Встъпително слово от Тодор Велчев (сдружение ХАРТА) на Националната среща на духовно-просветни и евангелизаторски организации, Лясковец, 16-18 ноември 2012 г.
„Живееш там, където е престолът на Сатана…
и имаш само малко сила“
Откр. 1:1-4, 2:12-17, 3:7-13
От малък изпитвах особено удоволствие да пътувам – да очаквам с трепет посещението на нови места и срещата с нови лица; да следя с почуда промяната на местностите по пътя, вкусвайки многообразието на нашата прекрасна страна. Да си призная, днес тази радост е доста помрачена заради повсеместната разруха и ширещото се запустяване на България. Пустеещи земи и незасети ниви, които някога са хранели цели околии. Унили градове, мъчени от безработица и все по-рядко огласявани от детска глъчка или младежки смях; сякаш забравили напълно предишната радост от живота. Изоставени или умиращи села, в които последните им жители, все възрастни хора, очакват с примирение края на дните си, далеч от роднини, деца и медицински грижи. Затворени магазини или офиси, рушащи се заводи и сгради, някога символ на българската предприемчивост. Глъхнещи училищни дворове и празни училищни прозорци, зеещи пред пътника като печални детски очи. Грохнали под старостта си къщи, задушавани от пълзящи буренаци и храсти като символи на все повече оплитащата страната безнадеждност. Всичко това на фона на растяща неграмотност и простотия. Потопени сме в атмосфера на цинизъм и безпардонност; блъскани от груби думи, изречени от огрубели лица; край нас направо вони на развалени нрави, на пошлост, обсебила цялото публично пространство.
В цялата тази тъжна българска действителност има обаче нещо, което неизменно ме радва и ще продължава да ме радва. Това е общността на българските християни; съществуването на Христовата църква в тази страна. Принадлежността ми към нея, участието в нейното богослужение заедно с познати или непознати братя и сестри, Христовата любов в нас и споделянето на Божието слово помежду ни ме зарежда неизменно с мир. Виждам също как това слово действа в умове и сърца и довежда нови хора до вяра в Исуса Христа. Виждам как лицата просветват и унинието отстъпва, под благотворния напор на Евангелието. И се изпълвам с увереност, че Бог неслучайно ни е отредил да живеем в настоящите исторически времена. Накъдето и да върви този свят; каквото и да ни очаква занапред; колкото и изоставени и безпомощни да се чувстваме на моменти.
Вероятно и ранните християни, към които е отправено посланието на книгата Откровение, са изпитвали подобни смесени чувства. Това били вярващи от седем църкви в отдалечената римска провинция Азия, където животът и историята сякаш следвали по-различен ход. Седем църкви, сякаш захвърлени и забравени сред заобикалящия ги езически свят, малко встрани от най-активната проповедническа и мисионерска дейност (с изключение на църквата в Ефес). И сякаш в пълна зависимост от обстоятелствата и волята на властници. Често от лоши обстоятелства (лъжеучения, съблазни, духовна апатия) и често от враждебни властници, подемащи гонения срещу вярващите. Тези християни обаче са били винаги пред внимателния поглед на Господа, разбиращ прекрасно обстоятелствата и преценяващ справедливо, по достойнство дейността им: „Знам твоите дела“, обръща се Той към всяка една църква. Както за тях, така и за нас днес – малкото църкви в малка, оставена на произвола на съдбата България, в ъгъла на ЕС – Господ е имал едно послание на утеха, изобличение и надежда. Послание, което се нуждаем да чуваме постоянно, за да не изпаднем в униние или да не изгубим от поглед нашата мисия в този свят като християни. От това Божие послание аз подбрах призивите към пергамската и към филаделфийската църква, понеже те изглежда в най-голяма степен отразяват обстоятелствата и предизвикателствата, при които сме поставени днес. Единият призив осветлява историческото изпитание пред църквата в България, а другият ни напомня нашата отговорност и ни уверява, че Бог ни е дал сили и благодат да се справим с нея.
- „Там, където е престолът на Сатана“: В какво се състои изпитанието на днешната българска църква?
В сравнение с посланията към останалите шест църкви, Христос показва особена чувствителност към обстоятелствата, при които живеят пергамските християни, и оттук към трудността на тяхната мисия. „Знам къде живееш; където е престолът на Сатана“. Доста стряскащи, страшни думи. От разстоянието на изминалите 20 века не е лесно да се каже защо точно Пергам е наречен „престолът на Сатана“. Най-вероятно, поради процъфтяващото преклонение пред идолите. В града е бил построен прочутият Пергамски храм, свързан с поклонение на три различни езически божества. Лесно е да си представим, че там неприязънта спрямо християните е била особено силна, както спрямо Павел и неговите съратници в Ефес, града на великия храм на Артемида (Деян. 19:23-41). Споменава се и мъченическата смърт на един Божий служител (ст. 13б). Явно това е било място, в което християните не можели да изповядват публично вярата си. Затова получават похвала от Господа за устояването им в гоненията: „Държиш здраво името Ми, и не си се отрекъл от вярата в Мене“.
Но Сатана също не отстъпва – ако тук е неговият престол, той разполага с богат арсенал от оръжия, за да воюва против църквата. Когато не успее да я разбие с външен натиск, в гонения, негов любим подход е да се опита да я превземе отвътре, като вкара вярващите в различни съблазни. За да онагледи това, Йоан напомня на пергамските християни една случка от Стария завет, като предобраз на настоящето време. Валаам, пророкът обикнал „заплатата на неправдата“ (II Петр. 2:15), е изпратен от моавския цар да прокълне Израил, но е възпрян от Бога с чудо: Господният ангел застава на пътя му и неговата ослица му проговаря с човешки глас. Нещо повече, той дори е принуден от Божия Дух да благослови евреите. Но Божието слово ни открива, че и след това той продължава да служи на дяволските намерения. И измисля лукав план: да вкара израилтяните в идолопоклонство, чрез връзките им с моавските жени (ст. 14б). Както четем в книгата Числа, 25 глава, последствията са много по-опустошителни от едно проклятие (ст. 1-3, 9 там). Същият духовен принцип е в сила и в християнската ера. Съблазънта на света, промъкнала се в църквата, често е много по-пагубна от гоненията. Най-често тя приема формата на конформизъм, на компромиси с практиките в света и на опити християнският живот да се съобразява с тях. По римско време това се изразявало в участие в публичните идолослужения. „Какво толкова“, казвали някои християни, „ако се включваме в тях – та нали сме част от това общество и Христос ни е подарил свобода?“ И с лошия си пример на разпуснатост и нечувствителност към злото обърквали и съблазнявали новоповярвалите, едва откъснали се от езическата среда.
Защо днешната българска църква е в една „пергамска ситуация“? Какво е престолът на Сатана днес? Престолът е символ на власт и на начин на управление. В античните общества, в столицата на една държава била организирана цяла система, обслужваща властта. В провинцията властта се усещала по-слабо – най-вече, когато трябвало да се платят данъците; понякога и като военно присъствие. В столицата обаче, присъствието на властта, преклонението пред властта, демонстрациите на властта, злоупотребите на властта били натрапчиви. Те обсебват всекидневието ти и целят да те направят част от системата – не само външно, но и като мислене. Нито за ден не можеш да се изплъзнеш от контрола на властта; там, в столицата, „около престола“, трябва постоянно да доказваш своето верноподанство и преклонение пред властта. Божието слово ни разкрива как Сатана упражнява своята власт и контрол над хората: чрез отвръщането им от истината и приспиването на съвестта им. А също чрез убиването на доверието в ближния. Това е същината на властта му във всеки отделен случай, откак свят светува. Но последният век беше свидетел на мащабни системи за целенасочено развращаване на цели народи. В социалистическа България това беше превръщането на кражбата и лъжата в начин на съществуване на цялото население. Различни видове лъжа, в зависимост от социалното положение: „Те ни лъжат, че ни плащат, а ние ги лъжем, че работим“. И различни видове кражба, пак в зависимост от социалното положение: работникът ще изнесе тайно някоя част от завода, в който работи; началникът на бригада може да отклони цял камион с цимент за вилата си, а високият партиен ръководител вече точи огромни суми директно от държавния бюджет. Различни видове кражби и лъжи, в които обаче са замесени всички и всички са приели с успокоена съвест, че не може да се живее по друг начин. Днес системата се е променила само формално, но – уви – продължава да живее в сърцата и умовете на мнозинството наши сънародници. И докато старото поколение още въздиша за „доброто време на бай Тошо“, младото затъва в същата апатия, материализъм и нравствена разпуснатост, в които живееха техните родители. До притъпената съвест в нас се настани моралното безразличие. Корумпираните властници ни възмущават понякога, докато не застанем на тяхното място или пък не изберем нови, които вършат същите дела. Българският народ не мина през покаянието след рухването на комунизма. Не намери доблестта да се очисти от старите грехове и продължи да ги върши, намирайки си нови идоли и продължавайки наивно да се надява „да се оправим“ (или някой да ни оправи) след влизането в ЕС.
Докато и децата започнаха да проумяват, че е много трудно – ако изобщо е възможно – да се спрат повсеместните процеси на разпад в тази страна. Защото царствата на Сатана, обслужвани от хора с приспана съвест и непокаяно сърце, периодично и неминуемо се разпадат. Никаква система, основана на лъжата и движена от покварата, не може да устои дълго. И най-силен е разпадът тъкмо „около престола“. В „провинцията“ на сатанинските царства грехът и развалата, разбира се, съществуват и погубват отделни хора. Но обществената тъкан като цяло не се е разложила; хората си имат доверие и умеят да градят съвместно обществени институции, както и механизми да обуздават злото, да наказват злите, да насърчават честните и съвестните. „Около престола“ системата, вместо да обуздава злото, го легитимира, умножава и снабдява с власт; вместо да носи сигурност, увеличава несигурността. И колкото повече се реформира, толкова по-лошо функционира; толкова повече обезверява съвестния и честен гражданин. Преди, за да се лекуваш в добра болница, трябваха връзки – сега са нужни и връзки, и пари; но пак не е сигурно дали ще бъдеш лекуван добре, понеже има все по-малко медицински сестри, и все по-малко компетентни лекари, и най-вече, все повече липсва човешко отношение. Преди не беше възможно да получиш висше образование без добра партийна или комсомолска характеристика, доказателство за твоето верноподанство; сега можеш да станеш безпроблемно студент в някой от многобройните университети из страната и също толкова безпроблемно, дори без да ходиш на лекции, да вземеш диплома, но да не усвоиш нищо – нито теоретически знания, нито практически умения. Преди личната стопанска инициатива беше невъзможна; сега официално се насърчава, но де факто е задушена от скрити или явни монополисти на пазара, от местни феодали-мутри, от всевъзможни данъци, от неефективна администрация, от постоянно изменящи се закони и разпоредби. Преди заплащането на труда беше ниско, но такива бяха и изискванията за качество; сега от теб – ако въобще имаш работа – се очаква и изисква да работиш на високи обороти, по американски стандарт, с удължено или извънредно работно време, със строго спазване на срокове, с лицензиран софтуер, който струва колкото заплатата ти, често обядвайки на крак или пред компютъра; но отново срещу недостатъчно заплащане, нерядко без трудов договор, с минимални социални осигуровки. И после се връщаш изтощен вкъщи, дъвчеш храната-полуфабрикат, в която съдържанието на месо е само на хартия, а овкусителите и оцветителите преобладават; зеленчуците (на космически цени) нямат вкус и мирис; а от уж свободните и вече многобройни телевизии те залива едно и също: чалга, цинизъм, лъжи, откровена и самохвална глупост и една вездесъща липса на точна и подробна информация какво всъщност се случва по света и у нас.
Всеки страда всекидневно от тази система. А вярващите страдат двойно повече, защото трябва да полагат допълнителни усилия да не бъдат част от нея, да се опазят от духовното й влияние. Много трудно е да бъдеш християнин около „престола на Сатана“ и да се бориш всеки ден с пълзящото чувство за безсмислие и за нечистота, с отчаянието поради подмяната на истината, с гнева си поради безнаказаността на злото или пък с едно опасно безразличие към него. Периодично ставаме свидетели на все по-ниски нива на падение и на все по-голяма обществена немощ пред лицето на покварата. Нараства опасността да загубим чувствителност към греха около нас. Неусетно започваме да възприемаме същите ценности и начин на мислене, които има невярващият свят и които медиите старателно „възпитават“. Надигат се и разни „николаитски гласове“, че по-добре да си затваряме очите, а и устата, да „бъдем толерантни, по европейски“, да „модернизираме църквата“, да позволим светските ценности свободно да навлизат в нея, да не обръщаме особено внимание на случващото се в обществото, понеже ние очакваме Божието царство. Съблазънта на Валаам се промъква в църквата, след като гоненията от времето на комунизма не успяха да я съкрушат. И е крайно време да се събудим, преди Господ да извади срещу нас „меча, който излиза от устата Му“. Това неминуемо ще се случи, ако не използваме този меч за изобличаване на злото в света и за победата на Евангелието. Нещо задължително тъкмо във времена на дълбок упадък като днешните.
- „Отворени врата, които никой не може да затвори“: мисията на днешната българска църква
Изглежда обаче, че Филаделфийската църква е въртяла здраво меча на Божието слово. При това забележете, „имайки само малко сила“! Тя е една от двете църкви във встъпителното послание на книгата Откровение, към които не са отправени изобличителни и предупредителни думи. Едва ли защото там не е имало проблеми, съблазни или явни грехове. Но защото тези вярващи са устоявали с постоянство и твърдост в изпитанията, без да занемаряват своя дълг да засвидетелстват пред обществото в Кого вярват: „Имайки само малко сила, пак си опазил Моето слово, и не си се отрекъл от името Ми“. Както знаем от поученията на самия Христос, не е важно колко ти е дадено, а как използваш повереното ти от Господа. Бог знае най-добре колко сила или дарби ни е дал и няма да очаква и изисква от нас несъразмерно много. Но тежко на онзи, който е заровил таланта си в земята, оправдавайки се с ограничените си възможности или с обстоятелствата.
Филаделфийските християни не са били такива. За тях споделянето на вярата в обществото е било нещо естествено. Не са чакали някой да влезе в църквата им, а те са отивали при хората. Не са се боели да встъпят в духовна схватка дори с отявлени противници (от „сатанинската синагога“). Опасявам се, че поведението им изглежда доста фанатично в днешния толерантен век, но е факт, че те не са бягали от сблъсъка с нехристиянските или лъжехристиянските възгледи в техния град. И плодовете не закъсняват. „Отворените врати“, които Господ им обещава, напомнят за изказванията на ап. Павел относно напредъка на Благовестието (I Кор. 16:9, II Кор. 2:12). Който опазва и разпространява словото на Христа като скъпоценност и сила за спасение, „не остава безработен“ в Божието царство. Пред него неочаквано се отварят възможности да говори за Христос там, където най-малко е очаквал. Хора, за които никога не е предполагал, че се интересуват от духовните неща, изведнъж го канят или молят да им разкаже повече за своята вяра. Християнската история свидетелства, че по този начин са станали обращенията на много неверници.
И не е ли парадоксално, че това се получава с църкви, които „имат само малко сила“? Само на пръв поглед е парадоксално. Защото верните на Господа черпят от Неговата безкрайна сила, колкото повече осъзнават, че имат „само малко сила“. Подобно на Яков при изтощителната му битка край потока Явок, те „се вкопчват“ в Бога, докато не ги благослови (Бит. 32:26). Подобно на Давид, изправен пред филистимския великан, те уповават на името на Господа на силите и побеждават враговете Му (I Цар. 17:45). Подобно на Даниил, те са готови да слязат и в рова сред гладните лъвове, но да не правят компромиси със своята вяра (Дан. 6 глава). Най-сетне, те са подобни на ап. Павел, който открива тайната да придобива Божията сила, изчерпвайки докрай своята собствена – та даже и да се наслаждава в това: „Намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен“ (II Кор. 12:10). Верните на Господа разбират добре, че когато се проваляме, проблемът не е в малкото ни сила, а в малкото ни вяра.
А какви са вратите пред българските църкви днес? Опасявам се, че всички ние вече пропуснахме един златен „филаделфийски период“, благовремието на „отворените врати“ през 90-те години на отминалия век. Въпреки проведените публични евангелизации, концерти и прояви, въпреки помощите от чужбина, въпреки големите думи, въпреки обявените пророчества и видения, въпреки хвалбите на малки и големи християнски водачи. Немалък брой хора тогава дойдоха по църквите, подобно на „юдеите от сатанинската синагога“, с копнеж да познаят истинския Бог. Но не видяха в църквата образци на християнска любов и търпение, не получиха истинска духовна храна и си отидоха обратно в света. Сега стана безпощадно ясно, че църквата има „само малко сила“. Само че не във „филаделфийски“, а в наш, български смисъл: на маловерието, самоопла-кването и самозатварянето. Така е не само в този град, но и навсякъде. Сега Бог ни смири и отваря очите ни за мисията ни в тази страна и в тази историческа епоха, според истината. Той ни казва, че не очаква от нас големи стратегии или големи думи, а вярност в малките неща и разпространяване на Неговото слово в лично и неподправено свидетелство. И, разбира се, твърдост, защото страната се намира в голямо, тежко изпитание и изход от него засега не се вижда. Трябва да се заредим с търпение, понеже идват още трудни времена. Вярвам обаче, че ако имаме любовта и мисионерския дух на филаделфийските християни, пред нас ще има не само отворени врати, но Бог ще ни закриля и в световната криза, според обещанието Си: „Понеже си опазил Моята заповед да търпиш, то Аз ще опазя тебе от времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена, за да изпита онези, които живеят по земята“ (3:10).
- „Скритата манна… ново име… стълб в храма на моя Бог“: победните обещания към църквата
Има обещания в Божието слово, които не се отнасят за конкретна църква и в конкретно време, а са за всеки християнин и се изпълняват постоянно. Всяко от посланията към църквите в книгата Откровение завършва с едно такова велико, универсално обещание. Добре е да ги помним и да вникваме в тях, ако искаме да имаме истински благословен духовен живот.
Коя е „скритата манна“, за която Христос напомня на пергамските християни (2:17)? Изразът звучи противоречиво, понеже манната, с която Господ е хранел Своя народ в пустинята, се е виждала от всички и се е събирала от всички. Явно става дума за духовната храна, предназначена само за вярващия, вкусвана само от него и осигурена, за да може той да премине през пустинята на този свят – дори „там, където е престолът на Сатана“. Едно възможно обяснение е, че това е „храната да вършим волята на нашия Отец“, която е насищала самия Исус, без учениците Му да знаят това (Йоан 4:31-34). Мисля, че всички познаваме от опит този вкус. Всеки, който е прекарал часове в разговори за вярата с приятел или близък, дори след уморителни спорове, след това трудно се нахвърля на храната и не бърза да си легне. Всеки, който е постил цял ден с вяра и в молитва за нуждите на някого, не изпитва глад. Всеки, който е отделил от времето си, за да подпомогне Божието дело, не се изтощава от тази жертва.
Храната, дори духовната, насища временно и пак имаме нужда от нея. Това, което носи трайна промяна в нас и остава вечно, е нашата нова същност: „Ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен оня, който го получава“. Новото име е обозначението на новото създание, което Бог е родил в нас. Както и духовната храна, то не се вижда от човеците пряко. Понякога самите ние, когато сме в съмнения или сме съгрешили тежко, се питаме дали то е живо в нас. Но понеже Божието слово го е родило и понеже Божият Дух го поддържа, това създание не умира и крепне в сърцето ни. То става нашата неувяхваща същност. С това ново име винаги ще се гордеем. С това име ще седнем един ден и на сватбената трапеза на Агнеца.
А името, което хората разпознават и което трябва да придобием – особено онези, които отдавна ходим по Христовия път – е това: „стълб в храма на Моя Бог“. Ето какво особено ни липсва: да има между нас повече християни, които са пример и стълб в църквата. Пример за чиста, зряла, непоколебима вяра и за христоподобен характер, опора за слабите и насърчение за младите във вярата. Ако това обещание на Господа за повече стълбове в Неговия храм се сбъдне, българската църква ще изглежда по съвсем друг начин и ще може успешно да се справи с историческото си изпитание и със своята мисия.
Условието за сбъдването на тази универсални, отнасящи се за всички Христови обещания е едно и се повтаря: „за онзи, който победи“. Не е заплаха, нито мрачно предупреждение, че малцина са онези, които ще победят. Напротив. Същият Йоан, който ни предава своето Откровение, пише в Първото си послание: „Всичко, което е родено от Бога, побеждава света; и тази победа, която е победила света, е нашата вяра“ (I Йоан. 5:4). С вяра и с Божията благодат, а също чрез общението на църквата, всеки от нас може да победи греха си, страховете си, отчаянието си, духовната си леност и клопките, които дяволът поставя по пътя ни. Една църква от победители над себе си може да се изправи срещу сатананиската власт и да спаси страната от разлагащото й влияние. Насърчително е да знаем и помним, че както има и Пергам, има и Филаделфия. Както има „престол на Сатана“, има и меч, който излиза от Христовите уста: Божието слово, отварящо всички врати. И това е мечът, който ни е връчен.
Нека Господ да ни научи как да си служим с него в днешните сложни времена!
Rado's blog 