Вярата е чудо


Глава 4

ГЛАСЪТ НА ИСТОРИЯТА

ВЯРАТА Е ЧУДО

от Карл Барт

 000db44a_medium

Тогава, чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона. И тъй, какво ще кажем, че нашият отец Авраам, е намерил по плът? Защото ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога. Понеже какво казва писанието: „Авраам повярва в Бога, и това му се вмени за правда“. А на този, който върши дела, наградата му се не счита като благодеяние, но като дълг; а на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда. Както и Давид говори за блаженството на човека, комуто Бог вменява правда независимо от дела: – „Блажени ония, чиито беззакония са простени, Чиито грехове са покрити; Блажен е оня човек, комуто Господ няма да вмени грях“ (3:31-4:8)

3:31 Тогава, чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона. Разваляме ли закона чрез вяра? Ако вярваме на Възкресението в историята, ако сложим откровението, което е в Исус в последователния ход на събитията, ако увием парадокса на вярата в човешките духовни опитности, ние всъщност въвеждаме един призрак, който поглъща всичко живо. Тогава света ще изчезне пред Бога, творението пред изкуплението, опитността пред страха, съдържанието пред формата и законът няма да има ефект над единствената реалност, пред верността на Законодателя, Който все пак е видим единствено чрез вяра. Как можем да защитим една такава идея и критиката, отправена към нея от дуализма на гностицизма? Ние по никакъв начин не можем да я защитим ако радикализмът, който се появява тук не бъде краен радикализъм. Едно отрицание, което стои рамо до рамо с позицията, която отрича само трябва да бъде отречено и следователно не е едно истинско радикално отрицание. Възкресението престава да бъде възкресение ако то е някакво ненормално явление рамо до рамо с други събития. Какво възкръсва в този случай? Едно откровение, което не се прилага към всяко живо нещо и което не е универсално валидно, не е абсолютно, окончателно откровение. Парадоксът, който все още запазва някаква връзка с нормалната духовна опитност, без значение колко особена, ненормална или дори “екстатична” може да е тя, не е истински парадокс. Това Друго, от което ние сме дошли и което е противопоставено на всяко конкретно, познато, временно, човешко опитност не може по никакъв начин да бъде изцяло отделено освен ако не бъде изцяло отделено по всеки възможен начин. Цялостната Другост е адекватно защитена единствено когато тя е съвсем стриктно Произходът и Изпълнението на човешката опитност, нейното окончателно утвърждаване. Да развалим закона чрез вяра означава да поставим вярата рамо до рамо със закона като друго, второ, различно нещо вместо да я поставим във закона; това означава да поставим Христос рамо до рамо с Мойсей вместо разберем Мойсей в Христос. Ако не разбираме, че Божията присъда на всяко човешко движение и посока е също така тази, чрез която те изведнъж биват насочвани; ако не виждаме в Божието отричане на всяко човешко поведение и желание да премахнем отрицанието; ако последният въпрос, който вярата поставя не е – като последен въпрос – веднага отговор на всички въпроси – тогава вярата не е вяра и заключението ни е погрешно. Едно такова погрешно заключение би означавало просто, че сме били уловени от една реакция, която се е изразила в едно “отвращение.” Ние просто трябва да се придвижим в някоя противоположна посока, което само по себе си изисква да бъдем разтворени, да се подложим на една диалектическа критика и да бъдем върнати обратно в крайното единство. Всичко това явно не е възнамерявано – Не, утвърждаваме закона. Наистина ние лишаваме живота, историята и духовната опитност от тяхната капризност. Ние сме тези, които прогласяваме Бога като Господ на небето и земята като Го наричаме Непознатия Бог; ние, които разпознаваме делото на Твореца в творението като проповядваме изкупление; ние, които разбираме смисъла на всяка опитност, като я излагаме под светлината на разбирането; ние, които запазваме вечната истина на закона както поставяме парадокса на вярата като вечното “Не” на закона. Именно ние сме тези, които прогласяваме правото на индивида, вечната стойност на всеки един (Киркегор) като заявяваме, че душата му е изгубена пред Бога и, в Него, е отречена – и спасена. Ние изискваме покоряването на всяко човешко съществуване, притежание и действие под Божия съд именно за да може то винаги и навсякъде да очаква Божието оправдание и понеже, виждано от Бога и за Бога, нищо никога да не бъде изгубено. Ние премахваме от “Момента” когато последната тръба затръби всяко подобие на минало и бъдеще понеже вече не схващаме никакво минало, никакво бъдеще, което, в цялостната му различност от “Момента,” не участва в неговото достойнство и значение. В истинската трансцедентност на Божия съд и правда лежи Неговата най-истинска иманентност. Този, който по този начин е в Христос е също така този, който е бил и който ще бъде. Откровението в Исус, от което ние идваме е краят на неуморимата, необходима реалност в течението на времето. И така именно тази реалност свидетелствува за възкресението, конкретният свят с неговото непряко откровение и човешкият живот на парадокса на вярата, който е неговата неотменима основа. И освен това законът, разбиран правилно, свидетелствува за, оправдава и открива Божията правда. Ние не отменяме закона ние утвърждаваме Закона, Библията, Религията, които говорят за истината. Тогава ние им  позволяваме да свидетелствуват (3:21) с тяхното точно значение. Ние схващаме вярата като значението на закона, като радикално чудо (4:1-8), като чисто начало (4:9-12), като първоначално творение (4:13-17а) – ние установяваме закона.

Ст.1-2 И тъй, какво ще кажем, че нашият отец Авраам, е намерил по плът? Защото ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога.

Какво тогава да кажем за Авраам? Ние избираме почитаната и класическа фигура на Авраам, за да илюстрираме обобщението, че вярата е значението на закона. Нашата задача не е улеснена от този избор понеже обстоятелствата на неговия живот са толкова различни от нашите, че не можем да заемем мястото си до него на същата историческа и психологическа равнина. Все пак този избор трябва да ни покаже дали откровението на Бога в Исус просто премахва закона или го изпълнява; дали това е просто някакво ново реформаторско движение или реакция в цялостната история на религията. Ако откровението в Исус не е нищо повече от една конкретна историческа случка, едно събитие сред други събития, една религия сред други религии, неговият относителен и инцидентен характер трябва да стане видим когато бъде противопоставен на една случка толкова отдалечена както историята на религията на Авраам. Ако червената нишка не преминава последователно и непрекъснато през цялата история както предполагаме, че трябва да бъде в Исус; ако това не е обективната връзка между всичко тогава и сега и тук и там; то трябва да щракнем с пръсти когато казваме “Авраам,” толкова велик контраст представя той на това, което ние виждаме в Исус. И когато противопоставим на класическата статуя, солидната стойност и характер, вярното значение, на най-добрият сред човеците – нашият праотец по плът – няма ли всички разумни хора да разпознаят, че отрицанието, лишението и премахването на човешкото съществуване, притежание и действие са просто относителни, че възкресението трябва да бъде разбирано единствено като една сянка, фантом, че радикалната критика е чист скептицизъм и че контраста между Авраам и Исус не е повече от един контраст между два характера: с други думи, трябва да стане очевидно, че предполагаемата червена нишка е твърде съмнителна и относителна. Исус не би бил Христос ако фигури като Авраам, Еремия, Сократ, Грийнвалд, Лутер, Киркегор, Достовески остават, противопоставени на Него, просто фигури от миналата история вместо да намерят в Него едно цялостно единство; ако тяхната позиция е просто разтворена от отрицанието, което Той изявява и не е, в същото време, утвърдена. Това е въпросът, с който се занимаваме. Исус е установен като Христос ако Неговата светлина е различна от светлината на Стария Завет, на цялата история на религията и на цялата история; ако чудото на Рождество е адвента на светлината, за която целия свят на природата и на чoвека, цялото видимо и невидимо творение, очаква своето изпълнение. “Стария Завет, в обичайния смисъл на думата, не предшества Христос. Вместо това той живее в Него; или, да кажем това по друг начин, той е бил конкретният образ, който придружава и директно отразява Неговият пред-исторически живот” (Овърбек). Преди да е Авраам Аз съм. Това е твърдението, което ние правим за Авраам, но то се нуждае от доказателство.

Ако Авраам се е оправдал чрез дела има с какво да се хвали. Делата на Авраам – неговото поведение, разположение и характер, така както са описани чрез неговите думи и действия – явно принадлежат на един праведен човек. Той се извисява над заобикалящoто го езичество; той притежава едно тънко чувство за религия; той е човек с чист ум, чийто действия доказват, че притежава една героична вяра. Ние очакваме Бог да се съгласи с нашата оценка за “праведността” на Авраам и на хората кат него. Ако намерим, че Бог наистина казва, че видимите дела на Авраам са праведни на практика ние трябва да се изправим пред човешкото съществуване, притежание и действия, които, тъй както вече са оправдани, явно не се нуждаят от по-нататъшно оправдание и това би било в пълно противоречие с това, което вече сме казали (3:20, 27-31) за Божието смущение и поставяне под въпрос на целия курс на човешкия живот. Гласът на историята прогласява славата на Авраам; той сочи към един забележителен човек, един исторически характер и необикновена личност. Според това мнение Божията правда, бивайки изявена в делата на Авраам, става идентична с човешката правда. И защо тази идентичност да не се появи също така и на други места? Тогава тук се намират необходимите средства да се избяга от тази КРИЗА на цялото човечество. И ако е така за хората вече не е необходимо да продължават по пътя водещ през смърт към живот; за тях не е необходимо повече да се изправят пред парадокса на вярата, който срещат в Исус. Ако са съществували, дори в една точка на историята, една директно видима божествена-човечност или човешка-божественост, тогава наистина би имало легитимна основа за хвалба, тогава наистина би имало един по-лесен път към Бога от пътя към смъртта поставен пред нас от Исус. И кой не би избрал по-лесния път? Какво можем да кажем за това?

Ние сме съгласни, че Авраам наистина е имал праведност, с която е можел да се хвали – само не пред Бога. Когато поведението на един човек, неговата мисия, неговото упражняване на авторитет, ни впечатляват като имащи божествен авторитет, какво всъщност имаме в предвид? Ако вземем думата “божествен” насериозно ние имаме в предвид, че в този човек невидимото е станало видимо, че това което той е напомня за това, което не е, че една тайна лежи над и зад неговото поведение и е скрита така както и показана чрез поведението му. Във всеки случай ние нямаме в предвид, че тайната е идентична с неговите действия. Когато обектите хвърлят сянка чрез излагането им на ярка светлина ние не наричаме сянката светлина; нито трябва, когато светлината на Божията правда хвърли делата на човеците в тъмнина, да наричаме делата праведни. Те не са нито божествено-човешки нито човешко-божествени; по-скоро те са знаци на Божията правда и колкото по-ясно правят Неговата правда очевидна толкова по-сигурно те са знаци. Делата, които един човек върши в своя конкретен и видим живот не са повече идентични с неговите дела, които са праведни пред Бога отколкото оковите, с които затворникът е здраво вързан и чрез които е държан тук или там против своята воля са идентични с действителните членове на тялото му. Впечатлението, което получаваме от делата на човеците е споменът, който те предизвикват в нас за едно странно и невидимо присъствие. Колкото по-силно е впечатлението толкова по-ясен е споменът. Това означава, че очевидната правда на Авраам и на хората като него, техния праведен гений, важността на характера и поведението им, може да представляват една основа за хвалба пред човеците и пред решетките на историята – всеки лош прочит на историята може да доведе до не повече от една хвалба на задоволство пред силата на човешката личност – само не пред Бога. Истинската основа за хвалбата пред Бога  все пак е покаянието (2:4); това е делото, което е ценно пред Бога и което Той вменява (2:6). Човекът, чието име е записано в Божията книга е този, който е юдеин вътрешно и чието обрязване е това в сърцето (2:29). Все пак дори това е човешки невъзможно и следователно е невидимо в човешките очи. Покаянието е възможно единствено от Бога и е виждано единствено от Него. И освен това, толкова по-видимо е, че тези очевидно човешки постижения сочат към тази по-нататъшна невидима невъзможност толкова по-ясно те са виждани и съдени като просто човешки. Великите фигури в историята са класически фигури не поради тяхната човешка творческа сила, но понеже те са под осъждение. Тяхната творческа сила е жестоко ограничена; едно ограничение действително показано чрез техните забележителни действия. Освен това самите те са наясно, че техния творчески гений е толкова несигурен, относителен и държан, че не предлага никаква основа за хвалба. Тяхното, позитивно, абсолютно и сигурно величие е познато единствено на Бога понеже почива в Него.

От това следва, че това, което е очевидно в Авраам и в хората като него не е Божията правда. И ако това е така, Авраам, да, именно Авраам, стои под КРИЗАТА на всичко човешко. Той върви по пътя водещ през смърт към живот. Неговата стойност, и възможността ние да бъдем в състояние да я разпознаем, почива в парадокса на чудото на вярата. Няма изход от пътя на смъртта, който е изявен в Исус.

Ст. 3-5 Понеже какво казва писанието: „Авраам повярва в Бога, и това му се вмени за правда“. А на този, който върши дела, наградата му се не счита като благодеяние, но като дълг; а на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда.

Авраам повярва в Бога. Всичко което принадлежи на Авраам и на подобните нему – техният героизъм, тяхната зряла опитност, тяхното съзнателно или несъзнателно благочестие, тяхната благородна личност – по никакъв начин не се смята за праведно пред Бога. Всяко събитие в техния живот  се случва, като причина и следствие, чрез това, което го предхожда, всичко което се случва в сферата на човешкия живот, принадлежи на тази страна на линията на смъртта, чрез която хората са отделени от Бога, времето от вечността. И това остава вярно макар подобни събития да носят несъмненото свидетелство за това, което лежи от другата страна. Отвъд линията на смъртта е Бог, Поддръжника, Който Сам е неподдържан, съществен, но без същност, познат в Своята непознаваемост, показващ милост в Своята непристъпна святост, изкисващ покорното признание на Своя авторитет. Милостив е Неговият съд, единствен Той е действен, понеже Той създава всички неща. Той не е човек. Той е истинската Причина, Зданието, което не може да бъде съборено, първата и последната Истина, Създателят и Изкупителят и Господ на човеците. За човека пътищата Му винаги изглеждат нови, странно отдалечени, забележителни отвъд техния хоризонт и притежание. Този, който казва “Бог” казва “чудо”. Бог среща душата като “или-или;” и това включва приемане или отхвърляне, потвърждение или отричане, събуждане или сън, разбиране или недоумение. Ние не сме способни да видим това, което е невидимо, да разберем неразбираемото. Нямаме сетивен орган, с който да схванем чудото. Човешкият опит и човешката разбиране свършват там където започва Бог. Дотолкова доколкото има човешко разбиране и утвърждаване на Бога, дотолкова доколкото духовната опитност е насочена към Бога, приема от Него своя отпечатък и формата на вяра, се случва това, което е невъзможно, парадоксът и чудото. Убеждението на Авраам, че Бог е способен да изпълни словото Си е невъзможната сигурност (4:21); неговото разбиране, че Бог призовава в съществуване това, което не съществува (4:17) е чудото на усещането; неговото разбиране на тази Слава (Doxa) принадлежаща на Бога (4:20), движеща се противно на нашето мнение  е парадоксът и това прозрение е вяра.

Авраам повярва.  Това е действието, което го прави това, което е; това е скритият източник на всичките му добре известни дела (4:2). Като вярващ Авраам е това, което е. В това, което е – пророк, духовен и морален герой – неговата вяра – т.е. да се изразим така, това, което той не е – чудото, новия свят, Бог – е изявена. Ако линията на смъртта – неговото човешко премахване чрез установяването му от Бога – бъде премахнато от вярата на Авраам, цялото й значение е премахнато. Защото тогава вярата ще се превърне в не повече от едно субективно човешко действие и ще бъде подтисната до нивото на останалите относителни и несигурни човешки действия. Авраам престава да бъде Авраам ако неговият живот не е последица от неговата смърт. Той не само е повярвал: той е повярвал – в Бога (Бит 15:6). Така казва Писанието.

И това му се вмени за правда. Характерната аналогия на вменяването или на вписването в счетоводната книга (3:28) е използвана вече в историята в Битие, за да опише Божието благоволение към човеците. В надгробната плоча на живота написаното е прехвърлено от Бога от Неговата сметка в човешката сметка. Ако хората пожелаят да извършат едно такова вменяване те са виновни за една измамна невъзможност (2:3). При Бога обаче подобно вменяване е едновременно възможно и справедливо. Чудото на вярата, с което Авраам се среща е било вписано в неговата сметка като Божия правда. Противопоставена на всяко друго човешко съществуване, притежание и действие тази транзакция е ефективна и свободна и, понеже е свободна, тя е автентично Божие действие. Чрез това, което не са, човеците участват в това, което Бог е. Чрез тяхната смърт те са просветени от вечната светлина на Бога. Неговото реално и могъщо действие се случва и се среща единствено в това, което човеците не са, в тяхната смърт. Ако вярата е някакво упражняване на човешката компетентност, разположение или характер тя вече не е Божията правда повече отколкото е всяко друго човешко нещо. Вярата е един вакуум и едно ограничение обвито от чудо и от парадоксална невъзможност. Но понеже е изпразнена от човешко съдържание тя е гарантирана от Бога и Неговата правда. Така смъртта на Исус е изявена също и в живота на Авраам. За Авраам като един, който работи неговата награда не му се вменява. Думата вменява тук е използвана, за да покаже разликата между благородната човешка правда на Авраам и Божията правда, в която той стои. Дотолкова доколкото неговата вяра не е чудна, а само една изява на необикновен и ирационален героизъм, дотолкова доколкото тя е едно лично постижение, тя би изисквала за свое оправдание някаква явна проява на благодат, за която разказа в Битие не споменава нищо. Като един работник Авраам има своята награда; ако не в книгата на живота все пак в книгата на историята на религията, в записите за постиженията на велик човек и на деликатна душа. Със сигурност трябва да се спомене за истинските, добрите и благородни действия на Авраам и на хората като него. Той заслужава наградата на човешката благодарност и уважение. Това все пак не е нещо, което се дава по благодат, но ясен и очевиден дълг. В нормалния ход на събитията той заслужава своята награда от човеците и на практика я получава. Но това директно изчисление на човешката историческа и психологическа стойност няма връзка с неговата праведност пред Бога. Това е точното пресмятане на неговата човешка правда, която се плаща като един дълг. Все пак ако Бог е въвлечен в тази изцяло човешка транзакция това е понеже за Него не се мисли като за Създател, Изкупител и Господ на човеците, на Когото принадлежи да показва благодат и да вменява правда, но като един обвързан от благородните дела на човека както един предприемач е длъжен да плати необходимата сума като дълг, ако стоките които е поръчал отговарят на изискванията. Такъв един “Бог” все пак, не е Бог, но обожественият човешки дух.

Но на Авраам, който не работеше вярата му се вмени за правда. Това все пак е друг начин да пресмятаме човешката стойност: един метод използван например в книгата Битие и от Достоевски. Този метод на вменяване не е загрижен да почете там където това е заслужено. Той не се занимава с това да докаже човешката правда. Той не мисли единствено за счетоводната книга, но помни, че има и Книга на Живота, в която са записани тайните дела на човеците, които могат да бъдат открити. Той е зает не с това какво може да бъде вменено  на човеците като дълг, но с това, което е по благодат. При него не съществува особено голям риск да сбърка човешката присъда с Божията тъй като неговата присъда формира основата на целия метод на вменяване. Той вижда делата на човеците на основата на тяхната липса на дела, техните животи в светлината на смъртта им, тяхното зряло достойнство по стандарта на Божият суверинитет. Той вижда тяхната тварност като свидетелство за Създателя и видимото в тях като празнота и лишение, като копнеж и надежда за това, което е невидимо. Той вижда човешкото вярване в светлината на вярата. Той може спокойно и с донякъде тъжен хумор да се радва на цялото човешко величие, на цялата уверена вяра, на целия героизъм, на цялото очистване на душата и на всяко човешко постижение в историята. Все пак в края на краищата той не отсъжда според тези неща, но според вярата, която е схващана, противно на всеки изглед (парадокс), във всички тези неща. И той предполага, че съдейки по този начин, е по-праведен от тези твърде религиозни хора, които са твърде заети да приписват похвали. Той  може също така спокойно и с някаква усмивка на прощаваща тъга да гледа на всичката тази еднакво човешка смърт в греха, на атеизма, езичеството и дегенериралата поквара. Все пак в края на краищата той не съди според тези неща, а според вярата, която вижда, противно на всеки изглед (парадокс) във всички тях. И той предполага, че съдейки по този начин, е по-справедлив от всички тези твърде религиозни човеци, които са толкова заети да обвиняват. Той разпознава, че и в двата случая Божията награда е вменена според Неговото намерение и Неговата оценка (2:6), че Той не уважава личностите или знаците на човеците (2:11)  но съди техните скрити тайни (2:16). Той вижда вярата понеже има вярващи очи и понеже знае какво е вярата; невъзможността, от която се появява всяка възможност, чудото, от което следва всяка човешка опитност, парадоксът, чрез който всяко директно и видимо човешко съществуване, притежание и действие е ограничено и направено относително – и е установено и потвърдено. И понеже, само вярващо, той вижда вярата на човеците отвъд всичко, което те са, понеже е способен да разбере какво са те от това, което не са, той вижда тяхната праведност като вменена, стриктно като Божия правда, и Божието “въпреки това”, а не като едно Божествено “заради това”, като прощение, а не като санкция, под която са хората. Той вярва в Този, Който оправдава! нечестивия.

Значението на думите Той повярва в Бога тук е тълкувано като една перифраза, в която е дефинирана правдата на Авраам. Авраам никога не е “притежавал Бога.” Бог го е притежавал. Авраам е бил Божие притежание – като един, който не върши дела (4:15) и без дела (3:28). Причината за това притежание не е в Авраам, но в Бога, Който го оправдава. В Авраам е установен Божия гняв. Пред Бога човешката правда и неправда на Авраам са просто безбожие (1:18). Подобно на всички останали човеци Авраам стои под едно отрицание. Това, че той се пробужда за своето положение и съзнава своята КРИЗА, че в тази КРИЗА той се бои от Бога че той е чул Божието “Не” и го е разбрал като Неговото “Да” – това е вярата на Авраам. В праведност като тази не може да има хвалба. Чрез класическата фигура на Авраам ние научаваме истината, че можем да се хвалим само с правдата, която е била изявена чрез кръвта на Исус (3:25) и която е вменена на човеците. Това велико, позитивно утвърждаване не може да бъде разбрано в изолация, но единствено в контекста на отрицанието на Последната Тръба. Когато в книгата Битие се казва, че Авраам е притежавал правда, с която може да се хвали това трябва да се разбира като един модел, който сочи към живота на Христос и който насочва вниманието към важността, чистотата и сериозността на “Момента”, с който всичко, което е било преди и което ще бъде след това е противопоставено – като това, което е един знак сочещ към Възкресението. Чудото на вярата винаги е същото чудо.

Ст. 6-8 Както и Давид говори за блаженството на човека, комуто Бог вменява правда независимо от дела: „Блажени ония, чиито беззакония са простени, Чиито грехове са покрити; Блажен е оня човек, комуто Господ няма да вмени грях“.

Както и Давид говори за блаженството на човека, комуто Бог вменява правда. Псалтирът прави един коментар на биографиите разказани на други места в Стария Завет. Така тук ние се срещаме с този вид индиректно представяне на човешкия живот, който е толкова характерен за библейската литература.

Кой е обявен за блажен? Дали този, който притежава небето и го носи със себе си? Дали този, който заслужава блаженство и показва това чрез делата си? Със сигурност не. Давид със сигурност не говори за такова блаженство. Той не вижда човешкото блаженство тяхното заслужено чрез дела превъзходство и спасение като нещо конкретно и видимо. Той гледа отвъд преимуществата или недостатъците, които принадлежат на човеците като отделни личности и които могат да бъдат анализирани психологически. Очите му са приковани върху една невидима връзка между Бога и човека отделно от дела. Неговият интерес е фокусиран върху Божественото даване, което психологически разгледано е просто вакуум. И в тази невидима връзка, която е правдата вменена от Бога той вижда цялата пълнота и значение на човешката личност. Неговото блаженство е произнесено върху този вменен и невидим живот сред смъртта.

Блажен този, чийто беззакония са простени, чийто грях е покрит. Блажен този, на когото Господ не вменява грях и в чийти уста няма измама. Когато мълчах, овехтяха костите ми От охкането ми всеки ден; Понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мене, Влагата ми се обърна на лятна суша. Признах греха си пред Тебе, и беззаконието си не скрих; Рекох: Ще изповядам Господу престъпленията си; И Ти прости вината на греха ми (Псалм 31:1-5). Последователността на мисълта е забележителна. Какво е религиозният живот на благочестивите човеци в Стария Завет? Не е ли вярно, че тяхното конкретно и видимо съществуване не е нито религиозно нито живот? Предположението за праведност и живот е именно измамата, която трябва да бъде премахната. Желанието на псалмиста да мълчи за своя грях  – т.е. за контраста между своето благочестие и това, за което това благочестие свидетелствува – и за беззаконието на своето сърце –т.е. за неизбежното идолопоклонство на всяко човешко поклонение; той копнее да прикрие своята слабост с илюзии; той се надява, че, ако неговото престъпления бъдат потопени в светлината на цялостното му поведение те могат да бъдат извинени. Той желае да живее своя собствен личен живот и да не умре в Божието присъствие. Но срещу цялостния  му стремеж е поставена смъртна присъда; и притиснат между Божията истина и измамата на собственото му сърце той вика цяла нощ в истинска физическа болка. Здраво стисната от Бога неговата лична арогантност не може да диша повече и вика. Паднал сякаш в отвора на ледник той стене от болка, подобно на един безгласен Захарий или сляп Саул, докато не се предаде като затворник на Бога и не счупи всяка причина да се хвали, докато признае невъзможността да придобие за себе си Божията правда и не разпознае неумолимото “Не”, което е поставено срещу всяка човешка правда и присъдата, на която е подчинена всяка религиозна илюзия. Така със страх и трепет той пресича линията на смъртта, която преминава през човешкия живот. Тогава той най-после признава и не крие нищо. Той признава – и Ти ми прости. От бурята Бог му отговаря. Но какъв е отговорът? Дали е някаква нова, дълбока, положителна религиозна опитност? Със сигурност не. Неговият вътрешен живот е напълно сломен. Това не е психологическа опитност; това е идването на Момента”, който е отвъд всяко време, чрез който всичко преди и след е поставено в изцяло различен контекст. Това не означава, че скръбта и объркването на праведния човек е един край! Все пак сега става явно, че той страда заради Бога, че неговото викане е викане към Бога. Нито пък това е изпитване и безгрешност на творението, което се открива накрая! Все пак става ясно, че има надежда: надежда, че те могат да бъдат простени, покрити и очистени. Тук още веднъж се вижда чудото на вярата действаща отвъд директната, видима реалност на човешкия живот. В неговото “Не” Бог изговаря Своето “Да”. Тази нова връзка между Бога и човека не може да доведе до нова измама или заблуда, понеже е основана на една критика толкова радикална, че изключва всяка човешка хвалба. Следователно блаженството на Давид не е блаженство произнесено над живота и правдата на човека, на света или на това, което е очевидно в него; то е свързано с невидимия вътрешен човек призован в съществуване от творческото Божие действие, който всеки ден се подновява в смъртта на светския човек. Това чудо на вменяване на Божията правда, това не-вменяване на човешката неправда, което е видно единствено пред лицето на смъртта, е парадокса на вярата. Чрез нея благочестивият е признат за блажен. Това, което е вярно за Авраам следователно е вярно също и за анонимната фигура описана в Псалм 32. И двамата са свидетели за Възкресението и двамата живеят чрез него. Като независими исторически фигури отделени от Христос те не могат да бъдат разбрани. Те са предобрази на този Негов живот, който преминава надлъжно през цялото време.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.