които сложих в устата ти, не ще липсват от устата ти, нито от устата на потомството ти, нито от устата на потомството на потомството ти, от сега и завинаги, казва Господ” (Исая 59:21). Някои достойни хора се чувствуват разстроени, защото докато нечестивите мърморят безнаказано срещу Божието Слово, те нямат налице ясно доказателство за да ги принудят да замълчат, забравяйки, че Духът е наречен залог и печат за потвърждаване на вярата на праведните, именно по тази причина, че преди да просвети умовете им, те са тласкани насам-натам в море от съмнения[8].”
Калвин завършва своята дискусия за свойственият авторитет на Светото Писание обобщавайки предишните си коментари:
„Следователно нека да приемем за установено, че онези, които са вътрешно научени от Святия Дух, с това приемат и Писанието; че Писанието, носейки със себе си доказателство само за себе си, благоволява да не се покорява на доказателства и аргументи, а изисква пълно убеждение, с което трябва да го приемаме от свидетелството на Духа. Като биваме просветени от Него, ние вече не вярваме, че Писанията от Бога, поради наша преценка или поради преценка на други хора; а, по начин превъзхождащ човешката преценка, се чувствуваме съвършено уверени – както ако гледаме божествения образ видимо отпечатан в него – че то е дошло при нас чрез хора, но от самите Божии уста. Ние не искаме доказателства или вероятности, върху които да основаваме нашата преценка, а подчиняваме нашия разум и преценка на него като твърде възвишено за нас зада го преценяваме. Обаче, ние правим това не по начина, по който някои се привързват към непознат предмет, който, когато бъде опознат, вече не е приятен, а защото имаме дълбокото убеждение, че като държим на него, ние държим на ненарушимата истина; не като нещастни хора, чиито умове са заробени в суеверие, а защото чувствуваме божествена енергия, живееща и дишаща в него – енергия, чрез която биваме привлечени и съживени да му се покоряваме, наистина съзнателно и с разбиране, но по-живо и по-действено, отколкото би било чрез човешка воля или познание. Затова Бог най-правилно възкликва чрез устата на Исая, “Вие сте Мои свидетели, казва Господ, и служителят Ми, когото избрах, за да Ме познаете и да повярвате в Мен, и да разберете, че Аз съм” (Ис. 43:10). Следователно, това е убеждение, което не търси логика; това е познание, което е в съответствие с най-висшата логика; това е убеждение, което само откровението отгоре може да произведе. Не казвам нищо повече от това, което всеки вярващ преживява вътре в себе си, макар че моите думи са все още далеч от действителността[9].”
Дотук в аргумента на Калвин няма нищо, което да противоречи на ранното църковно разбиране за Писанието. Всичко, което Калвин е направил до този момент е да подчертае очевидното: Бог и това, което Той казва е крайният и окончателен авторитет. Тъй като Божието Сово е Божието Слово то е това, което Бог казва и следователно е окончателен авторитет. Авторитетът на Божието Слово е авторитетът на Самият Бог и този авторитет не зависи от потвърждението и съгласието на никой и нищо, включително и на римската църква.
В книга 4 Калвин включва една дълга дискусия за църквата. Тук виждаме как той разсъждава за връзката между авторитета на Писанието и авторитета на църквата. Подобно на мнозина преди него Калвин твърди, че тези, на които Бог е Баща трябва да имат църквата за своя майка[10]. Заедно с отците Калвин стои на твърдението, че вън от църквата няма спасение[11]. Тези, които се отделят от служението на църквата той нарича „фанатици.” Тъй като схизматиците „правят всичко, за да премахнат и да разкъсат свещените връзки на единството никой не може да избегне справедливото наказание на това нечисто разделение без да зарази себе си с гибелна грешка и глупава измама[12].”
Обръщайки се към въпроса как човек може да разпознае истинската църква Калвин отговаря изброявайки отличителните белези на църквата. Той твърди, че „ние разпознаваме като членове на църквата тези, които, чрез изповед на вяра, чрез пример с живота си и чрез участие в тайнставата, изповядват същия Бог и Христос като нас[13].” Християнинът не трябва да напуска църква, която носи тези белези.
„Каквото и да става, когато проповядването на Благовестието бива слушано със страхопочитание, и тайнствата не са пренебрегвани, там лицето на Църквата се явява без заблуда или неяснота; и никой човек не може безнаказано да оскърбява нейната власт, или да отхвърля нейните увещания, или да се противи на нейните съвети, или да се подиграва на нейните порицания, още по-малко да се бунтува против нея и да нарушава нейното единство (виж Глава 2, р. 1, 10 и Глава 3, р. 12). Защото такава е стойността, която Господ вменява в общението на Своята Църква, че смята за предатели към вярата всички, които в непокорство се отчуждават от кое да е християнско общество, в което се поддържат служението на Неговото Слово и тайнствата[14].”
Напълно ясно е, че Калвин има много високо мнение за църквата, но той не вярва, че е необходимо съвършенство, за да може църквата да бъде истинска църква[15]. Трябва също така да бъде отбелязано, че той не защитава никакъв радикален индивидуализъм относно определянето на истината и лъжата. Той пише: „Дори ако църквата е небрежна в своите задължения все пак всеки един от нейните членове няма правото веднага да вземе върху себе си решението да се отдели[16].”
Разбира се, всички негови коментари по този предмет поставят въпроса за това дали Рим е истинска църква. Ако е така той е осъден според собствените си думи. Калвин разбира това и отделя значително място обяснявайки защо напускането на римската общност не само е оправдано в светлината на неговите предишни коментари, но е абсолютно необходимо. Ако служението на Словото и тайнставата са белзите на една истинска църква тогава „веднага щом лъжата навлезе в цитаделата на религията и целоястта на необходимото учение е премахната и употребата на тайнствата е унищожена със сигурнсот следва смъртта на църквата…Ако основата на църквата е учението на пророците и апсотолите които задължават вярващите да поверят своето спасение единствено на Христос – тогава премахнете това учение и как зданието ще продължи да стои[17]?”
Тук е важно да отбележим разграничението, което Калвин прави между необходимото и не-необходимото учение. Една църква може да бъде истинска църква дори ако греши във второстепенни неща. Но тя не може да остане истинска църква ако основните неща на християнството са унищожени или изоставени. Мнението на Калвин е, че състоянието на римската църква по това време е такова, че тя вече не е истинска църква. Той твърди, че служението както на Словото така и на тайнствата е унищожено от римските злоупотреби. Според него Рим напълно е изоставил вярата и практиката на ранната църква независимо от своите твърдения за апостолска приемственост[18].
Поради централността на това твърдение Калвин отделя няколко дълги аргумента, за да докаже, че Рим повече не е истинска църква. Римските аргументи за непрекъсната епископска приемственост са отречени от собствените му твърдения, че гърците, които също имат непрекъсната епископска приемственост са схизматици. Рим иска да има и двете неща доколкото те са свързани с приемствеността. Но приемствеността е валидна единствено, отбелязва Калвин, ако пази и защитава истината[19]. Той дава няколко приемра от Стария Завет, за да покаже, че непрекъснатата приемственост на свещенството не гарантира автоматично опазването на истината (ср. Ер. 7, Езек. 1, Мал. 2:1-9[20].)
Калвин продължава да настоява, че претенциите на Рим за валидна епископска приемственост също са невалидни поради реалната практика на избиране на епископи. Той посочва, че твърде често морално неподходящи хора са избирани за епископи – пияници и прелюбодейци, които не знаят нищо за Писанията или за християнското учение. Дори на момчета на 10 години е даван епископси сан с благословението на папата. По-лошо от всичко тези постове са купувани и продавани.
„Аз твърдя, че в наши в папството едва ли има и един пост на сто, който не се дава без симония (търговия с църковни длъжности), според определението на древните (Калвин върху Деян. 8:21). Не казвам, че всички се купуват за определена сума; но покажете един от двадесет, който не се домогва до свещеничество по някакъв зловещ начин. Някои дължат своето издигане на роднинство или приятелски отношения, други на влиянието на техните родители, докато други си осигуряват благоволение чрез подмазване. Като извод, целта, за която се раздават постовете, е не в полза на църквите, а в полза на онези, които получават постовете[21].”
Всяка претенция за истинска апостолска приемственост очевидно не е валидна според Калвин ако заемащите тези постове смятат, че могат да ги купят.
Калвин продължава обръщайки своето внимание към самото папство. Той започва с твърдението, че е напълно абсурдно да се твърди, че, имал или нямал някакво превъзходство, Петър може да го предаде на един град просто понеже е починал там. Ако на Рим е дадено това специално достойнство поради факта, че Петър е умрял там тогава на Ерусалим трябва да е дадено много повече понеже там е умрял Господ Исус[22]. След това той посочва несъоветствието на римските твърдения с явните исторически факти. Тъй като Петър първо е бил в Антиохия защо на Антиохия не е дадено първото място по достойснтво? Ако понеже катедрата на Петър е била прехвърлена в Рим защо няма второто?
„Павел назовава трима човека, които изглежда са стълбове, а именно, Яков, Петър и Йоан (Гал. 2:9). Ако в чест на Петър се дава първо място на римския престол, не заслужават ли второ и трето място църквите в Ефес и Ерусалим, където са били Йоан и Яков? Но в древни времена Ерусалим е държал последно място сред патриаршиите, а Ефес не е имал дори най-малкото място. Други църкви също са изчезнали, църкви, които Павел е основал, и които са били управлявани от апостоли. Престолът на Марко, който е бил само един от учениците, е придобил почит. Нека или да признаят, че тази наредба е нелепа, или да признаят, че не е винаги вярно, че всяка църква има право на почитта, която нейният основател е притежавал[23].”
От разглеждането на тези „детински глупости” Калвин преминава към разглеждане на поста на самия папа.
Той започва посочвайки плачевното състояние на богословието в Рим, включително богохулното отричане на някои учения[24]. Джон Т. МакНейл посочва един коментар направен от Еразъм след посещението му в Рим., Еразъм пите:
„Може в Германия да има хора, които не се притесняват да богохулстават срещу Бога; но те са поправяни с най-сурови наказания. Но в Рим чух със собствените си уши някои хора да изригват ужасяващи богохулства срещу Христос и Неговите апостоли в присъствието на мнозина и оствайки ненаказани[25].”
Калвин посочва този вид доктринлано отстъпление на Рим и след това продължава да критикува основата на римските папски претенции. Той посочва твърдението изказвано от мнозина по това време, че папите не могат да грешат понеже Исус е казал на Петър: „Молих се за теб да не отслабне твоята вяра” (Лука 22:32). Според него подобен аргумент едва ли заслужава оборване:
“Все пак само по себе си това твърдение е толкова детинско, че не се нуждае от тоговр. Понеже ако искат да припишат на приемниците на Петър всичко, което е казано за него то следва, че те всички са дяволи, понеже Господ също го нарекъл така: „Мини зад мен, Сатана! Ти си ми съблазън” (Матей 16:23). Наистина за нас би било толкова лесно да насочим това последно изказване върху тях колкото и за тях да използват другото срещу нас.”
След дълга критика на римската теория за автроитета Калвин продължава обяснявайки връзката между авторитета на Словото и авторитета на църквата. „Властта на църквата,” казва той, „почива отчасти в отделните епископи и отчасти в съборите, поместни или общи.” Все пак този авторитет не е безусловен. „Властта на църквата следователно не трябва да бъде изявявана неограничено, а държана в определени граници, за да не може с нея да се злоупотребява според човешката прищявка[26].” Той обяснява:
“Следователно, тук е необходимо да си припомним, че всяка власт и достойнство, които Святият Дух дава на свещеници, или пророци, или апостоли, или наследници на апостоли, е напълно дадена не на самите хора, а на служението, на което те са назначени; или, да говорим по-ясно, на Словото, за чието служение те са назначени[27].”
В библията свещениците, пророците и апостолите имат авторитет – но този авторитет е да не говорят нищо освен това, което Бог им е дал да говорят. Това означава, че „властта на църквата не е безкрайна, а подчинена на Божието Слово и е ограничена от него[28].”
Точно както свещениците и учителите в древния Израел са били подчинени на Словото както стандарт (Втор. 5:32) така също и апостолите са били подчинени на Божието Слово (Матей 28:19-20; 1 Петър 4:11)[29]. Следователно според Калвин Светия Дух, църквата и Божието Слово в Писанието са неразделимо свързани. Това става ясно когато той обяснява разликата между римското разбиране за непогрешимостта и реформаторското разбиране за непогрешимостта.
„Когато те отричат, че Църквата може да греши, тяхната цел и смисъл са следното: Тъй като Църквата е управлявана от Божия дух, тя може да върви безопасно и без Словото; в каквато и посока да отиде, тя не може да мисли или говори нищо друго освен истината, и следователно ако тя реши нещо без или извън Божието Слово, то трябва да бъде смятано за Божии слова. Ако се съгласим с първата точка, а именно, че Църквата не може да греши в нещата необходими за спасението, ние казваме, че тя не може да греши защото напълно е отхвърлила своята собствена мъдрост и се е покорила на учението на Святия Дух чрез Божието Слово. Именно в това е разликата. Те дават власт на Църквата без Божието Слово; ние я свързваме със Словото и не позволяваме тя да бъде отделена от него. Нима е странно невястата и ученик на Христос да бъде така покорна на своя Господар и Учител, че внимателно и постоянно да слуша Неговите уста? Във всеки добре подреден дом съпругата се покорява на заповедите на своя съпруг, във всяко добре подредено училище се слуша само поучението на учителя. Затова нека Църквата да не бъде мъдра от само себе си, нито да се мисли за нещо, а да смята, че няма мъдрост там, където Той не говори. По този начин тя няма да се доверява на измислиците на своя разум; и когато се обляга на Божието Слово, няма да се люшка в неувереност или колебания, а ще почива в пълна увереност и непоколебимо постоянство. Уповавайки на щедрите обещания, които е получила, тя ще има средствата да поддържа достойно своята вяра, без никога да се съмнява, че Святият Дух винаги присъствува с нея да бъде нейният съвършен водач по нейния път. В същото време тя ще помни ползата, която Бог тя да извлича от Святия Дух. „А когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина” (Йоан 16:13). Как? „Той ще ви напомни всичко, което съм ви казал” (Йоан 14:26). Следователно, Той заявява, че не може да се очаква нищо повече от Неговия Дух, освен да просвети умовете ни да схванем истината на Неговото учение. Затова Йоан Златоуст правилно отбелязва, „Мнозина се хвалят със Святия Дух, но при онези, които говорят от себе си, това е лъжливо самохвалство. Както Христос заявява, че не говори от Себе Си (Йоан 12:49; 14:10), защото говори според Закона и Пророците; така, ако под името на Святия Дух се натрапва нещо противно на Благовестието, нека да не го вярваме. Защото както Христос е изпълнението на Закона (Рим. 10:4) и Пророците, така Духът е изпълнението на Благовестието” (Chrysost. Serm. de Sancto et Adorando Spiritu). Дотук с Йоан Златоуст. Сега можем лесно да видим колко погрешно нашите противници действуват като се хвалят със Святия Дух без друга причина, а само да припишат авторитета на Неговото име на странни учения, чужди на Божието Слово, докато Той самият желае да бъде неразделно свързан с Божието Слово; и Христос заявява същото нещо за Него, когато Го обещава на Църквата. И наистина е така. Господ иска Църквата завинаги да следва онези трезвост, която Той е заповядал. Той е забранил да се добавя каквото и да е нещо към Неговото Слово и да се отнема каквото и да е от него. Това е ненарушимата заповед на Бога и на Святия Дух, заповед, която нашите противници се стремят да нарушат, когато претендират, че Църквата е водена от Духа без Словото[30].”
В това няма нищо ново. Тук Калвин изразява древното виждане, че Божието Слово е окончателен авторитет, чрез който църквата – един подчинен авторитет за служение – трябва да живее и да учи. Подобно на отците от първите векове Калвин отхвърля извънбиблейското откровение и неговото използване както една основа за т. нар. „традиции[31].” Писанието, казва той, е „единственото правило за съвършена мъдрост[32].”
Изследвайки авторитета на църквините събори Калвин посочва, че съборите никога не са били смятани за неотменно непогрешими просто понеже са отговаряли на всички външни изисквания за един истински събор. Той изпозва Йоан 11:47 като пример за напълно изряден и все пак погрешен събор.
„Но има един забележителен пример, който може да е напълно достатъчен. От гледна точка на външните условия, какво му липсваше на събора, който свещениците и фарисеите свикаха в Ерусалим против Христос (Йоан 11:47)? Ако тогава е нямало Църква в Ерусалим, Христос никога нямаше да участвува в жертвите и другите церемонии. Има тържествено събрание; първосвещеникът ръководи; цялото свещеническо съсловие заема местата си; и все пак Христос бива осъден и Неговото учение е отхвърлено[33].”
Очаквайки възражението на римокателическата църква той продължава и обяснява какво означава да се отсъжда между истински и лъжлив събор:
„Тогава какво, ще попитате, няма ли власт в съборните решения? Наистина, има; защото аз не споря, че всички събори трябва да бъдат осъдени и всички техни решения отменени, или да бъдат напълно изличени. Но някой ще каже, че аз ги правя всички те да бъдат подчинени на човешко решение, и така давам на всеки свободата да приема или отхвърля съборните решения според както му е угодно. В никакъв случай; но винаги когато решение на събор се привежда като доказателства, първото нещо, което бих желал да се направи, е да се изследва в какво време се е провел съборът, по какъв случай, с какво намерение и кои са присъствували на него; след това бих искал да сравня разглежданата тема със стандарта на Писанието. И това ще направя по такъв начин, че решението на събора да има своята тежест и да бъде смятано за авторитетна преценка, но без да отменя прилагането на проверката, за която споменах. Бих искал всички да спазват метода, който Августин съветва в своята Трета книга против Максимин, когато иска да заглуши клеветите на този еретик против съборните решения, „Не би трябвало аз да използвам Никейския събор против теб, нито ти да използваш Ариминския събор против мен, като че ли те предрешават въпроса. Аз не съм обвързан от авторитета на единия, нито ти от авторитета на другия. Нека да сравняваме точка с точка, кауза с кауза според авторитета на Писанието, авторитет, който не е ограничен до единия от нас, но е общ за нас двамата.” По този начин съборите трябва да бъдат надлежно почитани, но най-високата почит трябва да се отдава на Писанието, като всичко се проверява чрез него. Така, доколкото става въпрос за ученията за вярата, ние с готовност приемаме и почитаме като святи онези древни събори в Никея, Контантинопол, първия Ефески, Халкедон и други, които са били свикани за опровергаване на заблуди, защото те не съдържат нищо друго освен чисто и истинно тълкуване на Писанието, което святите Бащи с духовно благоразумие са възприели за да смажат надигналите се по онова време врагове на вярата[34].”
Макар че Калвин признава на съборите един подчинен авторитет той не признава, че те са задължително непогрешими във всичко, което казат. За да покаже, че това виждане не е ново той цитира папа Лъв, който заявил възможността Халкедон да е сгрешил по отношение на неща, които не са централни за християнската вяра[35].
В отговор на римското твърдения, че на съборите трябва да се подчиняваме без възражения просто понеже човеците трябва да се покоряват на своите владетели Калвин пише:
„Следователно наши духовни водачи ще бъдат онези, които не се отклоняват нито наляво, нито надясно от Господния закон. Но ако трябва да приемаме без колебание учението на всички пастири, защо толкова често и толкова настоятелно Господ ни увещава да не се подвеждаме по лъжепророци? „Така казва Господ на Силите: Не слушайте думите на пророците, които ви пророкуват; те ви учат суета, изговарят видения от собственото си сърце, а не от устата Господни” (Ер. 23:16). И отново, „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас с овчи дрехи, а отвътре са вълци грабители” (Мат. 7:15). Напразно би било Йоан да ни увещава да изпитваме духовете дали са от Бога (1 Йоан 4:1). Дори ангелите трябва да бъдат подлагани на такова изпитване (Гал. 1:8), да не говорим за Сатана и неговите лъжи. И какво означава изразът, „слепец слепеца ако води, и двамата ще паднат в ямата” (Мат. 15:14)? Не заявява ли съвсем ясно, че има голяма разлика между пастирите, които трябва да слушаме и които не трябва да слушаме[36]?”
Означава ли това, че Калвин смята, че църквата няма никакъв авторитет да тълува Писанието? Точно обратното, той заключава, че „ако възникне спор относно ученията най-доброто и сигурно лекарство е да се свика събор от истински епископи където учението да може да бъде изследвано[37].” Това, твърди той, бил метода предписан от апостол Павел. Това, което Калвин не признава е, че всяко решение на събор притежава дарът на непогрешимостта. Истиността на решенията на един събор не е определена предварително просто понеже той отговаря на някакъв набор от външни критерии. В своя дебат с кардинал Садолето Калвин обяснява: „Понеже макар ние да държим, че единствено Божието слово лежи извън сферата на нашата присъда и че отците и съборите имат авторитет единствено дотолкова доколкото те са в съгласие с правилото на Словото ние все пак даваме на съборите и на отците такава степен на авторитет, която е удачно за тях да притежават под Христос[38].”
Калвин посочва, че проблемът с претенциите на Рим е, че те са в противоречие с Писанието като тълкувания на Писанието. Той пише:
„Но романистите имат друга цел, когато казват, че на съборите принадлежи властта да тълкуват Писанието; и то безусловна власт. Защото те го използват като предлог да определят като тълкуване на Писанието всичко, което е решено на съборите. Нито една сричка не може да се намери в Писанието за чистилището, за ходатайството от светии, за тайно изповядване и други такива. Но тъй като всички тези неща са били одобрени от властта на Църквата, или да говорим по-точно, са били приети по лични съображения и практика, всяко едно от тях трябвало да бъде смятано за тълкуване на Писанието[39].”
Той посочва погрешността на подобни разсъжедения като предлага няколко примера. Христос дава на всички да пият от чашата (Матей 26:27-28) и все пак Съборът в Констанц забранява на миряните да правят това. Павел говори за забраната за женитба като за демонско учнеие (1 Тимотей 4:1-3) и на други места женитбата е наречена свята (Евреи 13:4) и все пак на свещениците им е забранено да се женят. Но както Калвин посочва: „Ако някой посмее да отвори устата си в опозиция той ще бъде осъден като еретик, понеже решението на църквата не може да се оспорва; и не е законно да се поставя под върпос чие тълкуване е вярно[40].”
Това, срещу което Калвин възразява са човешките традиции – не апостолската Традиция. Апостолската Традиция той защитава. Той обяснява:
„Затова ние с основание се противим на тази тирания на човешки традиции, която надменно бива налагана върху нас от името на Църквата. Нито се подиграваме на Църквата (както нашите противници, с цел да ни наклеветят, несправедливо ни обвиняват), но й отдаваме похвала за най-голямо покорство. Самите те категорично нараняват Църквата, като я представят непокорна пред нейния Господ, като твърдят, че тя може да отива по-далеч от това, което Божието Слово позволява, да не говорим за смесицата от безсрамие и злонамереност в това, че непрекъснато крещят за властта на Църквата, а в същото време крият и заповедта, която Господ й е дал, и покорството, което тя дължи на тази заповед. Но ако както е редно, нашето желание е да се съгласим с Църквата, много по-важно е да размислим и да си спомним заповедта, която Господ е дал и на нас, и на Църквата да Му се покоряваме с един ум. Защото не може да има съмнение, че най-добрият начин да се съгласим с Църквата е когато самите ние сме покорни на Господа във всичко. Да приписваме произхода на традициите, чрез които Църквата досега е била потискана, на апостолите, е просто измама, тъй като цялата същност на учението на апостолите е, че съвестта не трябва да бъде натоварвана с нови правила, нито поклонението към Бога замърсявано с наши измислици. Следователно, ако се вярва на древните свидетелства и записи, това, което тези хора приписват на апостолите, не само не им е било познато, но и апостолите никога не са чували за него[41].”
Когато историческият и църковният контекст, в който живеят и пишат реформаторите е взет под внимание става очевидно, че те нямат желание или намерение да скъсат с църквата[42]. Те били убедени, че Рим напълно е отстъпил от вярата и не може дори да бъде смятан повече за иситнска църква. Лутер и Калвин се опитвали да запазят връзката с ранната църква, която те вярвали била изоставена от Рим. Стейнмец отбелязва: „Това, което протестантите се опитвали да направят било да убедят църквата в края на средните векове да изостави своята склонност към богословски и дисциплинарни нововъведения и да се върне към Писанието и отците, Писанието като авторитетният текст и отците като полезни тълкуватели (не непогрешими, но по-добри от схоластиците)[43].” Както Калвин обяснява на кардинал Садолето: „Вие знаете…не само, че нашето съгласие с древността е много по-голямо от вашето, но и всичко, което ние опитваме е да обновим тази древна форма на църквата, която отначало опетнена и объркана от невежи човеци от различен характер след това е била изопачена и почти униожена от римския папа и неговата дружина[44].”
Самите Институти на Калвин са едно свидетелство за неговата вяра, че Писанието трябва да се тълкува според regula fidei и в светлината на учението на ранните отци. Писмото до крал Франсис I включено в предговорът на Институтите е написано именно с тази цел. Както T.Х.Л. Паркър отбелязва относно този предговор: „Предположението стоящо зад аргумента на Калвин е, че…християнската религия е придържането към Никео-константинополската изповед[45].” Цялото писмо до краля е една защита на тезата, че именно реформаторите са истинските наследници на вярата на отците и че всъщност Рим въвежда едно ново благовестие.
По отношение на желанието на реформаторите Писанието да бъде тълкувано в и от църквата според правилото на вярата МакГрат отбелязва: „Макар често да се смята, че реформаторите не оставят място за традицията в своите богословски разглеждания това мнение е очевидно невярно. Докато идеята за традиция от извънбиблейски източник на откровение е отхвърлена класическата концепция за традицията както един конкретен начин за тълкуване на Писнанието е запазена. Писанието, традицията и kerygma са смятани за взаимносвързани и като предадени, проповядвани и пазени от общността на вярата. По този начин съществува една силна общностна дименсия в разбирането на основното течение на реформацията за тълкуването на Писанието, което трябва да бъде тълкувано и прогласявано в една еклесиологична матрица. Трябва да се подчертае, че твърдението, че реформацията представлява триумфа на индивидуализма и пълно отхвърляне на традицията е една съзнателна измислица пропагандирана от защитниците на просвещението[46].”
Това означава, че Калвин, подбно на Лутер, се придържал към Традиция 1 (за определения на Традиция 1 и Традиция 2 виж Sola Scriptura и ранната църква) срещу всеки, който би желал да въвежда по-високи източници от откритото от самия Бог Слово.
Обобщение
Мартин Лутер и Жан Калвин не формулират ново учение за духовния и църковен авторитет. Подобно на древните отци преди тях те утвърждават Писанието като единствен източник на откровение и отричат съществуването на еднакво авторитетно извънбиблейско откровение. Те твърдят, че Писанието трябва да бъде тълкувано в и от църквата и че то трябва да бъде тълкувано в съгласие с древното апостолско учение на църквата и regula fidei. Те възразаявали понеже Римската църква напълно била изоставила апостолският живот и учение, а също така изолирала себе си срещу възможността някога да бъде поправена както се покори на един по-висш стандарт за истина. Провъзгласявайки самият себе си за непогрешим Рим в резултат на това станал автономен – закон за самия себе си. Класическото протестантско учнеие за Sola scriptura не е едно ново учение за духовния авторитет. Неговата свойснтвеност произлиза от факта, че това е учението за Традиция 1 така както е изразена в историческия контекст на спора с една почти напълно отстъпила и автономна църква.
До 16 век древното учение на Традиция 1 и по-новото учение на Традиция 2 можели да се намерят заедно в западната църква. Традиция 1 била единствената позиция през първите 3 века на църквата и доминиращата позиция през следващите 1000 години. Но когато в светлината на църковна тирания и отстъпление хора като Лутер и Калвин утвърждавали Традиция 1 (с термините на Sola scriptura) Рим реагирал като защитавал и след това официално постановил Традиция 2. В същото време когато се водели тези дебати други, по-радикални реформатори приели една напълно нова концепция за духовния авторитет, която формирала голяма част от днешното протестантско виждане.
Виж още
– Sola Scriptura и реформацията 1 от Кийт Матисън
– Sola Scriptura и ранната църква от Кийт Матисън
– Източници на авторитет в православната и в протестантските църкви от Радостин Марчев
– Sola Scriptura реформация и традиция от Радостин Марчев
[1] За въведение в живота на Жан Калвин виж T.H.L. Perker, John Calvin:A Biography, Philadelphia: The Westminster Press, 1975 и Alister McGrath, A life of John Calvin, Oxford: Basil Blackwell, 1990
[2] Cied in John T. McNeill, The history and character of Calvinism, Oxford Univercity Press, 1954, 178.
[3] Институти 1.6.2
[4] 1.6.3
[5] 1.7.1
[6] 1.7.2
[7] 1.7.4
[8] 1.7.4
[9] 1.7.5
[10] 4.1.1
[11] 4.1.4 ср. Киприан Epistles 73.21
[12] 4.1.5.
[13] 4.1.8
[14] 4.1.10
[15] 4.1.1-29
[16] 4.1.15
[17] 4.2.1
[18] 4.2.2
[19] 4.2.2
[20] 4.2.3, 7-11
[21] 4.5.6
[22] 4.6.11
[23] 4.6.13
[24] 4.7.27-28
[25] Цитирано от McNail in Ibid., vol. 1146, note 51; Sf. Oberman, Luther, 149
[26] 4.8.1
[27] 4.8.2
[28] 4.8.4
[29] 4.8.6-9
[30] 4.8.13
[31] 4.8.14
[32] 4.9.1 Cf. Francois Wendel, Calvin: Origins and development of his religious thought, trans. Philip Mairet, Durham, North Carolina: The Labyrinth Press, 1987, 306; Ronald S. Wallace, Calvin’s doctrine of Word and Sacraments, Edinburgh: Oliver and Boyd Ltd., 1953, 99-100
[33] 4.9.7
[34] 4.9.8
[35] 4.9.11, Cf Leo, Letters CV, VCI
[36] 4.9.12
[37] 4.9.13
[38] John C. Olin, ed. John Calvin & Jacopo Sadoleto: A reformation debate, New York: Harper & Row Publishers, 1966, 92
[39] 4.9.14
[40] 4.9.14
[41] 4.10.18
[42] Muller, op., cit., 51
[43] Steinmetz, op., cit., 12
[44] Olin, op., cit., 62
[45] T.H.L. Parker, John Calvin: A biography, Philadelphia: the Westminster Press, 1975, 35
[46] Alister McGratjh, The genesis of doctrine: a study of foundations of doctrinal criticism, Oxford Basil Blackwell, 1990, 130
Rado's blog 