ДЕВА МАРИЯ МЕЖДУ ДВЕ ТРАДИЦИИ
от Радостин Марчев
Дали Мария е културен артифакт или религиозен символ? Литературен проект или богословско средство? Ценен ресурс за библейска егзегетика или матрица на небиблейско благочестие? Мария е всички тези неща и повече, винаги повече. Тя е бедна и все пак славно богата. Славна сред жените и все пак осъдена да стане свидетел на екзекуцията на собствения си син. Човек, но и богородица и Словото, което доброволно ражда е определено да прониже душата й. (Кателийн Норис, Blessed one: protestant perspectives of Mary)
Но ако се хапете и се ядете един друг, пазете се да не би един друг да се изтребите. (Галатяни 5:15)
I. Въведение
Във въведението към своята книга “Обикновено християнство” К.С. Луис – един от малкото автори еднакво харесван и от православни и от протестанти – пише: “Някои хора си правят неоправдани заключения от факта, че за благословената Дева Мария не казвам нищо повече отколкото е необходимо, за да се представи девственото раждане на Христос. Но нима не е очевидна причината, поради която постъпвам така? Ако кажа нещо повече, веднага бих навлязъл в една твърде спорна област. А няма друг спор между християните, към който трябва да се подхожда с по-голяма деликатност, отколкото към този. Римокатолическият (и православният –б.а.) възглед по този въпрос се поддържа не само с обичайната страст, съпътстваща всяко искрено религиозно убеждение, но и (съвсем естествено) с особената и като че ли рицарска чувствителност на мъжа, когато честта на неговата майка или любима е засегната. Така че е много трудно когато оспорваш мнението на тези хора, да не се проявиш в техните очи не само като еретик, но и като мерзавец. И, обратно, протестантският възглед, който е на обратната позиция по този въпрос, събужда чувствата, вкоренени в основата на всеки монотеизъм. Според радикалните протестанти е застрашена разликата между Създателя и създанието (колкото и свято да е то) – те смятат, че политеизмът отново се възражда. Така че е много трудно когато оспорваш мнението им да не се окажеш нещо по-лошо от еретик – безверник[1].”
Все пак почти невъзможно е да се започне разговор за вярата между протестант и православен, който по някое време (и то по-скоро рано отколкото късно) да не достигне до тази деликатна тема. Всъщност изследвайки нашите различни традиции и практики ние нямаме право да я подминем. Вместо това можем да се опитаме да говорим едновременно откровено и добронамерено – нещо много трудно, но необходимо. При това всяка от страните трябва да си дава сметка за опасностите съпътстващи именно нейната собствена позиция, която тя защитава. Протестантите трябва да разберат, че развитието на мариологията в Римокатолическата и Православната църква е довела при тях, по думите на Скот МакНайт, до една ответна реакция, в следствие на която те знаят много по-добре какво не вярват за нея отколкото какво всъщност вярват[2]. Православните от своя страна трябва да престанат да приемат всяка догматическа критика свързана с Мария като лична обида към нещо, което е твърде свято въобще да се обсъжда догматически и сериозно да изпитат дали има някаква истина в думите на отсрещната страна[3].
Настоящата статия има за цел да представи един именно такъв опит. Тъй като православното богословие и литургия говорят много повече за дева Мария аз по необходимост ще отделя непропорционално голямо място на техните виждания като в същото време ще направя опит да ги анализирам и преценя през призмата на протестантските разбирания отбелязвайки някои точки на съвместимост и разминаване. Разбира се, като консервативен протестант, аз не мога да претендирам нито за безпристрастност нито за пълна обективност. Други хора могат да поправят моите грешки. Надеждата ми е, че това може да послужи като една малка стъпка в посока на диалог по-добронамерен и плодоносен от този, на който обикновено сме свидетели в България.
II. Теотокос
Най-важната характеристика на дева Мария е нейното название Богородица (гр. теоткос) свързано с раждането на Исус Христос. Християните са я наричали така от дълбока древност, но формално думата е постановена на Третия вселенски събор състоял се в малоазийския град Ефес през 431 г. по време на управлението на император Теодосий Младши (408-450 г.). Причината за него била учението на Несторий (428-431) – сириец от Германикия, който става патриарх на Цариград на 10 Февруари 428. Той имал голямо желание да очисти всяко влияние на еретиците от поверените му земи и за тази цел приложил досега валидните само на хартия закони за отнемане на имоти, лишаване от държавна служба, разрушаване на църкви и забрана да кръщават и да обръщат във вярата към общности като ариани, македониани, аполинаристи и съботяни. В същото време той натоварил своя презвитер Атанасий, когото довел от Антиохия, да катехизира народа. Последният заговорил публично против термина теотокос, вече известен и ползван по това време. Твърди се, че той веднъж казал в църквата: “Нека никой не нарича Мария Богородица, защото Мария е била човек, а от човек не може да се роди Бог[4].” Самият Несторий присъствал на случката, но не го поправил. Малко по-късно друг свещеник в Цариград, Доротей Маркианополски, изрекъл анатема срещу всеки, който нарече Мария Богородица. Това предизвикало спорове в града. Но самият Несторий заговорил по въпроса в същия дух. Срещу него се обявили Филип и Прокъл – бивши кандидати за патриаршеския престол, който той заел и затова зле настроени към патриарха.
В Цариград имало спорове за теотокос още преди идването на Несторий, но именно неговото активно становище накарало нещата да ескалират. Той бил обвинен в ерес. Императорът застанал на страната на Несторий, а императрица Пулхерия срещу него. Малко по-късно сред народа се появил сборник с проповеди на Несторий произнесени в Антиохия и Цариград и засягащи темата с теотокос. Той достигнал до Рим и Египет, а когато в спора се намесил влиятелният Кирил, патриарх на Александрия, той вече не можел да бъде успокоен. Кирил се обърнал към римския папа по въпроса, който на 11 Август 430 г. на поместен събор осъдил учението на Несторий и поискал от него да се отрече.
Всъщност учението на Несторий не било лично негово, а имало здрави антиохийски корени и предшественици в лицето на Теодор Мопсуестийски и Диодор Тарски. Те не можели да видят и признаят едната личност в Христос съставена от две природи. Понеже божетвената и човешката природа не могат да се обединят то според тях трябвало да се прави разлика между човека Исус и Бога Исус. Макар не винаги да говорели за два отделни Сина или личности[5] то се налагал изводът, че при това положение е невъзможно да се каже, че от Мария се е родил Бог. Бог само е преминал през нея “като през тръба” защото Бог е безначален и като такъв Той не може да има майка. Самият Несторий признавал, че в един тесен смисъл тя може да се нарече теотокос, но подчертавал, че не смята израза за точен и особено удачен защото от Мария се ражда единствено човека Исус и предпочита да я нарича единствено човекородица.
През 431 в Ефес бил свикан събор, който да обсъди въпроса за Несторий. Той го осъдил и свалил от патриаршеския престол без обаче да създаде някакво положително вероопределение или да изложи ясно причините за неговото осъждане[6] (макар че дванадесетте анатеми формулирани от Кирил Александрийски дават някаква насока). В следващите векове православното виждане бива изяснявано все по-ясно като едно лице от две природи докато накрая било дефинирано в Халкедонската изповед: “Следвайки светите Отци, ние изповядваме единодушно, че единният и единствен Син, нашият Господ Исус Христос, е съвършен като Божество и съвършен като човек, истински Бог и истински човек, че той има разумна душа и тяло. Като Бог, Той е единосъщен (хомоусиос) с Отца, а като чевек е и единосъщен (хомоусиос) с нас. Той е същият като нас, но без греха. Той е роден от Отца, роден е преди всички векове като Бог, но в тези последни дни и заради нашето спасение е бил роден от Дева Мария, “теотокос”, като човек. Същият Христос, Синът, Господ, Единородният, се е явил в две природи (които съществуват) без да се сливат, без да се изменят, без да се разделят и разлъчват една от друга. Различието между природите по никакъв начин не изчезва от този съюз, а обратното, различните свойства на природата се запазват непокътнати. (Двете природи) се обединяват в една личност и една ипостас. Те не са разделени и разлъчени в две лечности, а (образуват) единия Син, Единородния, Бог, Слово, Господ Исус Христос, точно както пророците от древността (са говорили) за Него и както Господ Исус Христос ни е учел, и както ни е било предадено от Символа на вярата на Отците.”
Следователно изходната позиция на ортодоксалната християнска мисъл е, че макар Христос да има както човешка така и божествена природа и тези природи запазват своите характеристики и не се преобразуват в някаква “трета природа” все пак те формират не две отделни и различни, а само една ипостас, личността на Бога-Слово[7]. Ако това е така става ясно защо можем да говорим за теотокос. Въпросът вече не е, че божествената природа не може да има начало и да се роди, нито дори какво се ражда от Мария, а КОЙ се ражда от нея. Отговорът на последния въпрос може да бъде единствено – Исус Христос, Който е Бог (и човек), Словото, втората ипостас на Троицатa. Йоан Майендорф много точно формулира това: “Всъщност, утвърждавайки личната, ипостасна идентичност на Исус Христос с предсъществуващия Логос, както това е утвърдено в Ефес, богословието на Кирил Александрийски е това, което служи за христологическа основа на огромния ръст на почитанието, концентрирано в личността на Мария след V в. Бог, ставайки човек, е станал наш Спасител, но това “очовечаване” на Бога е станало чрез Мария, която по този начин е неразделна от лицето и делата на своя Син. Тъй като няма човешки ипостас в Иисус, и тъй като една майка може да бъде майка само на “някого,” а не на нещо, Мария действително е майка на въплътения Логос, майка Божия/Богоридица.[8]….” Флоровски е не по-малко категоричен и точен: “Името “Богородица” подчертава, че роденото от Мария Дете не е обикновен човек, не е човешка личност, а е Единородния Син Божий, “Един от светата Троица”. Това е крайъгълният камък на християнската вяра…В света не се появява нова личност, родена от дева Мария, а предвечният Син Божий, Който стана човек…Името Богородица е неизбежно следствие на името Богочовек. Едното е невъзможно без другото[9].”
Подобно на православната всички ортодоксални протестантски църкви признават решенията на събора в Ефес и произлизащото от него следствие свързано с теотокос. “Не… поставям върху древните събори по-малка стойност отколкото е правилно. Почитам ги от цялото си сърце, и бих искал всички да им отдават дължимата почит….По този начин съборите трябва да бъдат надлежно почитани, но най-високата почит трябва да се отдава на Писанието, като всичко се проверява чрез него. Така, доколкото става въпрос за ученията за вярата, ние с готовност приемаме и почитаме като святи онези древни събори в Никея, Контантинопол, първия Ефески, Халкедон и други, които са били свикани за опровергаване на заблуди, защото те не съдържат нищо друго освен чисто и истинно тълкуване на Писанието, което святите отци с духовно благоразумие са възприели за да смажат надигналите се по онова време врагове на вярата[10].” Христологията на реформатори като Лутер[11] изразена в съчинения като например Disputation on the divinity and humanity of Christ и That Christ is born as a Jew и на Калвин в неговите Институти[12] е напълно ортодоксална и не само позволява, но и задължава техните наследници да гледат на Мария като на Богородица. Същото може да се види и от редица други документи като напр. Дисциплината на Обединената методистка църква, Уестминстърската и Савойската изповед на вярата, Англиканските 39 члена на религията и т.н., а в по-ново време и екуменически документи като Do whatever He tells you: the blessed virgin Mary in Christian faith and life (a statement of evangelicals and Catholics together – 2009). На практика през 20-те години на миналия век по време на голямата битка между либерали и консерватори в протестантските среди вярата в девственото зачатие е била виждано като тест за ортодоксалност[13]. Протестантите не трябва да (и исторически не са) се страхуват да наричат дева Мария теотокос и да виждат в нея именно Божията майка – не като дала начало на Безначалния, а като родила въплътената божествена ипостас на Словото. „Тя с право е наречена не само майка на човека, но също така и майка на Бога…сигурно е, че Мария е майка на истинския Бог[14].“ „Човек изразява цялата й слава с една единствена фраза: Майка на Бога. Никой не може да каже нищо по-велико за нея, макар да има толкова езици колкото са листата на дърветата[15].”
Следователно в това не съществува противоречие между православните и протестантските виждания.
[1] К. С. Луис, Отвъд човека, Нов човек, 1997, стр. 9
[2] McKnight, Scot (2012-02-01). The Real Mary (Kindle Location 88), Paraclete Press. Kindle Edition. Целия увод, Why a book about the real Mary заслужава специално внимание в това отношение.
[3] Спомням си как след дълъг разговор по темата мои познати православни християни ми споделиха, че докато въпроса за девството на Мария след раждането на Христос не е от спасително значение и не трябва да се представя като такъв все пак те намират за отблъскваща дори възможността да се мисли как престарелият Йосиф (представа, която сама по себе си идва от една доста съмнителна апокрифна традиция) прави секс с майката на Господ Исус. Това, между другото, чудесно илюстрира забележката, която Луис прави.
[4] Поснов, История на християнската църква, т.2, Анубис, 1993, стр, 219
[5] Изглежда Диодор Кирски прави това, а Нестоий не
[6] И досега се спори относно това доколко Несторий действително е бил еретик и доколко Кирил представя една карикатура на неговото учение уподобявайки го на това на Павел Самосатски. Въпросът се поставя още по-остро след откриването и публикуването на по-късно негово съчинение издадено под псевдонима Базаар от Хералкид. Информация и препратка към допълнителна литература може да се намери при Поснов т. 2 стр. 226-8 и Justo Gonzalez: A history of Christian thought, Abingdon press, 1971, vol. 1, 359ff., Lewis Ayres, Articulating identity in The Cambridge history of early Christian literature, Cambridge, 2008, 451
[7] Идеята за въипостасеност ще бъде развита много по-късно от Леонтий Византийски – виж Г. Флоровски, Източни отци V-VIII в., Тавор, 1992, стр. 163-177.
[8] Й. Майендорф, Византийско богословие, исторически насоки и догматически теми, Гал-ико, София, 1995, стр. 209-210
[9] Г. Флоровски, събрани съчинения, т.3, Творение и изкупление, София, 2008, стр. 220
[10] Калвин, Институти, 4.9.1 и 4.9.8. Виж и цялата глава 9, За съборите и тяхната власт.
[11] Подчертвайки това Лутер настоява, че Христос е по-близо до нас от Адам и Ева понеже те са били направени от земята докато Христос е роден от плът и кръв както всички хора” (Festpostille 1544, WA 52, 39, цит от Beth Kreizer, Reforming Mary, Oxford, 2004, p. 111). Виж цялата дискусия при Kreizer, стр. 110-112
[12] виж особено т.2 гл. 12-14
[13] виж обаче справедливите забележки на Тимъти Джордж в тази връзка: “Евангелските християни са защитавали чудният характер на девственото зачатие понеже те са виждали в него едно подчертаване на божествеността на Исус Христос. Учението за девственото зачатие се е появило в ранната църква поради различна загриженост – като начин да се утвърди, че Божият Син наистина е бил човек…..Защитавайки девственото зачатие като една свръхестествена реалност евангелските християни често са били по-загрижени за девствеността на Мария отколкото за нейното майчинство. Но Мария не е просто средство за влизането на Христос в света – един канал, през който тя е преминала както вода минава през тръба. Тя е била майка, която се е грижела за физическите нужди на момчето Исус. Тя го е люляла на гърдите си и го е учила на Господните пътища. Без съмнение тя го е учила да запомня Псалмите и да се моли дори когато Той е растял в мъдрост, в ръст и в благоволение пред човеците (Лука 2:52).” (Timothy George, The blessed evangelical Mary).
[14] Luther, Sermon on John 14. 16: Luther’s Works, St. Louis, ed. Jaroslav, Pelican, Concordia. vol. 24. p. 107
[15] Luther, From the Commentary on the Magnificat
Rado's blog 
Браво Радо, много добре си развил темата. Моето уважение!