За гей парада, християните и обърканите въпроси


ЗА ГЕЙ ПАРАДА, ХРИСТИЯНИТЕ И ОБЪРКАНИТЕ ВЪПРОСИ

от Радостин Марчев

Както всяка година истерията около поредния гей-парад предизвиква в мен доста объркване и противоречиви чувства. Не защото се колебая в позицията си – като християнин аз съм твърдо против подобно парадиране, натрапването на хомосексуализма в общественото пространство или осиновяването на деца от еднополови двойки.

За някои това може би е достатътчно. На мен пък ми изглкежда, че това е едва началото и то начало, от което края никак се не види. Защото от тази моя позиция, съчетана с това, което виждам, чувам и чета, избуяват въпроси, на които не мога да дам отговор.

На първо място даваме ли си сметка именно като християни, че не прегръщането на хомосексуализма като начин на живот (формулирам го по този начин понеже допсукам, че може да съществува и изцяло генетично обусловен хомосексуализъм) е толкова пагубно per se? Всъщност той е само резултат от загърбването на Бога, което de facto е същността на проблема, който може да се изрази по можество начини – омразата, невъздържаният език, липсата на семейна обич, изневярата, егоизмът и клюкарството са плодове, които израстват от същия горчив корен. Някак си обаче (незнайно за мен защо) голяма част от християните са склонни да гледат на тях по доста по-мек начин в сравнение с поддаването на хомосексуални наклонности. Може би защото тези неща се срещат в изобилие и сред нас, „праведниците”.

На второ място на мен ми се струва (дано да бъркам),  че в някои реакции далавям едно несъзнателно отричане на същността на Христовото въплъщение. Библейското откровение казва, че целият свят избира да обърне гръб на своя Създател и да следва собствения си път демонстрирайки по този начин напълно показно пред лицето на Бога нещо много по-многообразно, отблъскващо и масово от най-скандалния гей-парад, който можем да си представим. Реакцията? Бог слиза на земята, става един от нас и търси нашето приятелство и възстановяване на отношенията помежду ни. В началото на служението Си Той, Който нямаше грях се кръсти с кръщението на Йоан за прощение на грехове, на кръста пое върху Себе Си беззакнията ни, а между тези две събития беше обвиняван като „приятел на грешници.” Бог не викаше срещу нашия „парад” отдалеч – Той се идентифицира с нас, стана един от нас. Имаме ли право да сметнем своята християнска отговорност за изпълнена ако единствено сочим греха от безопасно разстояние страхувайки се да не се изцапаме? Не сме ли призовани да търсим активно приятелството точно на тези хора?

Бих отишъл дори малко по-далеч: споделянето на благата вест, разбира се, е част от нашата задача, както и отговорността ни да не наричаме черното бяло. Но какво става когато един човек, в нашият случай един гей, не приеме свидетелството ни? Виждал съм как при подобен случай християни се дистанцират и (макар че съм се опитвал) никога не съм успявал да заглуша въпроса какво е това – любов или лицемерие? Дали се стараем да се сприятелим с даден човек единствено, за да можем да му кажем, че е грешник и че Христос го обича и ако той си запуши ушите го захвърляме като парцал и се прехвърляме към следващия „обект”? Можем ли, след като някой не се е съгласил с нас, да продължим да му предлагаме своето приятелство? И по-важното, не дали теоретично казваме „да”, а дали го правим на практика? Дали зад привидното благочестие понякога не наднича нещо твърде дяволско?

На трето място как изказваме несъгласието си? Тази година ми се струва, че нещата като цяло бяха по-въздържани, но е имало случаи – изказвания, публични протести, статии – при които почти единствената разлика между скинарите и християните е била, че първите размахват бухалки, а вторите библии. Ако всеки човек е създаден по Божий образ и подбие той заслужава уважение и почит, дори да е използвал свободната си воля да каже „Не” на своя Създател. Всеки е разбирал на собствения си гръб, че понякога думата удря по-болезнено от камък. Това е едно от нещата, което прави подобен тип дебати толкова тежки, емоциаонално наситени и трудни. И макар да вярвам, че като християни сме призовани да говорим по темата ние трябва да бъдем тези, които първи си дават сметка колко раними са тези, кото стоят от отсрещната страна и да действаме и говорим съобразявайки се с това. Още един аспект на любовта, сложно преплетена с истината….

Последно, аз продължавам, вече от доста време, да си задавам въпроси за средствата, с които се утвърждават християнските ценности. Съчетанието на призива държавата (или общината) да забрани провеждането на гей-парада с контра-парада на бургазлии (и тяхната скорошна петиция за законово огразничаване на монокините по плажовете) за мен е доста многозначително. От една страна мисля, че ще сме по-добре както без моникини така и без гей-парад. От друга не мога да не призная истината в това, което наскоро написа Андрей Неделчев:

„Лично аз не бих се разголил на плажа или на каквото и да било друго публично място. Не ми харесва и да гледам други разголени хора. За секс на плажа (или в паркове и т.н.) пък да не говорим. Но реакцията на бургазлии повдига в мен цял куп въпроси:

Как точно гледката на голо тяло или пък на любеща се двойка би покварила едно дете? В този смисъл, какво общо има голотата с морала? Нима онези африкански племена където жените никога не закриват гърдите си са неморални? А къде точно е границата между морална облеченост и неморална голота? Морално ли е, например, един мъж да ходи с прилепнали бански гащета, които не биха прикрили ерекцията му? Или пък жена да носи цял бански, който обаче по никакъв начин не прикрива изящните й форми?

Нима онези, които предлагат законови санкции за прояви на неприличие, смятат, че по този начин ще се поощри морала в българското общество? Имаме ли изобщо в историята на човечеството успешни примери за силово налагане на нравственост?

Как точно ще се налага съобразяване с подобни законови норми за приличие? Ще бъде ли санкциониран съпруг, който (повече или по-малко дискретно) е погалил съпругата си по гърдите или по седалището на публично място? Ще бъдат ли санкционирани студентки, за това че се возят в градския транспорт по потничета без сутиен? А ще се приема ли за бански тясната лентичка, която прикрива единствено върха на гърдите?”

Към това аз бих добавил също и опасението си докъде биха стигнали християните в налагането на подобни закони и както и в наказанията за тяхното неизпълнение ако имаха необходимата власт. Отново препратка към историята…..

Съзнавам, че всичко това е съвсем разхвърляно. Ако някой интерпретира написаното като някакво обвинение значи не съм бил разбран – това са въпроси, които самият аз си задавам без да претендирам, че съм достигнал до отговорите. Убеден съм, че християните има какво да кажат по темата и трябва да говорят по нея. Това, което не съм съвсем сигурен е как това трябва да бъде направено. Защото, убеден съм също, някои начини са по-добри от други. А има и такива, от които трябва да се пазим като от огън.

Още по темата

1. Homosexualit– q ideas (на английски)

2. Tim Keller on how to treat homosexuals (английски)

3. Хомосексуализма и християнската сексуална етика от Стенли Гренц

Реклами

4 thoughts on “За гей парада, християните и обърканите въпроси

  1. Хубава статия, особено впечатление ми направи следната част от нея „Дали се стараем да се сприятелим с даден човек единствено, за да можем да му кажем, че е грешник и че Христос го обича и ако той си запуши ушите го захвърляме“.
    Навремето, първите християни никога не са винили покварения народ за поведението му, а са плакали за него, за това, което виждат, стремейки се да помогнат. Тогава и поведението им, повече от думите, е имало силата да поучи хората. В материалите на св. Йоан Златоуст, публикувани в сайта, има десетки примери на загриженост, сериозност, внимание към боледуващия, дошъл в храма, а не на осъдителност, каквото виждам сега на много места. От такива като него може да се вземе добър пример как да се постъпва във всяка ситуация, какъвто е случаят и с гей парада.
    Иначе дискусия за подобни хомопрояви не би трябвало да се води изобщо, а да се забрани, както са забранени редица други престъпления, за които никой дума не обелва.

  2. Здравей, Радо!
    Както ти, така и мнозина си задават тези и още редица други въпроси. И със сигурност наблюденията и констатациите ти са верни. Но има една разлика между греховете на християните и тези на нехристияните. И особено голяма е разликата между егоизмът, клюкарството, изневерите и т.н и хомосексуализмът. Никъде не можем да видим организирани в своите действия прелюбодейците или клюкарите, както и егоистите. Те не се стремят да променят умствената нагласа на обществото и да заменят ценностната система на християнството с друга. Добре е да се знае, че има силни лобита в европейския парламент, както и в местните парламенти на държавите членки на съюза (европейския), които имат разработена стратегия за навлизане в образователната система и достигане до най-малките, с цел да бъдат обучени в техните „морални“ стандарти и ценности.
    Затова не може и не бива да се подценява реалната опасност и целенасочена борба срещу това движение.
    Разбира се има много примитивни опити да бъде спряно това чудо, които по-скоро го окрасяват с ореола на страдалец, отколкото да разкриват неговата чудовищно разрушителна сила.
    Мисля, че по-скоро трябва да се мисли и работи в посока намиране и постигане на траен и дълбок ефект не толкова във забранителен режим, а в атакуване на корена…

  3. Здравейте Людмиле,

    Аз лично не мисля, че задавайки си въпросите какво трябва да е правилното ни отношение към това социално явление и как трябва да е изразено това наше отношение, представлява подценяване на гей-пропагандата. За мен това са два различни въпроса – свързани, но все пак различни. И аз, подобно на Радо, бих дал приоритет на първата група въпроси – въпросите, обърнати навътре към християнската общност. Какво изкарва наяве нашата реакция към гей-движението? Едва след като сме наясно с това, е редно да се запитаме удачно ли е да се облягаме на тези или тези наши импулси като средство за водене на обществен диалог и после – как именно да го водим.

    Аз също се притеснявам, че често сме много бързи да обличаме в духовни дрехи нещо, което по своя произход съвсем не е такова, а е просто един естествен импулс на отвращение и отхвърляне. В този смисъл, трябва да сме по-загрижени кои са нещата, които с тази наша реакция биват утвърждавани (ползвайки се от един лъжлив „духовен“ авторитет) вътре в църквата отколкото за нещата, които биват утвърждавани в обществото ни ако ще това да е и подмяна на моралната система. Казвам това, защото вярвам, че благовестието само по себе си притежава вътрешната сила да трансформира личности и общества. Но тогава когато благовестието е подменено с нещо друго, не можем да разчитаме на тази сила. А когато обличаме своите естествени импулси в духовни дрехи, ние на практика извършваме една такава подмяна и не само това, но и учим и другите около нас на същото.

    Подобно на Радо, да кажа ясно, не съм в позицията да съдя за вътрешните импулси на когото и да било, но мисля, че е важно да се бие аларма.

    Що се отнася до подменения морал, обществото ни рано или късно ще се усети, че се намира в безтегловност и ще се огледа за здрава основа (и вече го прави). Въпросът е дали ще я открие в християнските общности в България?

  4. Скъпи ми Радо, много ми харесаха твоите въпроси.
    Обаче както казва Проповедника от „Весели крачета 2“:
    „Някои добри въпроси, нямат добри отговори!“

    Та в този ред на мисли, ще ти споделя какво си мисля, но то не е добро. 🙂

    Една от най-големите грешки на църквата, групово и поединично, винаги е била, соченето с пръст. И в това няма нищо странно. То е израз на онази вътрешна необходимост, винаги сме прави. Заместител на липсата на реални взаимоотношения с Бога и лично преживяване с Христос, които да са постоянния източник на нашата увереност в каузата ни, в моралните норми и най-вече източник силата ни да преодоляваме себе си.

    Когато вътрешния живот в Христос липсва, когато нямаме опитност с Бог, ние търсим аргумент, който да подсили слабите ни съвести и да ни даде увереност че „не сме се минали“, следвайки Христос. И често пъти ние насочваме този аргумент към ближния, вместо към себе си. По-лесно ни е, в опитите си, да убедим себе си, в собствената си правота, да сатанизираме греховете на ближните ни, нежели да подложим на болезнен анализ собствените си мотиви. А Господарят ни, ( защото така се превежда думичката „Господ“ – гоподар) Христос, ни учи да изпитваме сърцата си.

    „… Той кара слънцето си да изгрява и за злите хора, и за добрите, и изпраща дъжд и на праведните, и на неправедните. Защото, ако обичате само онези, които ви обичат, каква награда очаквате да получите? Дори и бирниците правят това, нали? „(Евангелието според Матей 5:45, 46 SPB)

    Бог дава право на хората да правят своят избор и е готов да живее с това, колкото и да не му харесва. Не само това. Той е готов да подкрепя – забележете – невярващите, с най-необходимото, просто за да им даде още един шанс. И още един! И още един! И още един! И после какво? Познахте – още един шанс. И един пореден, за изпът.
    Бог търси хомосексуалистите, прелюбодейците, насилниците, наглите, арогантните… Той ги вика при себе си с настойчива молба да се върна при Него. Бог е готов да бъде заплюван в лицето докато протяга ръце да прегръща. И ако някой не ми вярва, нека си прочете Евангелията.

    Вярващите в същия този Бог, от друга страна, изпадат в апоплектичен ступор, колчем някой им покаже среден пръст.
    Или раздруса щедра пазва.
    Или завърти задни части от покрива на джип.
    Моля ви, братя и сестри, бъдете добри деца – учете се от Баща си.

    Можем да сме сигурни, че зад всеки гей-парад има една невидима върволица от хомосексуални мъже и жени, с разбити сърца.
    Хора, отритнати от семействата си, заради сексуалната си ориентация. Бащи, намразени от децата си. Потънали в наркотични или алкохолни зависимости заради неспособността си да намерят любов, дори сред себеподобните си. Умиращи от СПИН, неизвестни никому.
    Ето тези хора са нашата таргет група. Тях трябва да търсим настойчиво. Те са, които Христос призовава при Себе си, за да ги успокои и да им възложи своето бреме.

    Има едно голямо противоречие в тялото Христово:
    Главата казва „Елате при мен“ а тялото крещи „махнете се от нас!“. Докато не разрешим тази шизофрения, трудно ще намерим отговорите на въпросите си.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.