Променящата реалност на телесното възкресение

ПРОМЕНЯЩАТА РЕАЛНОСТ НА ТЕЛЕСНОТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ

от Н.Т. Райт

Въпросът, „Какво се е случило на Възкресение?” е част от един по-голям въпрос и не може да бъде разгледан удачно отделен от него. По-големият въпрос е: „Защо християнството се е появило и защо се е формирало именно по този начин?”

Други пророци, други месии, са идвали и са си отивали по времето на Исус. Обикновено те са умирали насилствено от ръцете на езическия враг. Техните движения или са умирали заедно с тях, понякога буквално, или са се трансформирали в нови движения около нов водач. Движението на Исус не направило нито едно от тези неща. Само няколко дена след Неговата екзекуция то намерило нов източник на живот, след седмица разгласявало, че Той наистина е Месията, след една-две години Го прогласявало на езичниците като техният законен господар. Как един може историк да обясни тази удивителна трансформация? Самите ранни християни са давали един единствен отговор. Те казвали, че след срамната смърт Бог възкресил Исус от мъртвите. Жизнено важно е да разберем какво в действителност са имали те в предвид под това, за да се опитаме да оценим какво са казвали и да се занимаем със значението на тяхното твърдение за днешния ден.

Когато ранните християни говорели за възкресението на Исус те говорели като евреи от 1 век. Какво разбирали те под възкресение и защо използвали този език, за да опишат какво се е случило с Исус? Днес много хора, както християни така и нехристияни, говорят за живот след смъртта, прераждане или нещо друго. Думи, които са станали неточни и общи може някога да са притежавали точно значение и ние трябва да го открием.

В юдаизма от 1 век съществувал цял спектър от вярвания за живота след смъртта. Садукеите, управляващият елит, отричали всякакъв бъдещ живот. Може би причината за това е, че тези, които вярват силно в бъдещ живот са по-готови да рискуват живота си в търсене на политическа или религиозна реформа. Човек може лесно да си представи, че настоящите управници не биха желали да насърчават подобно отношение.

Много евреи вярвали в продължаване на живота след смъртта, но в едно безтелесно състояние, което нито се нуждае нито очаква бъдещо обличане с тяло. Александрийският философ Филон приел това виждане – което едва ли е изненадващо при неговото смесване на философията на Платон с еврейската традиция. Същото прави книгата Юбилеи, която била популярна в Кумран и вероятно на други места. Свитъците от Мъртво море е възможно да са съгласни с това, но има само един от стотиците публикувани свитъци, който говори за възкресението и по никакъв начин не е ясно дали той трябва да бъде разбиран буквално или метафорично. Със сигурност ако сектантите от Кумран вярвали във възкресението това не било сред техните основни вярвания. Така тази междинна позиция признава съществуването на една душа или дух след смъртта, но не вижда необходимост от даването на ново тяло. Тази позиция твърдо вярва в продължаващото съществуване на хората в безтелесна форма след смъртта, но никога не говори за това съществуване като за възкресение.

В противния край на спектъра ние откриваме фарисеите с тяхната добре известна вяра във възкресението на тялото. Тя съставлявала част от по-широкото фарисейско виждане за реформа или дори за революция. За тях възкресението функционирало не само като уверение за едн отново получил тяло живот след смъртта (противопоставен на простото безсмъртие), но като част от по-широкото виждане, в което Израел ще влезе в нови отношения с времето и пространството носейки справедливост и мир, отхвърляйки подтисничеството и беззаконието – и възкресение за живот в този нов ден, на който ще се наслаждават всички праведни мъртви, които копнели за неговото явление, но починали преждевременно. За фарисеите възкресението било част от тяхната вяра в доброто на сътворения, физически свят и в крайния триумф на Божията правда.

Ние вече виждаме, че се появява една важна идея. За евреите от 1 век възкресение не било общ термин за живота след смъртта. То било една точка от спектъра на вярвания за живота след смъртта.

Но изглежда самото възкресение също имало различни значения. Доколкото можем да кажем вярването на евреите от 1 век за възкресението на мъртвите тела гледа назад към няколко пасажа от пророческата литература, по конкретно Исая, Езекиил и Данаи. В Езекиил (текста за долината със сухите кости) идеята за трупове връщащи се към живот е използвана като силна апокалиптична метафора, която подчертава обновлението на Израел при връщането му от робство. Съвсем възможно е същото да стои зад текстовете от Исая. Но когато достигнем до 2 век пр. Хр това, което започнало като метафора станало буквално. С други думи референта вече не е едно връщане от робството, а конкретното ново въплъщение на преди това мъртви хора. Мекавейските мъченици от 160 се обръщали към своите мъчители с увереността, че те, мъчениците, ще получат своите тела обратно, цели и непокътнати, докато това няма да се случи с техните врагове. (Агиографската природа на историите в, например, 2 Макавеи 7, 12 и 14 не е съществена; от значение е, че те отразяват вярването на авторите през и около 2 век.) Книгата Данаил, след като говори за страданието и мъченичество на някои израилтяни, продължава обещавайки нов живот на тези, които „спят в земния прах,” един нов живот, в който „мъдрите ще сияят със светлостта на простора и тези, които водят мнозина в правда като звездите за вечни векове.” Така Данаил използва нови метафори, за да подчертае конкретното връщане към живот на мъртвите и да загатне две неща: (а) че това е подобно на събуждане от сън и (б) че това ще бъде живот по-славен от предишния. Премъдрост Соломонова отразяваща същия период и набор от теми, и съвсем възможно заимстваща от текста в Данаил, казва, че вярващите, които са умрели по времето на тяхното посещение ще „сияят и тичат като искри от огъня; те ще управляват народи и ще владеят над племена; и Господ ще владее над тях довека.”

Това буквално значение на възкресението – конкретното обличане с тяло на мъртвите, особено на праведните и мъдрите – продължава, за да се превърне в основното фарисейско вярване залегнало в последвалият равински юдаизъм. Данаил 12 става любим текст-доказателство за това виждане.

Конкретността, с която темата била подета е добре илюстрирана от по-късните равински дискусии относно това дали когато Бог даде на мъртвите техните нови тела Той ще започне с костите и сухожилията и след това ще добави плътта и кожата както е в Езекиил 37 или ще създаде изцяло ново тяло, по същия начин, по който е било създадено първото, започвайки с плътта и кожата и „затвърждавайки го” със сухожилията и костите. Дискусията е интересна сама по себе си, но идеята е следната: човек може да повдига такива въпроси ако самата физичност на тялото е приета за даденост.

Говорейки стриктно е възможно хората да вярват във възкресението без да е необходимо да вярват, че нещо ще се случи на един труп. Изглежда това е било виждането на последователите на Хилел: Бог ще създаде един изцяло нов човек от самото начало. Все пак силата на идеята е намалена от разбирането, че това явно е един нов човек, кости, сухожилия, кожа и всичко, което последователите на Хилел, както и тези на Шамай вярвали, че ще бъде резултата накрая.

Нужно е освен това да си напомним, че с цялото това концентриране върху конкретното ново тяло по-широкото значение не било изгубено. „Възкресението” все още представлявало част от дългосрочната фарисейска и равинска надежда за ново състояние на нещата вътре в този живот, в този свят, в който Израел ще бъде изкупен, справедливостта и мирът ще триумфират и Бог най-накрая ще стане цар на този свят. Това, което започнало като метафора било трансформирано като метонимия: вместо да остане само един ярък образ за Божият нов ден то се превърнало в елемент от тази последна надежда, за който може да се говори с изрази като „месианската епоха” и „Божието царство” както съкратено изразяване на цялото идващо време на изкупление и правда.

Това подчертава една важна част от еврейският език за възкресението. Той никога не е приемал, че един единствен човек може да получи „възкресението” докато останала част от историята продължава непроменена. Можем да бъдем сигурни, че в популярните суеверия и въображение винаги е можело да се предположи, че някой от старовременните велики пророци или дори някой от по-скорошните, може да се върне отново под различен изглед: не обещава ли преди всичко Малахия, че Илия ще се върне като глашатай на идващия ден? Така когато тълпата спекулира, че Исус може да е Илия, Еремия или Йоан Кръстител върнат към живот ние не трябва да виждаме това като вяра във възкресението per se, а по-скоро като ad hoc обяснение на трансформиращата реалност на един забележителен човек. “Възкресението” би означавало връщането към живот на всички праведни починали (и вероятно също и на неправедните, макар че това се различава от текст до текст) като част от великата последна промяна на състоянието на света и на Израел, не връщането към живот на един единствен човек в иначе продължаващата история и живот. Когато следи за последното се появяват – например спекулациите на Ирод Антипа, че Исус е Йоан Кръстител redivivus – заслужава да се отбележи, че предполагаемата възкресена личност е един конкретен човек, не безтелесен дух.

Това подчертава една втора важна точка. Ако мъртвите ще бъдат възкресени за един нов, телесен живот, по принцип, къде са те и всъщност какво са в настоящето? Човек може да се задоволи с метафората на Езекиил и да каже, че те са просто сбор от безжизнени тленни останки. Но по-често срещаното виждане през 1 век било да се говори за продължаващо съществуване като дух, душа или като ангел. „Душата на праведния е в ръката на Бога” заявява Премъдрост Соломонова: те най-после са спасени от техните мъчения и се наслаждават на мирен покой до времето на посещението и възкресението. Когато на християните в Ерусалим, предполагащи, че Петър е убит в затвора, им било казано, че гласът на Петър се чува пред затворената врата те предположили, че това е посещение след смъртта: „Това трябва да е неговият ангел,” казали те. Възкресението била една опция сред други за това как да се тълкува това, което Бог ще извърши с мъртвите. Самото възкресение можело да бъде тълкувано по различни начини, множество начини да се вижда как Бог ще подреди парчетата от пъзела извършвайки това забележително даване на ново тяло и на това какво може да се каже междувременно за мъртвите.

Няма доказателства, че евреите през нашия период са използвали думата възкресение в смисъл на нещо като цяло неконкретно. Думата запазила своите метафорични оттенъци и придобила нови като метонимия, но без да губи буквалното си значение на едно конкретно събитие свързано с връщане към живот на мъртвите тела. Това трябва да се помни във всичко, което следва.

Ранното християнство в неговия еврейски контекст

Какво тогава имали предвид първите християни когато казвали, че Исус от Назарет бил възкресен от мъртвите? Те не може да са имали в предвид, че макар тялото Му да останало в гроба Неговият дух или душа сега са на сигурно място в Божията ръка и вероятно Му е дадено почтено място. Това би било съвсем еврейски начин да се мисли за някой, който сега е мъртъв, особено за велик религиозен водач или учител, особено някой, който е умрял от жестока смърт. Съществувал обичаен еврейски език да се изрази подобно вярване. Ако това са вярвали първите Му последователи за Него, Исус в техните очи би бил на едно ниво с макавейксите мъченици или старовременните пророци. Но възкресението има предвид най-малкото връщане към живот на нещо, което преди това е било изгубено т.е., телесен живот. В добре развитият еврейски език описващ продължаващото нефизическо съществуване на някой починал не стои въпросът за „връщане обратно,” а за продължаване, като духовният живот продължава във връзка с това, което е било преди. Това, което ранната църква настоявала за Исус било, че Той бил изцяло и напълно физически мъртъв и сега е изцяло и напълно физически жив. Ако те имали предвид, че Той е бил поставен на почтено място при Бога езикът на умирането и новият живот от другата срана на смъртта би бил удачен.

Нито пък те използвали езикът на възкресението, за да опишат едно чувство, че Исус лично присъствал с тях. Такова би било нещо безпрецедентно, но ако се е случило, естествените категории за тях биха били ангел, дух и т.н. В добавка, ако възкресението беше просто въпрос на увереността на хората, че Исус присъства не би имало едно чувство, както очевидно е във всички наши свидетелства за възкресенските „явления,” че те са спрели. Павел знае, и той знае, че коринтяните знаят, че неговото виждане на Исус било последното такова събитие. Неговите църкви, не на последно място коринтската, имали всякакви духовни опитности, те познавали Исус като Свой Господ със силата на Духа, но не Го виждали както Го видял Павел.

Нито пък те биха достигнали до заключението, че новата епоха е дошла. Когато един еврейски водач, учител или герой умирал насилствено от ръцете на неприятелите на Израел това било знак, че старата епоха все още е тук, че новата все още не е дошла. Първите християни обаче не само казвали, че Исус бил възкресен от мъртвите, но от това те заключили, че Божията нова епоха наистина е започнала, колкото и парадоксално да е това. Това също така премахва наскоро предложеното обяснение, че ранните християни имали духовно посещение на техният наскоро почнал водач. Подобни събития са добре познати на съвременния както и на древния свят. Загрижената църква решила, че получава подобно посещение от Петър в Деяния. „Това трябва да е неговият ангел,” казали те. Това би означавало, че Петър е убит от Ирод и че те трябва да отидат и да вземата тялото му, за да го погребат. Това не би означавало, че Петър бил „възкресен от мъртвите”; всъщност би означавало, че не е възкресен.

И така защо ранната църква използвала думата възкресение, за да опише какво е вярвала, че се е случило с Исус? Голямото идващо от небето съживление очаквано от много евреи, включително и общото възкресение, не се е случило. Пилат, Каиафа и Ирод все още управлявали. Несправедливост, нещастие, подтисничество и смърт все още характеризирали живот на евреите както и на всички останали. Нито пък Авраам, Исаак, Яков, Мойсей, Давид и пророците били върнати към живот. От тази гледна точка „възкресението” очаквано от съвременниците на Исус очевидно не се било случило. И все пак те казвали, че то е станало – и продължили да изграждат един нов светоглед, една значителна вариация отсред съвременния юдаизъм, за това вярване. „Възкресението” както нещо, което вече е станало и което трябва да определя живота, смъртта, вярата, молитвата и мислите доминира една голяма част от Новия Завет. Първите християни наистина вярвали, че живеят в „идещия век,” за който Израел копнеел, времето на прошка на греховете, дарът на Духа, когато езичниците ще бъдат доведени до поклонение на Бога на Израел. „Настоящия век” все още продължавал, но „бъдещия век” бил настъпил.

Ние виждаме същият модел ако зададем решителният въпрос защо ранната църква вярвала и заявявала, че Исус е Месията? Други провъзгласили се месии били напълно дискредитирани по този начин: един месия трябвало да поведе Израел към освобождение от езичниците и да изгради храма, не да умре от ръцете на езичниците оставяйки храма в ръцете на израелските псевдоаристократи-потисници. Други групи, чийто месия бил убит се изправяли пред избор: или да намерят друг месия или да се откажат от революцията. Имаме доказателства за хора поели и по двата пътя. Да се каже, че Бог е възкресил някой месия от мъртвите не било опция. Евреите от 1 век нямали времето или умствената енергия да мислят за този характерен за 20 век феномен, когнитивният дисонанс, да вярват, че нещо все още е вярно когато събитията на практика са показали, че то не е. Животът бил твърде кратък и труден за фантазии.

Защо например ранната църква не решила, че Яков, братът на Исус, е новият Месия? Той със сигурност бил водач в ранната църква: свят човек, мъдър учител, човек на молитвата, Божий мъж. Той бил известен като брата Господен. Други групи изправени пред смъртта на своя предполагаем месия и появата на неговият брат като естествен нов водач бързо биха събрали две и две: братът е истинският месия. Но ранната църква не направила това. Исус бил Месията: и обяснението било, че Бог Го е прославил като Го възкресил от мъртвите.

Нито пък това събитие било просто даване на почтени титли на Исус, славна дума, но съдържаща много малко значение. Ранната църква съзнателно била едно месианско движение, прогласяваща Исус като истинският Господ на света дори когато имало риск да оскърби съществуващите световни господари, включително и цезаря. И това политическо-религиозно твърдение се появило ясно и видимо от юдейското месианско вярване, предефинирано около личността, планът и съдбата на Исус от Назарет.

С други думи първите християни твърдели не само, че „възкресението,” великата надежда на Израел, се е случило, но и че се е случило по начин, който никой не можел да си представи (един единствен човек възкресен по средата на продължаващата история). Те реконструирали своя светоглед, своите цели и планове, около това вярване, така че то станало не просто една допълнителна странност изтласкана някъде в периферията на светогледа, който те вече имали, а трансформиращият принцип, нишката, която дърпала завесата, откривайки Божието бъдеще като вече дошло в настоящето.

Можем да предположим, че християнството би продължило както продължило движението на Йоан Кръстител, като едно обновително еврейско движение очакващо изпълнението на това, към което сочел неговият пророк. Може да се предполага, че някои от последователите на Исус могат да вземат някои от Неговите думи и да им придадат нова форма, очистени от техният еврейски контекст и въплътени в една нова елинистична форма на религия или мъдрост. Първото може да се е случило в ебионитското християнство, макар че ние знаем смущаващо малко за него. Второто може да се е случило в кръговете, които създали и толкова ценели т. нар. Евангелие на Тома, макар че съвсем не е ясно, че някакво подобно развитие се е случило преди средата на 2 век. Но огромното мнозинство от най-ранните християни, които познаваме наистина вярвали, че Исус от Назарет е бил възкресен от мъртвите в пълния смисъл на думата използвана по времето на втория еврейски храм – приемане на ново телесно съществуване през и от другата страна на трансформиращата реалност на физическата смърт. Следователно, макар че „настоящия век” продължавал както преди, „новият век,” „идният век” вече е изгрял и те, последователите на Исус, са както бенефициенти така и агентите на новия век.

Доказателствата: Павел

Разбира се, имало разлики в начина, по който те изразявали това свое вярване. Първият и най-велик текст, който обяснява какво се е случило и какво означава това е 1 Коринтяни 15. Появяват е 5 точки.

Първо, Павел цитира една много ранна традиция, в която смъртта, погребението и възкресението на Исус са виждани като определящите събития, в които великата история разказана в Писанията е достигнала своята кулминация. Ранното християнство не се състояло от нова духовност или етика. То се състояло от прогласяването на нещата, които са се случили, чието значение било именно в тяхното изпълнение: по-конкретно, смъртта, погребението и възкресението на Месията. (Споменаването на погребението подчертава факта, че за евреи като Павел, възкреснеието не означава „оцеляване” или „нефизическо безсмъртие,” а включва победа над смъртта и погребението. Празният гроб, макар че не е споменат тук, се предполага. Ние, а не ранните християни, сме тези, които са направили празният гроб значим въпрос за обсъждане. За фарисеят Павел да каже „беше възкресен оставяйки гроба празен” би било тавтология.)

Второ, Павел подчертава, че неговото „виждане” на възкръсналият Исус е било „последно.” Това разграничава ранните виждания на Исус от последващите християнски опитности. Не можем да сведем първите до вторите. Нито, поради същия стих, можем да използваме драматичната изразност на Павел виждайки Исус като модел за това какви са били по-ранните „виждания.” Павел описва себе си при своето обръщение „като един роден преждевременно.” Това показва драматичният характер на събитието.

Трето, Павел конструира една нова есхатологична времева скала. Възкресението на Исус е началото на „краят” и възкресението на всички вярващи е (една характеристика на) последният край на „краят”. Светът като цяло е навлязъл в последните дни, в които Исус управлява като Месия и Господ. Тези дни ще продължат докато всички, които се противят или заплашват Неговото управление бъдат победени. Накрая самата смърт – последната дехуманизираща и антитворческа сила – ще бъде унищожена и Бог ще бъде всичко във всичко. Значението на възкресението на Исус не е просто, че то отваря една надежда за живот след смъртта за отделният християнин, но че новото творение вече е започнало.

Четвърто, възкресеното тяло притежава едновременно свързаност и различност със съществуващото тяло. Растението израства от семе и все пак е нещо различно от него, в Божието творение има различни видове физичност, всяка от които притежава своя специфична слава. Така възкресеното тяло не е идентично с първоначалното тяло, т.е. то не е просто възкресение. По-скоро това е трансформиране на съществуващото тяло в една нова форма на физичност. Това е подчертано от приложението на Павел в ст. 51: не всички ще заспим, но всички ще се изменим. Павел не пита дали възкресенското състояние е физическо или нефизическо, това са нашите въпроси от късната модерност. Неговият въпрос е: Приемайки, че възкресеноето тяло е, разбира се, физическо, какъв вид физичност е това? Това е, казва той, една променена физичност, с нови характеристики и атрибути, но все още конкретна и физическа. „Плът и кръв,” които не могат да наследят царството са настоящата форма на физичност. Плът (sarx на гр.) е обичайна за Павел дума не за това, което той има в предвид под плът, но за „човечеството в бунт срещу Бога и подложено на тление и смъртност.”

Когато Павел описва новото тяло като soma pneumatikon често превеждано като „духовно тяло” той няма в предвид едно нефизическо тяло. Независимо от една традиция на съвременни преводи (RSV последвана от NRSV[1]) това, което Павел противопоставя на това „духовно тяло” не е едно „физическо тяло” (приканвайки читателя да признае, че Платон все пак е победил), а по-скоро едно soma psychikon, буквално едно „одушевено тяло.” Контрастът не е толкова между физическо и нефизическо колкото между едно тяло оживотворявано от „душа” (настоящото естествено тяло, което, подобно на това на животните, умира и се разлага) и тяло оживявано от „дух,” вероятно Христовия Дух, което следователно ще притежава качества на живот надминаващи настоящото тленно съществуване.

Този сложен аргумент, толкова еврейски и все пак безпрецедентен в юдаизма, изисква едно обяснение. Какво е това, което прави Павел толкова ясен, много по-ясен от останалите евреи по неговото време, за това какво включва възкресението? Най-добрият възможен отговор е възкресението на самият Исус. Това, че Исус е преминал през смъртта и е излязъл от другата страна дава на фарисеят Павел не само убеждението, че „възкресението” сега вече се е случило, но също така и една много по-детайлна картина на това какво включва „възкресението.”

Пето, възкресението, именно понеже ще притежава свързаност така както и различие с настоящия живот и следователно ще бъде едно преутвърждаване на съществуването в този свят, дава не само надежда за бъдещето, но също така и усещане за цел и смисъл в настоящето. Последният стих от главата (58) е най-важният: „Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен.” Ако настоящият свят трябва да бъде изоставен защо да се трудим, за да го направим по-добър, да се отървем от подтисничеството и дехуманизацията? За Павел идеята на възкресението е, че ентропията няма последната дума, за човеците или за света като цяло. Бог има последната дума и тя ще бъде животворна. Следователно настоящото християнско съществуване, заедно с всички болки и борби, е безкрайно ценно.

Разбира се, Павел говори за възкресението на Исус на много други места, но тази глава е централна и най-важна. За него това, което е от значение е, че възкресението се е случило – не, разбира се, като някакво изолирано, странно чудо, но като месианската фокусна точка и кулминация на историята на Създателя и Богът на завета на Израел и на света. Това е пантата, на която се върти вратата на историята. Възкресението на Исус не просто предлага една нова или по-ясно дефинирана надежда за бъдещето. То дава една перспектива за настоящото време в космически и личен план.

Доказателствата: евангелията

Обръщайки се към евангелията ние намираме всички загадки, за които читателите са наясно от векове (не просто от появата на съвременното научно изследване). Историите на възкресенската сутрин в Матей 28, Марк 16, Лука 24 и Йоан 20 са забележително трудни за хармонизиране. Ние никога няма да бъдем сигурни колко жени и в какъв ред са отишли до гроба и в кой момент двама или повече ученици-мъже също са отишли там, точно колко ангела са видели те, къде и в какъв ред се случват явленията на Исус. Но, както мнозина са посочвали, именно тази липса на прецизност, съчетана със спиращото дъха качество на историите придава не само уникалният им привкус, но също и свойствената им стойност. Независимо от презрението на някои хора, съдии и адвокати често са казвали, че това е именно вида доказателства, който се среща в твърде много съдебни дела: това е начинът, по който свидетелските показания изглеждат и звучат. И в подобни случаи повърхностните противоречия не означават, че нищо не се е случило; по-скоро те означават, че свидетелите не са се наговаряли.

Трябва отново да си напомним как са функционирали историите в ранната общност. Една история, която носи някакво значение за един човек, едно семейство, едно село или едно общество не би била променяна: тя винаги би била разказвана по този начин за това общество. Когато някой събере такива истории и ги редактира в една по-широка рамка на разказа, разбира се, ще се промъкнат други фактори. Така например Лука 24 е удачно заключение на Лука като цяло и Йона 20 като заключение на Йоан, балансирайки темата от пролога. Но редакторите не се чувстват свободни да модифицират историята, така че да пасва на останалите детайли свързани с възкресението (винаги предполагайки, че те са ги познавали). Това ги е накарало да оставят всичко: това е бил начинът, по който тяхната общност е разказвала историята от самото начало.

Забележително е, че основната история, която те разказват е същата както тази от 1 Коринтяни 15 макар развитото богословие и библейската егзегетика на Павел да липсват изцяло. Това е историята как тялото на Исус не е било нито реанимирано нито оставено да изтлее в гроба, но трансформирано в една нова форма на физичност, колкото и да е шокиращо това както за учениците така и за последващите читатели. Този аспект от историята няма прецедент в по-ранната еврейска литература и въображение: ако съберем заедно Езекиил 37, Данаил 12, 2 Макавеи 7 и подобни пасажи няма да достигнем до една картина като тази в евангелията (защо, например Исус не сияе като звезда?). Те не могат да бъдат обяснени като проекции на желания на разочаровани, но четящи Библията последователи на Исус. Историите държат заедно както (това, което бихме нарекли) физичността на възкръсналият Исус (празният гроб, факта, че Исус принципно може да бъде докоснат и усетен, приготвената от Него закуска, яденето на риба) и Неговата способност да се появява и изчезва според волята Си, да преминава през затворени врати и да остава неразпознат при едни случи и озадачаващ при други („Никой от тях не смееше да Го попита Ти кой си? Понеже знаеха, че е Господ;” „Когато Го видяха поклониха Му се, а някои се усъмниха.”). Без да желая да се обръщаме към credo quia impossibile на Тертулиан „Невероятно е следователно го вярвайте!” аз твърдя, че простата странност на тези разкази, странност еднакво последователна във всички истории – в съгласие също с развитото богословие на Павел – накланя везните силно в тяхна полза както истински спомени за едно твърде озадачаващо събитие. Сякаш самите автори си казват през цялото време: „Зная, че това звучи невероятно, но точно това се случи.”

Това, разбира се, не означава да кажем, че истинската ценност на историите се състои просто в тяхната историчност. Те са наситени с толкова много слоеве метафорични значения, едновременно митични и есхатологични, че не е възможно да ги изследваме напълно. Но те не са подобни на притчите (истории, чиято „истина” не е засегната от това дали наистина е съществувал „блуден син”). Дълбоката идея на историите е, че Богът-Творец, Богът на Израел е освободил Своите хора и е обновил творението. Ако това е „преведено” в едно значение, което не включва събития в самото творение, то само деконструира себе си и е изминало половината път към гностицизма. Ако целта на тези истории е била да предават цялостната истина, че Исус е бил със Своите хора, не физически, а като едно „духовно” присъствие, те са се справили зле. Ако тогава отговорът е: „Е, да, но по-„физическите” истории са били измислени по-късно, когато ранната вяра е станала по-конкретна” ние всъщност казваме, че Лука е бил толкова нечувствителен, че да сложи една такава история (Исус ядящ риба) до прекрасната метафорична история за пътят към Емаус. Можем ли да не признаем, че той знае за какво говори? И можем ли да не видим, че несъмнените и от голямо значение метафорични нова на историите работят в крайна сметка единствено ако основното нещо, което те описват действително се е случило?

Историческо заключение

Аз смятам, че тези истории, с техните метафорични значения, не могат да бъдат обяснени чрез хитри писари, които седят с библейските текстове и трансформират едно не-възкресенско-ориентирано ранно християнство, в една общност, която разказва собствените си истории чрез мита за възкресението на Исус. Накратко, ние сме изправени пред избор: или да сграбчим копривата или да тръгнем на дълго пътуване през тръните и бодлите. Да сграбчим копривата – предполагайки, като едно историческо твърдение, че гробът на Исус е бил празен понеже тялото Му е било променено в една нова форма на физичност – разбира се ще предизвика протестен вой от страна на тези, за които затвореният свят на просвещенската теория определя всяко подобно нещо като невъзможно от самото начало. Но ако на християнството му бъде позволено единствено да си наеме един апартамент в сградата на просвещението и според нейните условия, ние сме, да използваме думите на Павел, от всички човеци най-много за окайване – особено когато се носят слухове, че самото просвещение е банкрутирало и е изправено пред сериозно обвинение в измама. Линиите на историческото изследване сочат безмилостно навътре към първия ден на седмицата след разпятието на Исус. След като веднъж приемем, че нещо забележително се е случило с Неговото тяло всички останали данни падат на местата си с удивителна лекота. Щом веднъж приемем, че нищо странно не се е случило ние сме запратени към дори по-сложни и фантастични хипотези, за да обясним данните. За историка, както и за учения, отговорът трябва да е ясен.

Разбира се, историкът като историк не може да принуди никой към нищо. Историкът може да доведе аргументите дотам докъдето ги доведох аз правейки ясно какви са възможностите: или да решим историческата загадка като се съгласим, че тялото на Исус е било трансформирано в един нов вид живот или да я оставим в същността й нерешена като представим някакви летящи фантазии, които сами по себе си създават много повече проблеми. Но в този момент богословът или философът могат да пристъпят напред и да попитат: дали наистина имаме здрава основа да изключим явното решение a prirori? Разбира се, отговорът на това ще зависи от вашият светоглед: от това, какво вярвате за Бога, света, себе си и много други неща. Въпросът е дали сте готов да приемете, че тези конкретни светогледи, включително множеството скептични, които смятат, че за възкресение изобщо не може да се говори, могат и вероятно трябва да бъдат предизвикани  или те трябва да бъдат оставени завинаги.

По никакъв начин не е добре да се обръщаме обратно към „науката” като оборила възможността за възкресение. И добрият учен ще ви каже, че науката се занимава с това, което се случва обичайно. От своя страна, като историк, аз предпочитам елегантното, като цяло просто решение вместо онова, което не успява да обясни всички данни: да кажа, че първите християни са вярвали, че Исус е бил физически възкресен от мъртвите и да оценя това вярване като приема, че те са казвали истината.

Някой може да запита дали би било възможно една видеокамера да заснеме това събитие? Приемайки, че камерата може да хване единствено това, което очите на човека могат да видят (което по никакъв начин не е сигурно предположение) моето предположение би било, че една камера понякога би могла да заснеме Исус и понякога не. Но че рано сутринта на възкресение някой по принцип би могъл да направи снимка на празния гроб където Той е лежал предишните 36 часа аз не се съмнявам.

Значението на възкресение

Чувал съм много искрени проповеди обясняващи „значението” на възкресение по начини, които ми се струват неадекватни. Чувал съм например, че възкресението на Исус доказва живота след смъртта. Това със сигурност не е била идеята на първите християни: те вече са вярвали в  живота след смъртта и във възкресението след „живота след смъртта.” За тях възкресението на Исус е означавало, че историята на Бога, Израел и света е навлязла в последната си фаза. То е бил свързано с историята и есхатологията, не просто с личното бъдеще.

Чувал съм също, че възкресението означава, че сега Исус е жив и човек може да влезе във взаимоотношения с Него. До известна степен това е вярно, но не това е конкретната истина на възкресението и със сигурност не това е значението, което евангелистите и Павел са извлекли от първото възкресение. Това е, на практика, много повече смисълът на Петдесятница видяна през очите на Йоан: Исус не е изоставил Своите, но ще дойде при тях чрез Духът Си. Възкръсналият Христос е „с вас до свършека на века,” но това е едно по-нататъшно обещание направено възможно чрез факта на възкресението, не вътрешният смисъл на самото събитие. Ако смисълът на историите, с всичкото им очевидно съдържание, е че Исус е преди всички едно безтелесно присъствие, те изглежда са избрали един доста несъстоятелен, почти противоречащ си начин да изразят това послание.

Вместо това значението на възкресението трябва да започне с посочването на Исус като Месия, както казва Павел в Римляни 1:4. То означава, че Богът на Израел, Създателят, е потвърдил, че Исус е бил през цялото време Негов „син.” Следователно то означава приемането и признаването на Неговите месиански постижения, най-вече в Неговото разпятие: възкресението заявява, че кръстът е бил една победа, а не загуба. Разбира се, тази перспектива стои зад пасажи като Колосяни 2:14-15 и особено 1 Коринтяни 15:17: ако Месията не е възкръснал, вярата ви е празна и вие сте още в греховете си. Възкресението заявява, че Исус се е справил с греховете. Разбира се, християнската истина не е свързана единствено с отминали събития. Но махнете миналите събития и останалите слоеве истина започват да се разпадат.

Най-дълбокото значение на възкресението е свързано с новото творение. Ако историите са метафори на нещо те са метафори за вярата, че Божият нов свят се е родил. Когато Исус се появява, трансформиран, от гроба във възкресенската утрин, събитието е наситено със символично значение, на което евангелистите обръщат внимание без да желаят да се отклоняват от историческата природа на това, за което говорят. Това бил първият ден от Божията нова седмица, моментът на изгрева след дългата нощ, времето на нови срещи, нови съвместни трапези, на примирение и даване на нова мисия. Това било началото на новото творение.

Това следователно бил един знак на надежда за бъдещето, не само за отделните хора, но за целия свят. Както Павел казва толкова ясно в Римляни 8 това е знак, че цялото творение ще преживее своя изход, ще се отърси от покварата и тлението, от своето робство и ентропия. Новият Завет е пълен с обещанието за един бъдещ свят, в който самата смърт ще бъде премахната, в който живия Бог ще обърше всяка сълза от всяко око. Личната надежда за възкресение е поставена в по-голямата надежда за обновление на цялото творение, за Божиите ново небе и нова земя. Все пак премахнете възкресението и с какво оставаме? Развитието на една лична духовност водеща до безтелесно съществуване след смъртта: отричането на добротата на творението, включително на собственото ви тяло. Ако възкресението на Исус включва изоставяне на Неговото тяло, това изглежда е показано по точно противоположния начин. Поради тази надежда възкресението на Исус означава, че настоящото време е кратко, макар и от огромно значение. Това, което е направено за Божия слава в настоящето е истинско изграждане на Божието бъдеще. Действията на справедливост и милост, сътворяването на красота и празнуването на истината, дела на любов и изграждане на общности на грижа и прошка – всичко това е от значение и то от вечно значение. Отнемете възкресението и тези неща са важни за настоящето, но без значение за бъдещето и поради тази причина не са по никакъв начин важни дори за настоящето. Скрит в този призив да градим сега, със злато, сребро и скъпоценни камъни, нещата, които ще останат в Божия нов век, е призивът за святост: за истински човешки живот отразяващ Божият образ, който е направен възможен чрез победата на Исус на кръста и получил сила чрез Духа на възкръсналият Исус, Който присъства в общностите и в хората. „Ако сте били възкресени с Христос търсете горното,” отървете се от дехуманизиращото поведение, което унищожава Божието добро творение и творенията създадени по Божия образ, от целия гняв и страсти, алчност и гордост. Така възкресението отваря вратата към новия свят: един нов начин на живот за целия космос и за всичко, което ще живее завинаги в него.

[1] Различни анлгоезични преводи на библията.