Преобърнати пирамиди

ПРЕОБЪРНАТИ ПИРАМИДИ

(Марк 9:33-50)

Това е част от възкресенската серия „По пътя към кръста и цената на ученичеството“ изнесена във

Християнска евангелска баптистка църква Варна

от Радостин Марчев

24.03.2013

(Аудио ТУК)

9:33-34 И дойдоха в Капернаум; и когато влезе вкъщи попита ги: Какво разисквахте из пътя? А те мълчаха, защото по пътя бяха се препирали помежду си кой е по-голям?

Едно от нещата, които обичам да правя е да се разхождам с приятели. Понякога дори няма особено значение къде отиваме – по-важно е, че сме заедно и можем да си говорим за всякакви неща. Но аз не мога да си спомня нито един път да съм се разхождал с компания и да съм спорил с всички останали кой от нас е най-важният човек.

Хората, за които пише Марко спорят точно за това. Опитайте се да си представите какво става. Те са тръгнали на пътуване от Галилея към Ерусалим. Това означава, че трябва да преминат цялата територия на държавата Израел от единия до другия край. По това време, разбира се, няма самолети или леки коли. Те се движат пеша. Всеки ден имат определен маршрут, който трябва да покрият, за да стигнат до следващия град или село – и ако не успеят да изминат разстоянието остават да спят както казваме в средата на нищото. И така те стават рано сутринта, вървят цял ден и през цялото време спорят кой от тях е по-голям.

За да разберем какво всъщност се крие зад това ние трябва да се върнем назад във времето и в историята и да се опитаме да видим нещата в перспектива. В началото на тази история Бог избира един народ за Свой собствен и сключва завет с него. Той го създава от едно бездетно семейство – Сара и Авраам. Когато е пленен в Египет Бог се намесва и го извежда от робството. Той го завежда в една нова земя и му я дава, след което заповядва да построят храм, в който настанява Своето име и присъствие като вечно напомняне на това, което се е случило. Но евреите се показват непокорни непокорни. Бог им изпраща пророци, за да дойдат на себе си, но те не се връщат от лошите си пътища. Тогава Бог ги оставя  да пожънат това, което са посели. Славата на Бога (т. нар. Шекина) напуска храма в Ерусалим и се изгубва в пустинята (Ние можем да прочетем това в странните видения в Езекиил 1 и 10 гл.). Бог, който ги е извел от египетското робство ги праща в ново робство, което продължава 70 години във Вавилон. След това евреите се завръщат в земята си. Но нещата вече не са същите. Божията слава не се завръща в храма. Бог спира да говори. Пророчества престават за цели 400 години. Водачите на народа стават все по-лоши. Накрая те отново губят свободата си от римляните.

През 1 век, когато пише Марк, евреите виждат себе си като намиращи се все още в един духовен плен. Но заедно с това те продължават да пазят своята странна за останалия свят вяра, че Бог е верен на Своя завет, че Той все още е техният Бог и че няма да ги остави завинаги.   Те живеят в едно очакване – очакване на една личност изпратена от Бога, която наричат Месията. Когато тя се вяи, гласят древните пророчества, греховете ще бъдат простени, заветът обновен, народът освободен от римското робство и издигнат над всички останали народи, а Бог ще установи Своето царство на справедливост и ред на света с център Ерусалим. От време на време се появяват водачи, които претендират, че са такива месии. Около времето на Христос знаем за поне 10-15 такива. Те обикновено завършват на някой римски кръст и това слага край на тяхното месианство, а последователите им се разпръскват.

И тогава, през 1 век се появява един беден дърводелец на име Исус. И колкото и невероятно да изглежда някои хора вглеждайки се в Неговият живот, дори против волята си, започват да мислят, че може би Той е тази личност, която те толкова дълго са чакали.

В гл. 8 Марк описва как Исус събира Своите ученици и им задава 1 въпрос:  Кой съм аз? Отговорът е: “Ти си Христос (което означава месията, когото очакваме) синът на живия Бог.”

След като получава този отговор Христос тръгва за Ерусалим. За учениците Му е ясно какво ще прави там – ще изхвърли римляните и ще установи Божието царство. Но….но те са Негови ученици. Те са оставили всичко и са го последвали. Обаче, от това трябва да има нещо за тях, нали? Много са дали, много и очакват. И затова по целия път към Ерусалим те се карат кой е по-голям, кой е направил повече – защото всеки се надява да вземе повече когато Месията Исус стане цар.

Сега вече става ясно какво се случва по пътя. Тези хора искат власт, искат нещо за себе си – и колкото повече толкова по-добре. И те са готови да се борят за това.

През последните месеци беше интересно да наблюдаваме поведението на политическите партии в страната. Всяка иска да е начело каквото и да й струва това. Карат се, препират се, бият се, удрят се под пояса. Всяка се оправдава и обвинява другите. Ние толкова сме свикнали да слушаме това, че то вече не ни прави впечатление – слушаме го само с половин ухо. Защото да се лъже в политиката у нас е станало нормално – това се изисква, за да се вземе и да се запази властта.

Но хората, които участва във всичко това сякаш са престанали да си задават най-очевидния и прост въпрос – Защо ни избират като правителство? Отговорът би трябвало да бъде: “За да се развива добре страната и да добрува народът.” Но всъщност всички знаем, че когато един човек иска да влезе в политиката почти винаги отговорът всъщност е “Защото от това има полза.” Полза за кого? – За мен, разбира се.

Точно същото отношение виждаме в този текст.

В него има още нещо много интересно. Не че учениците не знаят за какво Исус отива в Ерусалим. Той им го е казал много ясно.

В 8 гл. след изповедта на Петър Исус казва ясно, че отива в Ерусалим, за да умре. В изблик на негодувание Петър го отвежда настрана и започва да го мъмри. В 9 гл. Исус още два пъти говори ясно за смъртта Си. И учениците все още не разбират. Те просто не искат да чуят. Всичко което е в умът им е кой е по-голям, за да може да получи повече.

Ст. 35-37 “И като седна, повика дванадесетте и каза им: Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител. Тогава взе едно детенце и го постави посред тях; и като го прегърна рече им:  Който приеме едно от тези дечица в Мое име, и Мене приема; и който приеме Мене, приема не Мене, но Този Който Ме е пратил.

В предния стих Исус пита учениците си какво са говорили по пътя. Не зная дали обърнахте внимание как свършва той? Там не пише – и те Му разказаха. Пише друго: “А те мълчаха, защото по пътя бяха се препирали помежду си кой е по-голям?”

Учениците не отговарят на Исус. Но Той няма и нужда да Му отговарят защото задава въпроса точно понеже вече знае отговорът.

Исус събира учениците Си и сяда. Да седнеш е била позата, от която еврейските равини са поучавали слушателите си. Исус ясно им показва, че това, което има да им каже и много важно и те трябва да внимават.

Той го казва много кратко и ясно: “Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.”

Това са едни от най-често цитираните думи от библията. Повечето християни ги знаят наизуст. Но ние толкова сме свикнали с тяхното звучене, че сме престанали да си даваме сметка колко радикални всъщност са те.

Нашият свят не работи по този начин. За да успее в живота човек използва другите, мачка другите, но не става слуга на другите. Когато съм кандидатствал за работа и се явявам на интервю моят бъдещ шев никога досега не ми е казвал: “Тази фирма съществува, за да служи на персонала си. Ние ще изберем човека, на когото можем да служим най-много. Кажи сега ти с какво можем да ти служим, за да видим дали ще ти дадем работата.” Знаем, че не става така. Фирмите търсят хора, които да служат на тях, за да могат те да реализират печалба. Това са механизмите, по които работи това, което наричаме пазарна икономика.

Е, имаше известно време когато ни казваха, че ще живеем по принципа “Работиш според възможностите си, а получаваш според потребностите си.” Но точно този опит показа много нагледно, че нашият свят по никакъв начин не може да живее така. Защото нашата вътрешна природа, (наречете го ако искате една тъмна сила, която не винаги си даваме сметка, че е в нас) се противопоставя по всякакъв начин на това и винаги желае нещо повече за себе си – дори ако това е за сметка на другите.

Но всъщност Христос не казва това на обществото и не очаква света, в който живеем да приеме този принцип. Той го дава за християните.

Учениците на Исус са били прави, че Той наистина е Месията, когото са очаквали, но са грешали в почти всичко останало. Защото Исус не идва, за да даде някаква специално положение на еврейският народ и още по-специални привилегии на Своите най-близки ученици като ги постави над всички останали. Той прави точно обратното. Христос първо събаря всяка стена, която разделя хората – на расова, езикова, социална и всякаква друга основа, събира ги заедно прави от тях един нов народ, който нарича църква. И второ, след това Христос заповядва на тази църква да живее по един начин, който е противоположен на живота на останалите хора.

“Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.”

Това означава, че отношенията между хората, които се наричат християни трябва да са напълно различни. Между тях не трябва да има борби за власт и за контрол защото Божията църква не може да се управлява по този начин. Това не означава, че църквата е разграден двор където всеки прави каквото си иска и няма никакво ръководство. Тя има водачи. Но тези, които водят не правят това защото печелят нещо, а поемат върху себе си по-голяма тежест, за да служат на другите. Ако застават напред те трябва да правят това защото имат по-голяма сила да понесат трудностите и по този начин да запазят останалите от прекалено силни за тях удари. И тежко им ако не го правят.  Ето как Павел пише на християните в Ефес (5:21): “Подчинявайте се един на друг в страх от Христа.”

Това е същият принцип, който учи и Исус само че изказан в малко по-различна форма.

Когато Христос и Павел казват тези думи те имат в предвид нещо много сериозно. Това е етиката на Божието царство. Оставен сам на себе си света никога не може да я реализира на практика. Във всеки човек живее една склонност към егоизъм, към поставяне на собствените нужди над тези на останалите, дори това да е за тяхна сметка. Но в лицето на Христос това Божие царство сега е дошло на земята. Бог в Христос е създал един нов народ наречен църква, на когото е дал Светия Дух и сила да живеят по един различен начин..

Ние не сме създадени да живеем изолирани, сами за себе си. Единственият начин да живеем пълноценно е в общение с другите хора. А единственият начин да живеем истински пълноценно с другите хора е когато всеки се стреми да служи вместо да използва човека до себе си.

Но това не е всичко. Христос основава на земята църквата, която живее според етиката на Божието царство, за да направи това царство видимо за тези, които все още не са в него и по този начин да ги привлече. Да живееш по този начин е трудно и струва скъпо, но в същото време е изключително заразно. Хората се убеждават не толкова от нашите умни приказки, а понеже виждат, че живеем по един начин, който преди това никога не са виждали.

И това може да ни накара да се замисли за нещо. Нашата вяра може да бъде споделяна сне само поотделно, индивидуално, но и като общност. Влизайки в църква, докосвайки се до общността на християните хората би трябвало да виждат разликата в начина им на живот и в отношенията помежду им и това свидетелство (дори да не е придружено от думи) би трябвало да ги накара да си зададат редица въпроси за Богът, на Когото християните казват, че служат. Павел нарича църквата “тяло Христово”. И той има в предвид не само една висока и красива метафора, а нещо много истинско – живата общност от хора, която един вид в второ въплъщение на своя Господ и в лицето на която Той може да бъде истински видян и срещнат

Но Христос не е свършил. Той продължава да говори на учениците Си.

Ст. 42 “А който съблазни едно от тия скромните, които вярват в Мене, за него би било по-добре да се окачи голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето.”

Какво означава това? Исус всъщност задава въпросът: Живеем ли наистина по този начин? Не е достатъчно само да кажем: Ние сме църква и след това да предполагаме, че всичко останало вече си е дошло на мястото. Не става така. Учениците вървяха след Исус в последното Му пътуване и слушаха думите Му и все пак в умът им се въртеше единствено въпросът Кой е най-голям? Ние също може да не пропускаме богослужение, може да знаем тези думи на Исус наизуст, можем даже да ги цитираме на другите и все пак в живота ни да не се вижда нищо от етиката на Божието царство. Това не е нещо, което се усвоява с ума  и устата. Това може да бъде усвоено единствено когато бъде приложено на практика. Ако не го направим ние ще говорим едно, а ще живеем друго. Бог ще ни среща с хора, но те няма да намират спасение – не защото отхвърлят Бога, а защото ние не им Го показваме. Тези хора може дори да дойдат в църква, да останат известно време и след това да си тръгнат огорчени от лошите неща, на които са станали свидетели. Може да не ни харесва, но е напълно възможно.

Kак можем да съблазним другите? Ние сме изобретателни и можем да намерим безброй начини. Нито ще ми стигне времето нито мога да се сетя за всичко затова ще спомена само две свързани една с друга двойки – ние можем да съблазняваме (1) извън църква (2) в църква (3) чрез външно действие или бездействие (4) чрез вътрешна мотивация.

1. Извън църква. Щом веднъж кажем на хората, че сме християни те ни гледат под лупа, за да видят що за хора сме и понякога, даже без сами да си дават сметка за това, за да разберат какъв е Богът, в когото вярваме. Това е едновременно възможност и опасност. Ние можем да ги съблазним когато покажем, че сме хора, които лесно се карат, а трудно прощават. Ние съблазняваме когато си позволяваме да споделяме информация за някой друг, която не ни влиза в работа (По-неприятната дума за това е клюкарство и библията не се колебае да я използва). Съблазняваме всеки път когато показваме своя егоизъм и неблагодарност, всеки път когато мачкаме и използваме хората – нашите колеги, подчинени, клиенти,  роднини, съученици, съседи. Вие можете да продължите списъка и съм сигурен, че ще добавите още много неща и някои от тях ще се отнасят конкретно за нас в някоя ситуация, в която се намираме. Затова християнинът трябва често и сериозно да мисли над поведението си, а не да маха с ръка и да казва “Е, така се случи.” Ние сме христови ученици. Ние представяме Христос. Ние или водим другите към Него или ги отблъскваме. И затова ние не можем да си позволим да живеем лекомислено “Е, случи се.”

2. Съблазняваме в църквата. Всичко казано за извън църква може да се “практикува” и в нея, но съществуват и някои специални, “църковни” начини, по които можем да съблазняваме.

Мислили ли сте някога, че можем да съблазним когато сме толкова заети да демонстрираме своята святост, че бързаме да осъждаме всеки, който си позволи да има разбирания, които са по-различни от нашите.

Ние прескочихме няколко стиха, но тук е момента да се върнем на тях:

Ст. 38 Иоан Му каза (и това е част от същия разговор, за който говорим): Учителю, видяхме един човек да изгонва бесове в Твое име; и му запретихме, защото не следваше нас.

Срещал съм християни, които мислят различно от мен по много въпроси. Но понякога, когато отделя време и усилия да ги опозная по-добре едно нещо ми става ясно – те са християни, които обичат Бога и Му служат. Може това, което правят или начинът, по който го правят да не се покриват с моите разбирания, но за мен е видно, че те обичат Христос. Може да си позволяват да правят неща, които аз нямам свободата да правя, но аз трябва да приема, че Бог ги е приел. И знаете ли, понякога това никак не ми харесва. Защото всеки път когато това се случи то предизвиква и разклаща удобния калъп на християнство, който аз съм си изградил и който всъщност не е християнство, а традиция и една външна праведност.

Аз не говоря за морални норми – там компромис не може да има. Но заедно с моралните норми от библията много християни са добавили свои, допълнителни разбирания.

Били Греъм вероятно е най-известният евангелизатор на 20 век. В най-високата точка на неговият успех организацията му имала клонове в Америка и Англия. Група американци отивали на среща, която трябвало да се проведе на острова. Пристигайки в Лондон те били посрещнати от английските представители. Първото впечатление на последните било объркване от бижутата, които американците носели (нещо неприемливо за английската християнска култура). “Защо тези хора се носят така светски?” Все пак те преглътнали своята реакция и ги поканили на вечеря където им поднесли обичайното английско шери. Американските християни (повечето от които по убеждение не пият алкохол) отказали мислейки си на свой ред: “Колко са светски тези хора!”

Всъщност вероятно и двете групи били искрени и посветени християни, но техните културни, добавени към християнството разбирания им изиграли лоша шега.

Има безброй примери като този, с които можем да се срещнем. И когато това стане ние сме изкушаваме да постъпим като учениците: видяхме един човек да изгонва бесове в Твое име; и му запретихме, защото не следваше нас.

И тук ние отново имаме нужда да чуем отговорът на Исус:

Ст. 39-40 Недейте му запрещава… Понеже оня, който не е против нас, е откъм нас.

Аз отново и отново виждам подобни неща и ви моля, когато се върнете в къщи отворете си библиите и си прочетете Римляни 14 глава и се опитайте да разберете какво казва тя.

3. Чрез външно действие или бездействие. Отново примерите могат да бъдат много, но аз ще дам само един-два, за да насоча вниманието ви върху какво да мислите.

Много от нас са от дълго време в тази църква (аз съм сравнително отскоро). Виждали сте как я започнала и как е пораснала. Вие я обичате. Но идва един момент когато започваме да се чувстваме много удобно в нея. Имаме приятели, богослужението ни е приятно, хубаво е след това да седнем на чай и кафе. И в това има една опасност ние да се превърнем в затворена група – или в няколко затворени групи, които се чувстват толкова добре заедно, че не желаят да се отворят за нови хора. Тогава тези хора остават сами и изолирани и повечето от тях ще си отидат. Аз съм християнин от много време и на различни места съм виждал как понякога новите хора са пренебрегвани. Моля ви, не допускайте това да се случи. Моля ви, обръщайте внимание на новите хора. Зная, че някои много от нас се чувстват некомфортно да заговорят непознат човек, но ние трябва да направим усилието. Ние сме приели заповедта да живеем според етиката на царството като служим на другите и нищо по-малко от това няма да бъде прието.

Понякога става и нещо друго. Всеки нов човек, който Бог доведе в църква донася със себе си нещо ново. И когато се съберат повече тогава промените започват да усещат. И когато не ни харесват ние започваме да се оплакваме.

Един възрастен американски пастир ми разказа интересна случка. Една жена от неговата църква постоянно му досаждала за музиката, която се свири на богослужения. Винаги имало нещо, което не й харесвало – текста, силата на звука, инструментите, мелодията…Един ден, след уморителна служба и много разговори, когато мислел, че е приключил пастирът видял как към него се приближава същата жена. Очаквайки отново да чуе една музикална лекция той се опитал да се запаси с търпение доколкото то му било останало. За негова изненада жената го казала: “Винаги съм се оплаквала от хвалението в църква. И сега не ми харесва. Но днес за първи път забелязах колко нови млади хора има и как те искрено хвалят Бога с тази музика. Може би ако е както аз искам те нямаше да са тук. Повече няма да се оплаквам. На следващата служба усили колоните…”

При нас нещата с музиката са общо взето туширани, но може да има нещо други, което ни настъпва по мазола. Може някои от вас да се чувстват така понякога. Зная, че да постъпиш като тази жена означава да направиш жертва. Но точно това ни казва Христос: “Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.” Аз жертвам своето удобство заради доброто на другите. Ти се отказваш от нещо, заради мен. Когато повече хора имат такова отношение ние ще имаме нашите човешки недоразумения, но ще намираме начин да се справим с тях по един богоугоден начин. И това ще бъде виждано и оценявано от останалите – от вярващи и също така и от невярващи. Но ако не съумеем да развием една такава атмосфера тогава Христос казва за нас: “А който съблазни едно от тия скромните, които вярват в Мене, за него би било по-добре да се окачи голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето.”

4. Чрез вътрешната си мотивация. Всичко това, което изброих са външни неща, чрез които можем да съблазним другите. Те са много важни и ние трябва да внимаваме за тях. Но понякога зад тях незабелязано се промъква нещо, което ние пропускаме или поне не желаем и нямаме смелост да си признаем. Сърцето на човека е лъжливо повече от всичко друго. Понякога човек може да достигне до момент когато започва да се крие зад своето служение, зад това, което прави в църква или извън църква, зад образа си на образцов християнин защото това му дава престиж в очите на другите. Такъв човек може да е готов да прави много добри неща, да помага и да се включва почти навсякъде и в същото време това да е само една скрита форма на желанието му да бъде пръв, да бъде по-голям.

Има един текст, който повечето знаем наизуст, но върху който може би не сме мислили достатъчно.

1 Кор. 13:1-3 “Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува.”  

Павел използва хипербола, за да можем ние да разберем неговата идея. Ако някой извърши такива неща пред нас ние бихме решили, че той е образцов християнин и бихме го обградили с уважение. Не, казва Павел, тези неща са без полза. Как е възможно? Възможно е защото те не са породени от любов, мотивът зад тях не е да бъдеш слуга на другите. Това е само един изкривен начин да издигаш себе си, да искаш да бъдеш по-голям.

Не можем да станем по-големи пред Бога по този начин. Пред хората сигурно можем, но това няма да ни ползва особено. Така че аз искам да се обърна към всеки, който е започнал да върши каквато и да е работа (особено ръководна) в църква или извън църква – мили хора, бъдете честни към себе си. Проверявайте сърцата си. Давайте си сметка какво е това, което стои най-дълбоко в него и ви мотивира да вършите тези неща. Проверявайте дали във вас има завист. Проверявайте дали искате да привлечете вниманието върху себе си. Проверявайте дали обичате да бъдете уважавани, да бъдете в центъра и съветите ви да се чуват. Проверявайте какво правите когато се появи някой друг, който се справя по-добре от вас – готови ли сте да му дадете път или търсите начин да го отстраните?

Трябва да ви призная, че е имало моменти когато съм откривал, че съм се хванал в този капан. И аз знам колко е трудно човек да си го признае и че е още по-трудно да реши да се справи с проблема. Но това трябва да бъде направено. В следващите стихове Исус заостря вниманието ни точно върху това:

Ст. 43-47  И ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън, И ако ногата ти те съблазни, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе и да бъдеш хвърлен в пъкъла,  И ако окото ти те съблазни, извади го; по-добре е за тебе да влезеш в Божието царство с едно око, отколкото да имаш двете си очи и да бъдеш хвърлен в пъкъла.       

Христос използва една много силна образност. Разбира се, Той не говори за действително осакатяване. Това, което Той иска да каже е, че в нашия живот може да има неща, които са ни станали скъпи и близки, които са сраснали с нас така, че ги усещаме като части от тялото си, но които ни пречат да бъдем ученици на Христос.

Трябва да се разделим с тях. Понякога това може да прилича на една хирургическа операция, на рязане, може и да боли също толкова, но такава е цената да следваме Христос. И аз се моля докато през този възкресенски сезон ние вървим заедно с Христос от Галилея към Ерусалим и докато Той ни обяснява какво означава да бъдем Негови ученици ние де започнем да виждаме себе си, своя живот и своето християнство по един нов, по-истински начин.

Ако приемем сериозно Неговия призив ще открием, че самите ние нямаме силата да се справим с тези неща. Но Бог ни е дал Светия Дух и чрез Него получаваме сила да направим това, което иначе не можем.

В това има един парадокс, който създава едно странно и постоянно напрежение в нашия живот. От една страна ние винаги ще грешим и никога няма да станем съвършени. Можем да сме сигурни, че, както казва библията, понякога “падението ни ще бъде голямо.” Но от друга Бог ни е дал силата да се справим с всеки грях и ние нямаме право да се извиняваме с това, че сме твърде слаби и да се примиряваме с него в удобно съжителство.

Това означава, че докато сме тук на земята никога няма да станем съвършени, но можем винаги да вървим в правилната посока. Тук ние винаги ще откриваме, че в нас живеят завист, и огорчение, и егоизъм, и желание да бъдем първи. Ще правим грешки през целия си живот – и някои от тях ще бъдат големи. Никога няма да се пречупим дотам, че изцяло да станем слуги на другите. Но да бъдеш ученик не означава да си съвършен – да бъдеш ученик означава да се учиш и да напредваш. Това е което Христос очаква от нас. Това очакват и хората – не съвършени християни, но истински християни.

Ст. 50 Добро нещо е солта; но ако солта стане безсолна, с какво ще я подправите? Имайте сол в себе си, и мир имайте помежду си.   Амин