Скандалът на кръста и глупостта на Бога


РАЗПЕТИ ПЕТЪК: СКАНДАЛЪТ НА КРЪСТА, ГЛУПОСТТА НА БОГА

от Антъни Кели

images

Притчите дошли от устните на Исус преобръщат обикновения свят с главата надолу. Неговата представа за това, което е важно е съвсем различна. Той поставял под въпрос преди това неоспоримите системи на светската сила и статус. Той зове Своя и нашия свят от неговите себеунищожителни пътища към една вселена на благодат и милост.

Зад всички притчи на Исус стои върховната притча на Неговия живот, смърт и възкресение. В Него светът е обновен и самото значение на времето е променено: една преобразяваща любов е подействала; една любов без край е започнала; светът е обновен в своята младост. Неговото възкресение реформира времето. Преди то да се случи това, което хората обичали най-много винаги било оставено на милостта на това, от което най-много се страхували. Ужасяващата сила на злото и фамилиарността на смъртта управлявали посоката на времето.

Много хора, с които делим място под слънцето смятат, че историята просто върви, незавършена и нерешена. Епохи на възход и упадък идват и отминават. Няма крайна цел. Те може да почитат този Исус от Назарет като един от множеството добри хора, които независимо от своето благородно видение  в края на краищата били застигнатии от грубата действителност на реалния свят. Те дори може да смятат Неговото възкресение, ако то изобщо означава нещо, за един поетичен начин да се каже, че любовта ще просъществува във времето. Хубава мисъл; но историята си остава един каталог на ужаси и поражения. Мъртвият си остава мъртъв; и възкресението от мъртвите не е решение за световните злини.

За християните разпънатият и възкръснал Исус е светлината на света, една кулминация на откровението. Той въплъщава една любов по-силна от всяка смърт или смъртно наказание, което ние познваме. В тази светлина, ужасяващият петък на присъдата, мъчението, поражението и екзекуцията днес е познат като „добрият Петък[1]” – удивителното откровение на всемилостивата любов прегръщаща света в неговият най-мрачен момент. В тази светлина шокиращият скандал на тази смърт се разбира като откровението на преобразяващата сила на Божията любов.

Исус не е жертвата на една сляпа съдба или на един капризен Божествен призив. Бог, стоящ в Своя Син, не възнамерява да влезе в света като просто още една земна сила. Този истински Бог не желае да отмъщава потъпквайки всяка съпротива. Богът, Когото Исус представя е друг. Кой е този Бог, какво служение желае този Бог, как този Бог оценява хората – това са въпроси, на които може да се отговори единствено в светлината на Божието управление, което Исус прогласява.

Екзекуция чрез разпъване на кръст била изпозлвана от римските власти именно поради своето ужасяващо впечатление. Системата не толерирала никой, който я поставял под въпрос. Като резултат кръстът бил един скандал за всички евреи, включително за първите ученици. Богът, на Когото те служели обещавал могъщи дела на прослава и освобождение. Но това? Той неизбежно бил глупост и за гърците. Тяхната филосфия никога не можела да си представи подобна жалка уязвимост като част от божеството, което подрежда целия космос. Излишно е да се каже, че имперските власти намирали всяка идея, че Бог може да се идентифицира с един престъпник, който те екзекутирали за подривна спрямо римската власт. Все пак св. Павел предизвикателно настоява, че „Божията глупост,” пороявила се при тази срамна смърт е източник на всяка мъдрост: „защото Божието глупаво е по-мъдро от човеците и божията слабост е по-силна от човеците” (1 Коринтяни 1:25).

Макар да няма нищо патологично или воайорско в раннохристиянското „прогласяване смъртта на Господа докато дойде Той” (1 Коринтяни 11:26) има един решителен реализъм в тяхното описание на това, което се случило. Евангелието според Марк описва агонията на Исус като пълна изолация. Предложена му е чаша като връх на земното му поражение. Света се отнася с Него сякаш по никакъв начин не вижда Божията светлина. Няма знак за присъствието на Отца: „Душата Му е твърде ужасена и натъжена” (Марк 14:33). Той пада на земята молейки се да Го отмине този час. Той толкова силно усеща безкрайната тежест на световната съдба, че Лука добавя графичният детайл на кървавата пот (Лука 22:44).

В това състояние на пълен колапс, със заспали учеици и триумфиращи врагове, Той е съблечен от всичко освен от Своят характер на Син. Нищо друго не остава. Дори учениците се разбягват. Момента на смъртта настъпва за Него като едно безрезервно предаване на Този, от Когото е дошъл: „Авва Отче, за Тебе всичко е възможно; отмини Ме с тая чаша; но не моята воля, да бъде, а Твоята” (Марк 14:36).

Отец е Богът на безкрайните възможности на любовта. В Сина състрадателната солидарност с всички, които се съпротивляват на злото и се борят за добро е една прегърътка на любов и милост превишаващи въображението. Царството ще дойде според своите собствени условия и на своето собствено време. Човешката реалност на Бога води до едно място, което света не може да даде: ”Върни ножа си обратно в ножницата. Защото, който нож вади от нож умира” (Матей 25:52).

Има и още. Евангелията припомнят една поредица от предателства и изоставяне. Един от учениците на Исус, Юда, го предава на групата, която мисли как да Го унищожи. Тя го предава на еврейките водачи. От Синедриона Той е заведен при римският управител. Пилат го прехвърля на местния цар-марионетка. Ирод го връща обратно на Пилат. Губернаторът Го предава на милостта на тълпата. И така, предаден от своите, отхвърлен от водача на тези, които е избрал да Го следват, оставен от останалите, сега презрян от Собствените си хора, обвинен от лъжесвидетели, Той е осъден от светските и религиозни власти на Своето време. Тогава, след като е измъчван от полицията и войниците, които Го пазят, Той е поведен да бъде екзекутиран с най-ужасяващата екзекуция.

По време на цялата драмата на осъжднето и екзекцията на Исус силите на злото сякаш предизвикват Бог да изяви Себе Си. Бог не може да бъде Бог ако царството, което Исус прогласява свърши по този начин. И дори по-лошо от провал би било ако намерението на Отца да прости беше променено в отплата и някаква земна игра на власт. Да отговори на злото със зло – като че ли законът „око за око и зъб за зъб” определя поведението на самият Бог – би било пълно противоречие на всичко, на което е държал Исус. И все пак няма Божие отмъщение. Бог не се предава на омраза и отплата. Той не е себелюбива земна сила. Отец не изпраща легион ангели. Защото Богът на Исус е отказал да присъства в света по какъвто и да е друг начин освен разпънатият Син. И, докато този Син се моли за прошка на тези, които са Го разпънали, Той отказва всяка светска идентичност, всяко светско оправдание и защита, освен тази, която може да се намери в пълната милост.

Прекланяйки се пред кръста вярата си спомня. Тя разпознава Исус като жертва на един свят, който се е барикадирал срещу всеки призив за любов и справедливост. Насилието решава в края на краищата и на надеждата не й остава с нищо освен с това, което Бог може да бъде и да направи. В един такъв свят Бог трябва да се открие по начин непознат до този момент. Богът на кръста, на себежертвената любов, Богът на тези, които вярват, че света може да бъде различен.

Антъни Кели е Пофесор по богословие в Australian Catholic University. Той е автор на няколко книги включително The Resurrection Effect: Transforming Christian Life and Thought


[1] Good Friday на английски – б.п.

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.