Битката за Textus Receptus


КАТЕГОРИИ НОВОЗАВЕТНИ МАНУСКРИПТИ И БИТКАТА ЗА TEXTUS RECEPTUS

images

Новият Завет е съхранен в повече от 5,800 гръцки мускрипти,  10,000 латински и  9,300 манускрипти на различни други древни езици вкл. сирийски, славянски, етиопски и арменски. Техният брой неимоверно затруднява използването на стематиката[1]. Поради тази причина новозаветните текстуални критици в огромната си част се придържат към принципа на еклектизма[2] като разделят манускриптите на групи наречени текстови семейства (или типове) в зависимост от връзката на копията едно с друго и от влиянието на общ предшественик. Най-популярното деление е следното[3]:

1. Александрийско семейство  (2-4 век) – То е най-ранното и включва някои от най-важните манускрипти като Codex Vaticanus и Codex Sinaiticus. Неговата история е свързана с Александрия (Египет) – древен и важен християнски център. Текстове от този тип са използвани от Ориген, Атанасий Велики и Дидим слепеца както личи от библейските цитати в техните произведения. Текста е сбит, по-кратък, донякъде груб, по-малко хармонизиран и като правило по-труден. По-рано се е смятало, че това семейство представлява много внимателно редактирана рецензия от 3 век, но днес е прието, че то всъщност е резултат от внимателно контролиран и наблюдаван процес на преписване и разпространение на текста

2. Западни (3-9 век) – Това също е много древно семейство, което е било разпространено на голяма географска територия простираща се от северна Африка то Галия, Сирия и Египет. Включва както гръцки манускрипти така и латински преводи използвани от западната църква. От творбите на  Маркион, Юстин, Хераклеон, Ириней и Тертулиан става явно, че те са използвали текстове принадлежащо към това семейство. Кодекс Беза и старите латински манускрипти са известни негови представители. Западният текст е много по-слабо контролиран отколкото александрийския и е по-склонен към перифрази и други промени. Поради тази липса на единство и хомогенност и значителни различия някои учени поставят под съмнение дали е оправдано той да се разглежда като отделен текстови тип. Все пак като цяло надделява мнението, че в него се забелязват някои специфични прочити и връзки, които дават обща основа.

3. Византийски (5-16 век) понякога наричан също сирийски, койне, църковен и антиохийски – В рудиментарна форма текстове спадащи към тази група могат да се открият още през 4 век при Васили Велики и Йоан Златоуст, но традицията се развива постепенно в продължение на векове като върви към все по-хармонизирана форма на текста. Ревизията и хармонизацията целят да направят езика по-плавен, да премахнат проблемите от два различаващи се пасажа или да обединят два или повече различни прочита в един единствен[4]. Това са привлекателни характеристики, които го правят много популярен. От 7 век нататък той доминира гръцката текстуална традиция и е използван във Византийската църква. Най-ранният манускрипт е Codex Alexandrinus (в евангелията, но не и в Деяния, посланията и Откровение) – 5 в.

Срещат се и други деления, които включват еклектичен, египетски, кесарийски типове текстове, но посоченото тройно деление е най-важно и все още е най-разпространено.

Византийското семейство като най-късно обхваща между 80 и 90% от всички запазени манускрипти. Поради тази причина е напълно естествено ранните печатни издания на Новия Завет да използват най-вече византийски текстове.

През 1516 Еразъм заедно с печатарят от Базел Фрабен издава първата печатна версия на Гръцкия текст на Новия завет[5]. Редакцията е извършена от самия него. За целта той използва няколко манускрипта, всички от 12 век и по-късни, само един от които не е от византийската група. От тях той разчита най-вече на 2e (за евангелията), 2ap (за Деяния и посланията) и 1rK (за Откровение) като използва останалите единствено за допълнителни справки. Във второто издание (1519) Еразъм използва също Minuscule 3. За редакцията на някои книги той използва само един единствен манускрипт, а за 6 стиха от Откровение (22:16-21), където притежаваният от него манускрипт е повреден превежда обратно на гръцки от латинската Вулгата. Допълнително Еразъм хармонизира с Вулгата много части на гръцкото си издание, а други коригира според цитати от отците. Накрая, в третото издание той включва стиховете за тримата свидетели (1 Йоан 5:7-8) на основата на манускрипт от 16 в. (minuscule 61), отново за да се съобрази в Вулгата – добавка, която днес никой сериозен учен не смята за оправдана.

Гръцкият текст на Еразъм преминава през 5 издания между 1516 и 1535. Множество други преводи от времето на ранната реформация в западна и централна Европа също са базирани на византийския текст (Немската библия на Лутер, KJV, NKJV, Тиндейл, Ковърдейл, Женева, Bishops’ Bible, Douay-Rheims, JB, NJB, OSB). Други значими издания правят Симон де Колинес (1534), Роберт Естиен (1546-51), Теодор Беза (1565) и накрая Бонавентура Елзавир (1624). Всички те, макар че използват някои допълнителни манускрипти са до голяма степен само ревизии на труда на Еразъм (и Хименес) без при това да постигат някакъв съществен прогрес. В предговорът към второто издание на Елзавир (1633) с цел да се повишат продажбите са включени думите: “Това е текст, който се приема от всички, в който нищо не е променяно или изопачавано” Така се ражда и утвърждава израза Textus Receptus (приет текст) основан върху текстове от византийското текстово семейство.

Това е напълно нормално тъй като, както казахме, византийските текстове са над 80 % от всички запазени, но те също така са късни текстове. С течение на времето текстуалната критика и археологията се развиват значително. Открити са много нови манускрипти от по-ранна дата. Сравняват се различни версии. Постепенно започва да се формира мнение, че трябва да се даде възможност на по-древните варианти да кажат своята дума като по-близки до оригиналните новозаветни документи. Решаващият момент настъпва когато през 1881 Уескот и Хорт, след 28 годишна работа, издават нова ревизия на Новия завет (The New Testament in the Original Greek), която използва някои от най-древните текстове известни по това време и следва александрийския, вместо византийския текст. Учените използват най-вече кодексите Vaticanus и Sinaiticus прибавяйки към това убеждението си, че комбинацията на Codex Bezae със старата латинска и старата сирийска версия се доближават до оригиналната форма на Новия Завет особено когато тя е по-кратка от другите форми като мнозинството византийски текстове[6].

Резултатът е истинска война между поддръжниците Textus Receptus (приет текст) и респективно на византийския[7] текст и защитниците на александрийския текст. Резултатът от нея е, че всички критически рецензии след тази на Уесткот и Хорт следват александрийския текст[8]. Съвременната позиция на огромното мнозинство от учените е изцяло в опозиция на византийския текст (с някои малки изключения) и в подкрепа на александрийския макар някои учени да отдават предпочитания на западния въпреки неговата нехомогенност. Като цяло се е наложил еклектичния метод. Съвременните еклектични преводи, смятани за най-достоверни възстановки на Новия Завет текст като United Bible Societies’s Greek New Testament (UBS4) and Nestle Aland (NA 28) се придържат до голяма степен до александрийския текст, който е оказал силно влияние на преводи като NIV, NAB, TNIV, NASB, RSV, ESV, EBR, NWT, LB, ASV, NC, GNB.

Това по никакъв начин не е свързано нито с богословски либерализъм нито с някаква конспирация целяща съзнателно изопачаване на текста[9]. Последното често (макар и съвсем неоснователно) може да се чуе от една малка, но гласовите група все още защитаваща превъзходството на Textus Receptus. Част от нея е движението King James only. Дори в случаите, в когато се прави опит за една по-сериозна научна основа аргументите се примат за твърде слаби от сериозните учени[10].


[1] За стематиката виж статията Какво е текстуална критика

[2] За еклектизма виж Какво е текстуална критика

[3] За повече информация виж напр. Bruce Metzger and Bart Ehrman, The text of the new testament: its translation, corruption and restoration, 4-th edition, Oxford, 2005, pp. 276ff

[4] Редакцията във византийското семейство често се осланя на по-стари текстови варианти. Това означава, че в много случаи даден прочит не може да бъде смятан просто за “византийски” понеже е възможно зад него да стои много по-древна традиция. Следователно дори късните византийски манускрипти могат в някои случаи да ни върнат много по-назад и поради тази причина те не трябва да бъдат пренебрегвани. Тъй като голяма част от тези текстове все още не са достатъчно проучени това е област, в която предстои значителна работа.

[5] Всъщност първата е на кардинал Хименес отпечатана през 1514. Но позволението от папата се забавя до 1520 когато изданието на Еразъм вече се разпространява. Виж Leon Vagany and Christian Bernard Amphoux, An introduction to the New testament textual criticism, Cambridge, 1991, 130

[6] Чрез това те установяват като един от основните си критически принципи lectio brevior,.

[7] Трябва да се има в предвид, че двете неща не са съвсем идентични. Макар Textus Receptus като цяло наистина да следва византийския текст това не винаги е така. Textus Receptus има някои добавки, които не се появяват във византийския текст преди 16 век. Comma Johanneum в 1 Йоан 5:7 е добре известен пример, но не е единствен. Други такива са:  Матей 10:8; 27:35; Лука 17:36; Йоан 3:25; Деяния 8:37; 9:5; 15:34; и някои прочити („книгата на живота“ вместо „дървото на живота“ в Откр. 22:19), които не се съдържат във византийския текст. В тези случаи византийския текст съвпада с александрийския срещу Textus Receptus. Матей. 22:28, 23:25, 27:52, 28:3, 4, 19, 20; Марк 7:18, 19, 26, 10:1, 12:22, 15:46; Лука 1:16, 61, 2:43, 9:1, 15, 11:49; Йоан 1:28, 10:8, 13:20 отразяват влиянието на Minuscule 1, който е манускрипт класифициран от кесарийски тип. Някои текстове са повлияни от Вулгата (например, Деяния 9:6; Откр 17:4.8). Daniel B. Wallace твърди, че в 1838 места (1005 от тях са преводими) Textus Receptus  се отклонява от византийския текст така както е предаден от Majority Text на Ходжис и Ферштад.

[8] Изключение прави тази на Херман вон Соден

[9] Като доказателство за това се посочват пропускането на части от стихове, цели стихове, а в някои случаи дори на цели пасажи в преводи базирани на ревизии от александрийски тип.  Някои примери за това могат да се видят ТУК.  В огромната си част те представляват думи добавени за пояснение на съдържанието, пренесени от паралелен пасаж на друго място или с цел хармонизация на текстове. Малкото наистина сериозни случаи като краят на Марк и случката с жената хваната в прелюбодейство ще бъдат разгледани самостоятелно.

[10] виж Metzger, цит. Съч. Стр. 218-222.

1 thought on “Битката за Textus Receptus

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.