Божието откровение като премахване на религията


index

от Карл Барт

Религията като неверие

Една богословска оценка на религията и религиите трябва да се характеризира най-вече с голяма предпазливост и любов в нейните твърдения и решения. Тя ще разгледа, ще разбере и ще приеме човека с пълната сериозност на предмета на религията. Но това няма да бъде човека отделен от Бога като един човек per se. Това ще бъде човекът, за когото (без значение дали той знае или не) Исус Христос се е родил, умрял и възкръснал. Това ще бъде човекът, който (без значение дали вече е чул това или не) Божието Слово познава. Това ще бъде човекът, който (без значение дали съзнава това или не) има в Христос своя Господ. Тя винаги ще разбира религията като жизнено важна дума и действие нa този човек. Тя няма да приписва на тази негова дума и действие една уникална „природа,”  така наречената „природа на религията,” която след това да може да бъде използвана като една мярка за претегляне и баланс на едно човешко нещо срещу друго, разграничавайки по-„висшата” религия от по-„нисшата,” „живата” от „разложената,” „разумната” от „неразумната”. Тя няма да пропусне да направи това от небрежност или незаинтересованост по отношение на многообразието, с което трябва да се съобразяваме в тази човешка сфера, не защото една предхождаща дефиниция за „природата” на феномена в тази сфера е или невъзможна или неподходяща, но понеже това, което трябва да знаем за природата на религията от гледната точка на Божието откровение не ни позволява друго освен най-инцидентното използване на свойснтвената дефиниция за природата на религията. Тогава е вярно, че тази „открита” природа на религията не е подходяща по форма или по съдържание за разграничение между доброто и лошото, истинското и лъжливото в религиозния свят. Откровението разкрива Църкавта като мястото на истинската религя. Но това не означава, че християнската религия е истинската религия, фундаментално по-висша от всички останали религии. Никога не  можем да подчертаем твърде много връзката между истината на христинската религия и благодатта на откровението. Трябва да поставим едно конкретно ударение върху факта, че чрез благодат църквата живее по благодат и това я определя като мястото на истинската религия. И ако това е така църквата ще се хвали толкова със своята „природа” т.е. със съвършенството, в което тя изпълнява „природата” на религията, колкото тя може да припише тази природа на другите религии. Ние не можем да разграничим и да разделим църквата от другите религии на основата на общата концепция за естеството на религията. …

Едно истинско богословско разглеждане на религията и религиите, каквото се изисква и е възможно в църквата като мястото на християнската религия, трябва да бъде разграничено от всички останали форми на разглеждане чрез използването на една много ясна толерантност към своя обект. Тази толерантност не трябва да се бърка с умереност от страна на тези, които действително имат своя собствена религия или религиозност и тайно са ревностни за нея, но които могат да упражняват себеконтрол понеже са казали на себе си или им е било казано, че тяхната вяра не е единствена, че фанатизма е нещо лошо, че любовта винаги трябва да бъде първата и последната дума. Тя не трябва да се бърка с умната дистанция на рационалисткото Зная-Всичко – типичният хегелианец спада към същата категория – която мисли, че може да работи удобно и в края на краищата успешно с всички религии в светлината на една концепция за една съвършена религия, която постепенно еволюира през историята. Но тя също така не трябва да се бърка с  релативизма и незаинтересоваността на историчекия скептицизъм, който не пита за иситната и неистината в полето на религозните феномени, понеже смята, че истината може да бъде позната единствено в собственото си съмнение към всяка една истина. Че т. нар. „толерантност” от този вид е непостижима е очевидно от факта, че обекта, религията и религиите, и следователно човека, не са вземани насериозно, но в основата си са покровителствани. Толерантност в смисъл на умереност, по-висше познание или скептицизъм всъщност е по-лошо от нетолерантност. Но религията и религиите трябва да бъдат разглеждани с една толерантност, която се е научила от търпението на Христос, която следователно произлиза от познанието, че чрез благодат  Бог е примирил със Себе Си безбожният човек и неговата религия. Тя ще вижда човека носен като упорито дете в ръцете на майка си, от това, което Бог е определил и извършил за спасението му независимо от неговата съпротива. По-подробно тя нито ще го хвали нито ще го укори. Тя ще разбира неговата ситуация – разбирана дори в нейната мрачна и ужасяваща обърканост – не понеже може да види някакъв смисъл в подобна ситуация, но понеже тя получава един смисъл отвън, от Исус Христос. Но конфронтирана с този обект тя няма да покаже една усмивка на слабост, превъзходство или умора, на едно съвсем неоснователно снизхождение. Тя ще види, че човек е хванат от един начин на дествие, който не може да бъде разпознат като правилен и свят, освен ако първо и в същото време цялостно не го види като погрешен и несвят. Себеочевидно, този вид толерантност и следователно едно богословско разбиране за религията, е възможно единствено за тези, които са готови да снишат своята религия заедно с човека, с отделия човек, знаейки, че първо самите те, и тяхната религия, имат нужда от толерантност, от една търпелива толерантност.

Ние започваме с твърдението, че религията е неверие. Това е една грижа, наистина, ние трябва да кажем, че това е една голяма грижа, на безбожния човек…

В светлината на това, което вече казахме подобно твърдение в никаъв случай не е негативно осъждение. То не е осъждение на религиозната искреност или философия основано върху някаква предварителна отрицателна присъда свързана с природата на религията. То не засяга единствено другите хора с тяхната религия. Преди всичко то засяга също така и самите нас като привърженици на християнската религия. То формулира присъдата на Божието откровение върху всяка религия. То може да бъде обяснено и разширено, но не може да бъде извлечено от някакъв по-висш принцип от откровението, нито пък може да бъде доказано от някаква феноменология или история на религията. Тъй като има за цел единствено да повтори Божията приръда то не включва никакво човешко отричане на човешки ценности и оспорване на истината, доброто и красивото, които при едно по-близко изследване се откриват в почти всички религии и които ние естествено очакваме да открием изобилно в своята собствена религия ако я държим с някакво убеждение. Това, което се случва е, че човек е взет от Бога и съден и осъден от Бога. Това означава, разбира се, че ние сме ударени в самия си корен, в сърцето. Цялото ни съществуване е поставено под върпос. Но ако случаят е такъв няма място за горчиво и тъжно оплакване поради неразпознаването на относителното човешко величие….

За да осъзнаем, че религията наиситна е неверие ние трябва да разгледаме това от позицията на откровението изразено в Писанието. Има два елемента в това откровение, които са несъмнено ясни.

1. Октровението е Божието себепредлагане и себеизява. Откровението среща човека с предполагането и с утвърждаването на факта, че човешките опити да познае Бога от собствената си позиция са изцяло и напълно несполучиливи; не поради някаква принципна необходимост, но поради практическата, фактическа необходимост. В откровението Бог казва на човека, че Той е Бог и че като Такъв Той е негов Господ. Казвайки това откровението му казва нещо изцяло ново, нещо, което отделено от откровението той не знае и не може да каже нито на себе си нито на другите. Вярно е, че той може да направи това, защото откровението просто казва истината. Ако е вярно, че Бог е Бог и че като такъв Той е Господ на човека, тогава е вярно също така, че човекът е така поставен по отношение на Него, че може да Го познае. Но това е същностната истина, която не е достъпна за човека, преди да му бъде казана в откровението. Ако той наиситна може да познае Бога тази способност почива на факта, че той наиситна Го познава, понеже Бог му е предложил и изявил Себе Си. Тогава способността не почива на факта, който е достатъчно верен, че човека би могъл да Го познае. Между „той би могъл” и „той може” лежи абсолютно решаващото „той не може,” което може да бъде премахнато и обърнато в неговата противоположност единствено от откровението. Истината, че бог е Бог и наш Господ и по-нататъшната истина, че ние бихме могли да Го познаем като Бог и Господ, може да достигне до нас единствено чрез самата истина. Това „идване до нас” на истината е откровението. То не ни достига в едно неутрално положение, но в едно действие, което се намира в него, като идаването на истината, в едно много определено, всъщност в едно детерминирано отношение. То, да се изразим така, ни достига като религиозни хора; т.е. то ни достига като един опит да познаем Бога от нашата позиция. Следователно то не ни достига в едно действие, което  му кореспондира. Действието, което кореспондира на откровението би могло да бъде вярата; признаването на себепредлагането и себеоткриването на Бога. Ние трябва да видим, че по отношение на Бога всички наши действия са напразни дори те да определят най-добрият живот; т.е. сами по себе си ние не сме в позицията да разберем истината, да оставим Бог да бъде Бог и наш Господ. Ние трябва да отхвърлим всеки опит дори да се опитаме да разберем истината. Ние трябва да сме готови и решени просто да оставим истината да ни каже и следователно да бъдем разбрани от нея. Но това е именно нещото, което ние не сме готови и решени. Човекът, при когото истината в действителност идва ще смята, че той по никакъв начин не е готов и решен да остави тя да му говори. Истинският вярващ няма да каже, че идва до вяра чрез вяра, но – от неверие, дори ако отношението и дейтвието, с които той е срещнал откровението, и все още го среща, е религия. Защото във вяра, човешката религия като таква е разкрита от откровнието като противопоставяща му се. От гледната точка на откровението религията е виждана ясно като един човешки опит да предшества това, което Бог в Своето откровение ще направи и наистина прави. Това е опит да се замести Божито дело с нещо направено от човека. Божествената реалност предложена и изявена ни в откровението е заменена с една концепция за Бога еволюираща произволно и по желание на човека….

„Произволно и по жлание на човека” тук означава чрез собствените му средства, чрез собственото му човешко прозорение, творчество и енергия. Могат да бъдат направени множесво различни образи на Бога щом веднъж се заемем с това, но тяхното значение винаги е едно и също…

Божият образ винаги е тази реалност на разбиране или мисъл, която човека предполага и утвърждава нещо уникално и крайно и решаващо или отвъд  или в своето собствено съществуване, чрез което той вярва, че е постулирано или поне определено и обусловено. От гледната точка на откровението човешката религия е просто едно предположение и твърдение от такъв вид и като такова тя е една дейност, която се противпоставя на откровението – противопоставя му се понеже единствено чрез откровението истината достига до човека. Ако човек се опита да достине сам до истината той се опитва да я достигне a priori. Но в този случай той не прави това, което трябва да направи когато истината достигне до него. Той не вярва. Ако вярваше, той би слушал; но в религията той говори. Ако вярваше, той би приел един дар; но в религията той взема нещо за себе си. Ако вярваше, той би оставил Бог Сам да се застъпи за Бога: но в религията той се опитва да сграбчи Бога. Понеже това е едно сграбчване, религията е противпоставяне на откровението, концентрираният израз на човешкото неверие т.е. едно отношение и действие, което директно се противпоставя на вярата. Тя е слаб, но упорит, арогатен, но безнадежден опит да създаде нещо, което човек би могъл да направи, но сега не може да направи или може да направи само ако поради и ако Бог Сам го направи за него: познаването на истината, познаването на Бога. Следователно ние не можем да тълкуваме опита като едно хармонично съдействие на човека с Божието откровение, като че ли религията е един вид протегната ръка, която е напълнена от Бога чрез Неговото откровение.

Отново, ние не можем да заключим от очевдината религиозна способност на човека, че тя е, да се изразим така, общата форма на човешко познание, което поучава своето истинско и свойнствено съдържание под формата на откровение. Точно обратното, тук ние имаме едно явно противопоставяне. В религията човек се огражда и изолира от откровението като създава един заместител, като предварително премахва именно това, което е дадено от Бога…

Разбира се, той има силата да направи това. Но това, което получава и постига чрез тази сила никога не е познание за Бог като Бог и Господ. Това никога не е истината. Това е една пълна измислица, която има не малка, а никава връзка с Бога. Това е един анти-Бог, който първо трябва да бъде познат като такъв и изхвърлен когато истината достигне до него. Но той може да бъде познат като такъв, като една измислица, само когато истината достигне до него….

Окровението не се свързва с една човешка религия, която вече присъства и се упражнява. То й се противопоставя, точно както преди това религията се е противопоставяла на откровението. То я измества, точно както преди това религията е измествала откровението; точно както вярата не може да се свърже с една неистинна вяра, но трябва да й се противопостави и да я измести като неверие, като едно действие на противопоставяне….

2. Като себепредлагане и себеразкриване на Бога откровението е едно дейтвие, чрез което в благодат Той примирява човека със Себе Си по благодат. Като едно радикално учение за Бога то също така е една радикална помощ от Бога, която идва до нас като към хора неправедни и несвети и като такива изгубени и осъдени. В това отношение също твърдението, което откровението прави и предполага за човека е, че той не е способен да си помогне сам, нито изцяло нито отчасти. Но отново, той не трябва да бъде толкова безпомощен. За природата и концепцията на човека не е свойнствено той да бъде неправеден и несвят и следователно осъден и изгубен. Той е бил създаден по Божия образ т.е. да се покорява на Бога, а не на греха, за спасение, а не за унищожение. Но той не е поставен в това като в едно състояние, в което все още може да се намери, а като в състояние, в което той вече не се намира, от което той е отпаднал поради собствената си вина. Но това също е истина, която той не може да намери; тя не е му е известна освен ако не дойде посредством откровение, т.е. в Исус Христос, ако не му бъде изявена по нов начин – най-старата истина от всички представена по един напълно нов начин. Той не може по никакъв начин да каже за себе си, че е праведен и свят и следователно спасен, защото в собствената му уста като едно себеосъждане това би било лъжа. Това е истина като открито познание на Бога. Това е истина в Исус Христос. Исус Христос не допълва и не подобрява всички налични опити на човека да мисли за Бога и да Го представи според собственият си стандарт. Но като себепредлагае и себеизявяване на Бога Той замества и напълно отхвърля тези опити, поставяйки ги в сянка където им е мястото. По подобен начин, дотолкова доколкото Бог примирява света със Себе Си в Него, Той премахва всички други опити на човека да примири Бога със света, всички човешки усилия за ораведание и освещение, за обръщение и спасение. Божието откровение в Исус Христос показва, че нашето оправдание и освещение, нашето обръщение и спасение, са били взети и осъществени веднъж завинаги в Исус Христос. И нашата вяра в Исус Христос се състои в нашето разпознаване, признаване, утвърждаване и приемане на факта, че всичко всъщност е направено за нас веднъж и завинаги в Исус Христос. Той е помощта, която идва до нас. Той единствен е Божието слово, Което ни говори. Има една размяна на статуса между Него и нас: Неговата святост и праведност са наши, нашите грехове са Негови; Той е изгубен заради нас, и ние заради Него сме спасени. Чрез тази размяна (2 Коринтяни 5:19) откровението стои или пада. То не би могло да бъде активното, изкупително себепредлагане и себеоткриване на Бога ако не е сигурно и решително satisfactio и intercessio Jesu Christi.

Сега ние можем да видим един втори начин, по който откровението се противопоставя на религията и обратното религията по необходимост се противопоставя на откровението. Защото каква е целна на универсалният опит на религията да изпревари Бога, да постави един човешки продукт на мястото на Неговото Слово, да направи наши собствени образи на Един, Който е известен само там където позволява да бъде познат, образи, които са първо духовни и след това религиозни и след това наистина видими? Какво иска религиозният човек когато мисли, вярва и твърди, че има уникално и крайно и определящо същество, че има Божествено същество, Божество, че има богове и един единствен върховен Бог и когато смята, че сам е поставен, определен и подчинен от това божество? Определена ли е дефиницията за боговете или за Бога и нуждата да се обективизира крайната духовност или физичност от човешката опитност на действително превъзхоство и господство на определени естествени и свръхестествени, исторически и вечни необходимости, потенции и наредби? Дали тази опитност (или постулата и нуждата, които й кореспондират) произлизат от едно чувство за човешката неспособност и провал пред лицето на този по-голям свят, от желанието да бъде примирен с него, да получи изгода от него, да се убеди в подкрепата му или дори, още по-добре, да бъде способен да му  влияе, да участва с неговата сила и достойнство и да съучаства в неговото дело? Дали човешкият опит да оправдае и да освети себе си следва опита да се мисли за Бога и да Той да бъде представен? Или връзката е точно обратната? Дали основното е човешкото неясно желание да оправдае и освети себе си т.е. да потвърди и подсили себе си в увереност и използването на неговите умения и сила, за да управлява живота, да се разбира със света, да накара света да му служи? Дали религията с нейната догматика, поклонение и заповеди е най-примитивната или по-добре, най-интимната и силна част от техниката, чрез която се опитваме да се спогаждаме с живота? Трябва ли опитността за този по-висш свят или нуждата за обективизиране на мисленето за Бога и в представянето на Бога да бъде смятана единствено за един показател на този опит, т.е. за иделната конструкция неизбежна в рамката на тази техника? Дали боговете са единствено отразени образи и гаранции на нуждите и способностите на човека, който на практика е самотен и движен от себе си и от свето собствено желание, решение и творчество? Дали жертвите, молитвите, аскетизма и морала са по-основни от Бога или боговете? Кой може да каже? Пред лицето на две възможности ние се намираме в един кръг, който можем да раглеждаме от всяка гледна точка със съвършено същия резултат. Това, кото е сигурно е, че по отоншение на практическото съдържание на религията това все още е въпрос на едно отношение и дейност, която не кореспондира с Божието откровение, но му се противопоставя. В тази точка също слабостта и предизвикателството, безпомощността и арогантността, глупостта и въображението са толкова близо едно до друго, че едва ли можем да различим едното от другото. Там където ние желаем това, което липсва на религията т.е. оправдание и освещение като наше сосбтвено дело, ние не намираме себе си – и няма значение дали мислите и представата за Бога има едно първично или вторично значение – на прекия път към Бога, Който тогава може да ни доведе до нашата цел, в някое по-високо място на пътя. Обратното, ние заключваме вратата пред Бога, ние се отдалечавме от Него, ние пряко Му се противопоставяме. Бог в Своето откровение няма да позволи на човека да се разбере с живота си, да се оправдае и освети. Бог в Своето откровение, Бог в Исус Христос, е Този, Който взема върху Себе Си греховете на света, Който желае всички наши грижи да бъдат положени върху Него, понеже Той се грижи за нас…

Това е характерният благочестив елемент в благочествия опит Той да бъде примирен с нас, който е отвратителен пред Бога, без значение дали идолопоклонтсвото е виждано като предпоставка или като резултат или вероятно като двете. Нито пък чрез продължаване по този път, но единствено чрез едно радикално отстъпване от него, ние можем да достигнем не само до нашата собствена цел, но до Божията цел, която е диркетно противоположна на нашата цел….

Истинската религия

Предшното представяне установи факта, че ние можем да говорим за „истинска религия” само в смисъла, в който говорим за „оправдан грешник”. Религията никога не е истинска сама по себе си като такава. Божието откровение отрича, че някоя религия е истинска, т.е., че наистина е познанието и поклонението на Бога и примирението на човека с Бога. Защото като себепредлагане и себеизява на Бога, като дело на мира, което Бог сам е извършил между Себе Си и човека, откровението е истината, освен която няма друга истина, срещу която може да има единствено лъжи и объркване. Ако, чрез концепцията за една „истинска религия,” ние имаме в предвид истината, която принадлежи на религията сама по себе си и, като такава, тя е също толкова недостижима като един „добър човек,” ако под доброта имаме в предвид нещо, което човек може да постигне по собствената си инициатива. Никоя религия не е истинска. Тя може да стане истинска т.е. според какво претендира да е и за какво е потвърдена. И тя може да стане истинска единствено само по начин, по който човека е оправдан отвън т.е. не чрез собствената си природа и съществуване, но единствено посредством едно вменяване, осиновление и разделяне, което е чуждо на собствената й природа и съществуване, което е напълно неприемливо от нейната позиция, което достига до нея без каквито и да е квалификации и заслуги. Подобно на оправданият човек, истинската религия е творение на благодатта. Но благодатта е Божието откровение. Никоя религия не може да стои пред него като истинска религия. Никой човек не е праведен в неговото присъствие. То подчинява всички на съда и смъртта. Но то също така може да призове мъртвият човек към живот и грешника към покаяние. И по подобен начин в по-широката сфера където  показва, че всички религии грешат то може също така да създаде една истинска религия. Премахваето на религията чрез откровението не означава единствено нейното отричане: присъдтата, че религията е неверие. Религията може също така да бъде издигната в откровението, дори ако присъдата все още е реална. Тя може да бъде подкрепена от него и отхвърлена от него. Тя може да бъде осъдена от него, и – трябва веднага да добавим – осветена. Откровението може да избере религията и да я обозначи като истинска религия. И то не само може. Как можем да твърдим, че то може, ако вече не е направило това? Има една истинска религия: точно както има оправдани грешници. Ако следваме стриктно тази аналогия – и ние работим не само с една аналогия, но в един сложен смисъл със самото нещо – ние не трябва да се колебаем да кажем, че християнкста религия е истинската религия.

В нашата дискусия на „религията като неверие” ние не разгледахме различието между християнската и нехристиянската религия. Нашето намерение беше това, което се каже за другите религии да засегне по подобен начин и християнската. В рамката на тази дикусия ние не можем да говорим по някакъв специален начин за християнството. Ние не можем да му дадем някакво специално или сигурно място пред лицето на тази присъда. Следователно дискусията не може да се разбира като една предварителна полемика срещу нехристиянските религии с огед на крайното утвърждаване, че християнската религия е истинската религия. Ако случаят беше такъв нашата задача сега би била да докажем, че като рзлична от нехристиянските религии, християнската не е виновна в идолопоклонство и себеправедност, че следователно тя не е неверие, а вяра и следователно е истинската религия; или което достига до същото нещо, че тя въобще не е религия, но е срещу всички религии, включиелно тяхната мистична и немистична себекритика, тя е сама по себе си истинска и свята и като такава неопетнената и неоспорима форма на общение между Бога и човека. Да поемем по този път означава да отречем именно това, което утвърждаваме. Ако желаем твърдението да има някакво съдържание ние се осмеляваме да кажем, че христинската религия е истината понеже тя слуша Божието откровение. Но едно твърднеие, което се осмеляваме да направим докато слушаме Божието откровение може да бъде само едно твърдение на вяра. И едно твърдение на вяра по необходимост е едно твърдение, което е мислено и изразено във вяра и от вяра т.е. разпознаване и приемане на това, което ние нарекохме откровение. Неговото експлицитно и имплицитно съдържание е изцяло определено от това, което казахме. Но случаят със сигурност не е такъв ако се опитваме да направим едно твърдение, че християнската религия е истинската религия по един път, който започва като оставя зад себе си присъдата над религията, че религията е неверие като нещо, което не се отнася до нас християните, а единствено до другите, нехристияните, давайки ни възможност по този начин да разделим и разграничим себе си от тях с помощта на тази присъда. Точно обратното, нашата задача като християни е да приложим тази присъда първо и най-остро към самите себе си: и към другите, нехристияните единствено дотам докъдето разпознаваме себе си в тях, т.е. само дотолкова доколкото виждаме в тях истината на тази присъда на откровението, която засяга нас, в единството, следователно, в което очакваме от тях едновременно покаяние и надежда ние приемаме тази присъда като покана да участват в обещанието на откровението. Ние трябва да смятаме, че в края на пътя, разбира се, има обещание за тези, които приемат Божията присъда, които се оставят да бъдат отведени отвъд своето неверие. Има вяра в това обещание и, в тази вяра, присъствието и реалността на Божията любов, която, разбира се, отделя нашата религия, христинската, от всички останали като истинската религия. Тази възвишена цел не може да бъде достигната освен по този смирен път. И той не би бил напълно смирен път ако не се опитваме да го извървим по друг начин освен съзнавайки, че всеки „опит” тук може да се състои единствено в изцяло смиреното и благодарно приемане на нещо, което ние не бихме достигнали ако то вече не беше постигнато от Божието откровение преди ние да стъпим на пътя.

Следователно ние трябва да настояваме, че в началто на едно познание на истината на християнската религия стои разпознаването, че тази религия също се намира под присъдата, че религията е неверие и че не е оправдана от никой вътрешен свиетел, но единствено от Божията благодат, прогласяваща и ефективна в своето откровение. Но конкретно тази присъда засяга цялата практика на нашата вяра: нашите християнски концепции за нещата и Бога, нашето християнско богословие, нашето християнско поклонение, нашите форми на християнско общение и ред, нашият християнски морал, поезия и изкуство, нашите опити да дадем индивидуални и социални форми на християнския живот, нашата християнска старатегия и тактика в интерес на нашата християнска кауза, накратко нашето християнство, до степента, до която то е наше християнство, човешко дело, което сме предприели и адаптирали към всички свои близки и далечни цели и което като такова изглежда е много подобно на човешките дела в другите религии. Тази присъда означава, че цялото наше християнство, и всички негови детайли, не са като такива каквото трябва да бъдат и претендират, че са, едно дело на вяра, и следователо на покорство на Божието откровение. Това, което имаме тук върви по свой собствен път – един път различен от този на другите религии, но не по-малко сериозно – неверие т.е. протвопоставяне на Божието откровение и следователно активно идолопоклонство и себеправедност. Това е същата безсилие и избирателност. Това е същото себеиздигане на човека, което означава неговото най-пълно принизяване. Но този път то стои на мястото и на позицията на Божията себеизява и себепредлагае, примирението, което Бог Сам е извършил, то е едно пренебрежение към Божието утешение и наставление, заради което се издигат големите и малки вавилонски кули, които като такива не могат да угодят на Бога понеже определено не са издигнати в Негова слава….

Тук ние се занимаваме с един ред, който не може да бъде забравен или нарушен, само за да препятства едно истинско познание за истината на християнската религия. Отново, да припишем демонстративната сила на тази истина на релгиозното самосъзнание като такова означава обезчестяване на Бога и вечна погибел за душите. Дори външно, в дебата с нехристиянските религии, църквата никога не може да нанесе повече вреда отколкото когато смята, че трябва да изостави апостолската заповед, че благодатта е достатъчна за нас. Мястото, към което ние предпочитаме да гледаме е само мъгла и една тръстика, която ако се подпрем на нея ще се изплъзне от пръстите ни. Опитвайки се да се противопоставим и да покорим другите религии ние поставяме себе си на същото ниво. Те също се обръщат към тази или онази иманенатна истина в тях. Те също могат да триумфират в силата на религиозното себесъзнание и понякога са били удивително успешни над по-големи области. Християнството може да вземе участие в тази борба. Няма съмнение, че не му лиспва необходимото снаряжение и то може да даде добра оценка за себе си поставено до останалите религии. Но не трябва да забравяме, че да направи това означава да се отрече от своето рожденно право. То е отрекло уникалната сила, което притежава като една религия на откровение. Тази сила обитава единствено в слабост. И тя не действа истински нито пък е силата, с която християнството се надява да работи, силата на религиозното себесъзнание, която е дарът на благодатта сред слабостта, освен ако християнството преди това не се смири вместо да се възвишава. Чрез пренебрегването на този ред християнстовото е създало една голяма трудност за себе си в дебата с другите религии….

Не трябва да си зповоляваме да бъдем объркани от факта, че една история на християнството може да бъде написана само като една история на объркване, което то създава за себе си. Това е една история, която лежи изцяло зад историята, която се случва между Яхве и Неговите хора, Исус и Неговите апостоли. Това е една история, чийто източник, значение и цел, факта, че християнинът е силен единствено в своята слабост, че той наистина е задоволяван от благодатта, не може в стриктиния смисъл да бъде разбрана директно никъде. Нито дори в историята на Реформацията! Това, което може да бъде разбрано в историята е опита, който християните правят, в постоянно променящи се форми, да осмислят и издигнат своята религия като едно дело, което е само по себе си праведно и свято. Но той постоянно е осуетен, препятстван и възпиран от Светото Писание, което не позволява това, което дори изглежда, че желае да критикува тази негова християнска религия. Той очевидно не може да прекъсне спомена, че по отношение именно на тази работа на неговата религия той не може да получи Божията благодат и заради това стои под Божията присъда. За това ни напомня особено историята на Реформацията. Но в самта светлина на тази истирия ние вижаме, че споменът за това винаги е бил тук дори в следреформаторския период. Все пак историята на християнството като цяло открива една тененция, която е напълно противоположна на този спомен. Би било избирателно да не признаем това и да твърдим, че историята на християнството, като различна от тази на останалите религии, е историята на тази част от човечеството, която, за разлика от другата, е съществувала единствено като една част, която порди благодат живее чрез благодат. В стриктния смисъл няма доказателство за това в целия обхват на християнството. Това, което се вижда на пръв поглед е една част от човечеството, която се противи на Божията благодат и откровение понеже твърди, че те са нейните собствени и най-ценни съкровища и че нейната религия е до тази степен религия на откровението. Противоречието е противоречие. Че то съществува на това място, по отоншение на религията на откровението, може да се отрече дори по-мало отколкото в другите места. На други места можем да кажем извинително, че тя просто на практика съществува, но не в директно противоречие с откровението. Но в историята на християнството, именно понеже то е една религия на откровението, грехът е, като такъв, извършен с вдигната ръка. Да, грях! Помеже противенето на благодатта е неверие, и неверието е грях, всъщност то е грехЪТ. Следователно факт е, че можем да говорим за истината на християнската религия единствено вътре в учението на iustificatio impii. Твърдението, че дори християнството е неверие извиква една цяла маса от наивни и разционализиращи противопоставения. Самата история на християнството е една истирия на това противпоставяне. Но именно този факт най-добре ни показва колко истинно и верно е това твърдение. Ние можем да избегнем противопоставянето толкова колкото можем да прескочим собствената си сянка.

Не можем да очакваме, че на четвъртата или петата или шестата фаза историята на християнството ще бъде нещо по-различно от една история на объркване, която самото християнство създава. На него може да не му лиспват бъдещи реформации т.е. израз на предупреждение и обещание произлизащо от Светото Писание! Но преди краят на всички неща ние не можем да очакваме, че християните няма винаги да показват, че са варгове на благодатта независимо от всички намесващи се ограничения.

Независимо от пртивопоставянето, и следователно от нашата собствена опитност, ние можем и трябва да смятаме, че от наша страна ние и нашето противене срещу благодатта стои под едно дори още по-голямо противене  на самата благодат. Ние може и трябва – във вяра. Да вярваме означава, съзнавайки своя грях да уповаваме на Божията праведност, която е извършила безкрайно задоволяване на нашия грях. По-конкретно това означава съзнавайки нашето противене срещу благодатта да се прилепим към Божията благодат, която безкрайно се противи на това противене. В това познание на благодатта, в познанието, което е оправданието на безбожния, че това е благодат за враговете на благодатта, христиняската вяра постига своето познание за истината на християнската религия. Не може да има повече въпроси за някаква праведност или святост на тази конкретна религия като основа и съдържание на нейната истина отколкото може да има в някоя друга религия твърдяща, че е истинската религия поради своите наследени предимства. Християнинът не може да избегне изоставянето на всяко подобно твърдение. Той не може да избегне изповедтта, че е един грешник дори в най-добрите си действия като хрситиянин. И това, разбира се, не е основата, а симптомът  за истината на християнската религия. Изоставянето и изповядването означва, че християнската църква е мястото където, предизвикани от Божието откровение и благодат, по благодат хората живеят по благодат…

Има, разбира се, един факт, който силно и решително утвърждава твърдението, лишавайки го от неговият избирателен характер и придавайки му необходимост, която е абсолютна. Но за да разберем този факт, нашата първа задача – и отново и отново ние тярбва да се връщаме към това „първа” – трябва да бъде да игнорираме цялата реалност от „факти,” които ние и останалите човеци наблюдаваме като такива и можем да различим и определим. Понеже фактът, за който ние говорим стои в същото отношение спрямо тази реалност както слънцето спрямо земята. Че слънцето осветлява тази част от земята, а не онази означава за земята не по-малко от това, че денят владее едната й част, а нощта другата. Все пак земята е една и съща и на двете места. На нито едно място няма нещо в самата земя, което да я предразполага спрямо деня. Отделена от слънцето тя навсякъде би била обгърната от вечна нощ. Фактът, че тя отчасти е ден не произлиза по никакъв начин от естеството на тази конкретна част като такава. Точно по същия начин светлината на Божията праведност и съд падат върху света на човешките религии, върху една част от света, върху християнската религия, така че тази религия да не е в нощ, а в ден, да не е препречена, а подпомогната, да не е лъжлива, а истинска. Взета сама по себе си тя все още е една човешка религия и следователно неверие, подобно на останалите религии. Нито в корена нито в короната на това конкетно дърво, нито в източника нито в потока  на този конкретен извор, нито на повърхността нито в дълбините на тази конкретна част от човечеството можем да посочим нещо, което го прави подходящо за денят на Божията праведност и съд. Ако християнската религия е истинската и верната религия причната за това не почива във фактите, които може да посочи за себе си  или за своите следовници, но във фактите, които като праведност и съд на Бога й се притивопоставят така както и на всички останали религии, характеризирайки и разграничавайки нея, а не някоя от останалите религии като правилната и истинска религия….

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.