ЕСЕНЦИАЛИЗМЪТ И ЕВОЛЮЦИЯТА
от Брус Литъл
Брус Литъл произхожда от Нова Англия. Той е професор по философия в Southeastern Baptist Theological Seminary, във фалултета на която е от 2001 г. Служи като директор на Francis A. Schaeffer collection и от 2008 е директор на L. Russ Bush Center for Faith and Culture в Southeastern. Той е получил своята бакалавърска степен от Baptist Bible College в PA, магистърска степен по апологетика и M.R.E. от Liberty University, D. Min от Columbia Biblical Seminary и PhD от Southeastern Baptist Theological Seminary. От 1995 развива активо апологетично служение в източна Европа и е бил канен в множество държавни университети и училища да изная лекции по различни въпроси свързани с християнския светоглед. Той е бил главен говорител на множество конференции вкл. научни конференции в източна Европа и е редовен говорител в European Leadership Forum както и в Cambridge Scholars Network.
Благодарен съм за възможостта да вляза в един диалог, който според мен е в основата си дискусия за природата на реалността. Следващите коментари идват от една философска, а не от научна перспектива. Все пак въпросът за еволюцията и нейната съвместимост с християнството със сигурноист има философски така както и научни страни. Ричард Доукинс го признава и един негов коментар провокира това, кеото аз ще кажа по един твърде важен въпрос.
Нека бъда ясен. Препратката ми към Доукинс по никакъв начин не трябва да се разбира в смисъл, че позицията на BioLogos води към атеизъм нито пък аз целя да свържа BioLogos по някакъв начин с Доукинс. Аз просто смятатм, че Доукинс поставя пръста си върху нещо, което води към сърцето на философското както и боголсовското разбирането на начина, по който еволюцията говори за природата на реалността.
В своята книга Най-великото шоу на земята (2009), на първата страница на втора глава, Доукинс повдига един интересен въпрос: „Защо на Дарвин му е отнело толкова дълго време, за да се появи на сцената?” След като предлага няколко възможни отговора той с одобрение цитира мнението на Ърнст Майер както най-вероятният отговор на въпроса. Според Доукинс мнението на Мейер е: „Изкупителната жертва е било древното филсофско учение за – да го наречем с неговото съвременно име – есенциализма. Откроването на дарвнизма е било задържано от мъртвата ръка на Платон (езикът е на Доукинс).” По-нататък в своята книга Доукинс смело казва, че еволюцията е анти-есенциалистка, едно твърдение, което Мейер прави на други места. Човек може да намери същият аргумент, ако не и същият език, в творбите на Едуард Уилсън където идеята за природата потъпква всяка идея за нещо съществуващо над опита. Очевидно аз не съм първият, който разглежда този аргумент. Все пак аз смятам, че една по-нататъшна дискусия за връзката на есенциализма с еволюционните модели остава важна за теистите по-конкретно и за чвечеството като цяло.
В сърцето на тази дискусия стои въпросът за онтологията, природата на нещата. Докато еволюцията говори за развитието на това, което е, последиците, които засягат вижданията на естеството на нещата. Ако идеята за есенция няма значение в дискусията за реалността тогава самите неща са всичко, което е и, следователно, бързо се превръща в цялостен въпрос сама по себе си.
Изглежда есенциализма (аз използвам този термин с християнско ударение), ако е верен, сериозно би предизвикал всяка форма на еволюция където различните видове еволюират от общ прародител. Забележката, която Майер и други правят преобръща идеята, че есенциализма дава философската основа за фиксираност на видовете поне от времето на Платон. Ако е верно това би направило еволюцията, в смисъла на произвеждаща нови видове, подозрителна ако не и невъзможна. Освен това изглежда, че есенциализма не може да бъде лесно отхвърлен просто понеже се асоциира с Платон. Човек трябва да разгледа философската/богословската легитимност на есенциализма на основата на собствените му твърдения в дискусията за природата на реалността. След като казахме това, ако Майер и другите са прави са есенциализма, тогава трябва да се занимаем с въпроса дали есенциализма има някаква основа, върху която да застане, най-вече в християнското богословие.
Говорейки най-общо есенциализмът учи, че реалността е нещо повече от това, което е представено от сетивата, което означава да кажем, че реалноста е повече от просто биологическата й дименсия (можем да кажем ДНК). Това е материалът, който дава средстава за изразяване на есенцията. Един член принадлежащ на определен естествен вид е такъв понеже неговата есенция и на всички членове приналежащи към този естествен вид трябва да имат тази есенция иначе той не принадлежи към него. По този начин естествените видове се различават от другите посредством своята есенция. Докато есенцията определя естествения вид, към който дадено нещо принадлежи, съществуват и неесенциални или акцидентни качества. Те ни помагат да разграничаваме един член от друг вътре в естетсвения вид , но те не са определящи за самият естествен вид тъй като подлежат на промяна докато есенциалните качества не са. Това, което прави кравата крава е есенцията принадлежаща на това да бъдеш крава. Без това кравата не може да бъде крава. С други думи идеята за есенция е това, което дава стабилност на естствените видове. Ако есенциализмът е верен той би, както посочва Доукинс, сериозно предизвикал идеята за общ прародител.
Приложено към хората есенциалните атрибути на човечността са предикати на съществото наречено човек, което е различно от нечовешките същества – т.е. едно непроизволно наименование. Докато хората (един естествен вид) сподeлят универсално същата природа на човечност, те се различават по не-есенциалните си характеристики (нисък, висок, дебел и т.н.). Така докато отделните индивиди се различават по не-есенциални начини те принадлежат към същия есенциален вид посредством техните есенциални атрибути на човечност.
Ако това, което беше наречено есенция (Палтон говори за Форми, а Августин за Идеи в ума на Бога или вечния разум) обяснява естествените видове е лесно да видим как това логически води до идеята за фиксираност на видовете (която може да бъде много широка, позволяваща един широк обхват на адаптации и вариации в естествените видове, резултатът от което е много голямоto биологично разнообразие). Моето предложение е, че е време да преосмислим въпроса за есенциализма в тази дискусия. Разбира се, трябва да има някакви причини да се смята, че есенциализма има някакви заслуги сам по себе си.
Факт, че едно същество е определено от sвоята есенция намира подкрепа в разбирането на това Кой е Исус. Помислете какво прави Исус богочовек. Както твърдят ранните християнски събори това е Неговата природа (на гръцки ousia). Той има и двете природи – есенцията на Бога и есенцията на човека. Това не означава, че не притежанието на всички външни характеристики и ДНК функции на един човек Го прави човек – има нещо повече от това. Той е бил човек именно понеже е притежавал природата (есенцията на един човек) и е бил Бог тъй като е имал природата (есенцията на Бог). Това поне подкрепя идеята, че едно нещо е това, което е, не поради някакво развитие, а поради своята есенция.
Мислейки за есенцията човек може да разгледа идеята за транссубстанцията. Човек може да отхвърля транссубстанцията на богословска основа, но тя ни казва нещо важно относно дискусията за есенциализма. Тя предполага, че хлябът е от една есенция, а тялото от друга природа. За да може виното да се превърне в кръв (една различна есенция) има нужда от чудо понеже една есенция не се превръща в друга по естествен процес. Идеята за транссубстанцията е дискутирана с категориите на Аристотел; в този случай субстанциалната причина е това, което Аристотел има в предвид под „каквото” на дадено нещо – т.е. какво го прави това, което то е. Допълнително Битие 1:20 отбелязва, че живите същества са били сътворени според собствения си вид („каквото” на нещата), което подкрепя идеята за естествените видове, което е в съгласие с идеята за фиксираност на видовете.
Докато есенциализма се радва на значителни позиции до 15 век един въпрос, който изисква отговор е защо есенциализма започва да изпитва затруднения? Могат да бъдат приведени силни аргументи, че есенциализма не преминава понеже му липсва доказателствена подкрепа, а поради възхода на натурализма в западния свят. Метафизическият натурализъм просто не може повече да подкрепя заключенията на есенциализма. Метафизическият натурализъм изтънява реалността, лишавайки я от всякаква вертикална дименсия. Доста лесно е да се види как метафизическият натурализъм, веднъж приет, отрича всичко различно от физическото като част от обяснението на реалността. При това виждане за реалността няма нищо, което надхвърля опита и реалността е обяснена единствено чрез конкретност и функции. Аргументът тук не е, че науката не познава добре естествения свят (тя го познава и всички ние се ползваме от нейното познание), но че реалността е нещо повече от това, което може да бъде измерено чрез инструментите на науката. Науката е добра за разбирането на функционалните въпроси в творението, но неспособна да даде отговори за значението. Твърдението, че науката дава най-добрата рамка за разбирането на сътворението започва с посвещението, че цялата реалност е материална. Това все пак, е едно философско посвещение, а не нещо, което може да бъде показано от науката.
Изглежда, че учените, поне в някои случаи, не отричат метафизичното в един християнски смисъл – те утвърждават реалността на Бога. Вместо това изглежда, че те чертаят една много дебела линия между физическо и метафизично, държейки реалността разделена. Чрез това те могат да настояват за една трансцедентна реалност, която обаче има само периферно влияние върху обясненията за истинското естество на реалността. При тези условия е доста лесно за предположенията на метафизическия материализъм да упражнява едно едва доловимо влияние върху мисленето на християните занимаващи се с наука. Това разделение на реалността ефективно преминава в идеята, че науката е основния агент, който тълкува истината на творението, дори когато трансцедентното е признато. Говорейки практично това не позволява никаква сериозна връзкла между това, което е трансцедентно на опита и как човек трябва да разбира истинската същност на нещата – не само как те функционират според нашия опит. Това не означава, че библията е оставена без всякакво обяснение, но тя е само като едно допълнение направено да пасва на това, което средствата на науката са открили. Сякаш разбирането на реалността е запазено за научния метод.
Със сигурност научният метод, както е обещал Франсис Бейкън, е показал удивителна сила за обяснение и разбиране как творението работи дори в метафизическият натурализъм. Все пак трябва да се признае, че метафизическият натурализъм върви заедно с филосфски приемания/предположения, до които не сме достигали по научен път. Например, предположението, че цялата реалност е метариална. Натуралистистките приемания отричат, че трансцедентното участва в конкретното посредством есенциализма. В този случай всичко, което е, е материалът, където ДНК и свързаните биологични/химични елементи казват всичко, което има да се каже за природата на реалността на това творение. Такова предположение ограничава това, което можем или не можем да кажем за естеството на реалността.
Нечие методологическо предположение често ограничава това, което този човек може или не може да каже за реалността. Един приемер е методологията на Исак Нютон. Тя не му позовлява да каже, че Бог е причината за гравитацията и той казва, че не може да формулира това като хипотеза, която след това да провери. Разбира се, Нютон очевидно е бил теист, но в този случай той не може да говори като теист понеже неговият научен метод не позволява това. По този начин ние виждаме как дори един теист може да позволи на научната му методология да упражнява неоправдан епистолмологичен натиск на работата му да тълкува фактите. Именно тези приемания могат подмолно да повлияят на хората, които се занимават с наука, които от една страна се придържат към тезима, но от друга когато стане въпрос за разбирането на цялостната реалност да не бъдат в състояние да вземат под внимание идеята за универсалиите когато тълкуват фактите.
Фактите не се тълкуват сами. Тълкувателният процес и заключенията извлечени от фактите са ограничени от обхвата на възможностите на светогледа на тълкуващия ги. Следователно християните трябва да видят как едно виждане, че Бог създава трябва да формира тълкуването на фактите открити чрез набюдение. В допълнение той трябва да помни, че природата на един обект определя не само какво може да се знае за обекта, но също и как това може да се научи. Нечий тълувателен метод не трябва да очертава напълно затоврен кръг около творението, който може a priori да измести някой аспект от реалността за сметка на друг. Без значение дали са учени или богослови всички трябва да мислят сериозно за логическите обяснения на вяванията както и за влиянието на едни a priori епистемологически и онтологически приемания в тълкувателния процес в търсене на истината. Трябва да се помни, че епистемологията и онтологията не могат да бъдат разделени. Всяко епистемологично твърдение е свързано с някаква част от реалността. Освен това няма начин науката произволно да отхвърли есенциализма просто понеже научните инструменти не могат да измерят твърденията на есенциализма. Да направи това означава да представи един кръгов аргумент – всичко, което съществува е материално, науката измерва материалното, науката не вижда есенции, следователно цялата реалност е материална.
Изложеното твърдение все пак е, че есенциализмът е част от обяснението защо дадено нещо е такова каквото е. Т.е. едно нещо не е дефинирано единствено с биологични или химичн термини. Ако случаят е такъв е необходимо да дискутираме как или дали еволюцията може да работи в едно виждане за творението на реалността където есенциализмът е част от това виждане. В допълнение, за да бъдем в състояние да имаме едно здраво богословие на Битие 1-3 човек трябва да осъзнае, че то е било доведено в съществуване. Това означава, че това, което идва в съществуване започва с една идея в умът на Бога, една идея, която формира това, което то е. Като такова това има огромни онтологически последствия за това как някой разбира естеството и устойчивостта на творението. Освен това тъй като фактите не тълкуват сами себе си (реалността на битието е повече от развитийна) човек се нуждае от една онтологическа рамка, която да го води при тълкуването на това удивително товрение, което е наблюдавано от хората.
Това повдига определени въпроси. Като християни дали нашият светоглед е оформен от нашата методология или нашият светоглед оформя методоогията ни? Ако есенциите не съществуват тогава какви последствия има от въплъщението на Божието Слово? Исторически цървата е държала, че Исус има Божествена и човешка природа. Ако Той не е имал божествена природа и човешка природа какво означава това за христологическите твърдения на библията? Освен това факът, че в Исус ние имаме две есенции, които остават разделени и не се смесват в някакъв трети вид създава впечатлеието, че есенциите, които остават различни не произвеждат нови есенции. Друг върпос е дали Доукинс е прав в своето подозрение за есенциите и еволюцията? Ако греши ние все още трябва да покажем в какво. На мен ми се струва, че това са въпроси, които трябва да бъдат отговорени преди да отхвърлим твърденията на есенциализма или връзката между есенциализма и еволюцията. Ако в края на краищата есенциализма надделе това изглежда има сериозни последици за еволюцията както твърди Доукинс. Все пак ние трябва да сме достатъчно смели да следваме доказателтвата където и да ни отведат. Но не само доказателствата са това, което има значение както толкова често става ясно в телевизионните серии на CSI, става дума за правилното тълкуване на доказателствата. Така че спорът не е единствено за докзателствата, той е за оправдаността да използваме определени доказатества в подкрепа на едно конкретно твърдение. Има работа за всички нас.
Rado's blog 