Само чрез вяра


КОМЕНТАР НА ПОСЛАНИЕТО КЪМ РИМЛЯНИТЕ

3:27-39

САМО ЧРЕЗ ВЯРА

от Карл Барт

000db44a_medium

И тъй, где остава хвалбата? Изключена е. Чрез какъв закон? чрез закона на делата ли? Не, но чрез закона на вярата. И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона.  Или Бог е Бог само на юдеите, а не и на езичниците? Да, и на езичниците е. Понеже същият Бог ще оправдае обрязаните от вяра и необрязаните чрез вяра. (Римляни 3:27-30)

Къде остана хвалбата? Изключена е. На нас Исус е изявил истината, която идва отвъд гроба. Бог е праведен; и само Той и единствено Той може да обяви човека за праведен. Човеците са праведни единствено когато тяхната праведност идва от Бога и само от Него. От това откровение можем да научим едно критично отношение към закона, религията, човешкото съществуване, към историята, към неизбежността на света какъвто е, на практика към всяка човешка позиция. В Исус всичко, което произлиза от човеците и което идва чрез тях е подчинено на Божията оценка и според решението на волята Му е определено като ценно или безполезно. Цялото съществуване трябва да бъде изпитано, трябва да бъде смутено и претеглено на везните. Тази критичен поглед включва разбирането, че света и човешката история се движат в един светски и относителен контекст, който сам по себе си е напълно безсмислен. Но той включва също така и разбирането, че те имат смисъл като една притча за един изцяло друг свят; те свидетелствуват (3:21) за една изцяло друга история; те са отражения на едно изцяло друго човечество; те са, на практика, една притча, едно свидетелство и едно отражение на Бога. Когато бъде подложен на тази критика има само един аспект от човешкия живот, който изглежда изцяло безсмислен и неразбираем. Неразбираемо и безсмислено е виждането че нещата – човеците и тяхната опитност – сами по себе си, отделени от тяхната подчиненост на Божия съд и от тяхното очакване на оправданието, велико и важно, или са в себе си достатъчни да бъдат или желаят да бъдат божествени; неразбираемо и безсмислено е всяко объркване на времето и вечността, всяко нахълтване в света или поява в него на Божия суверинитет като едно конкретно, осезаемо нещо – и тук ние включваме всеки субстрат на “божественост,” всеки “по-висш свят”; неразбираема и безсмислена е цялата тази другост, ако за другостта се мисли единствено като за подобрена тукашност, изцяло неподходяща идея за иманентност, всяка не-радикална идея за трансцедентност, всяка връзка между Бога и човека, всяка божественост представяща себе си като съществуваща, имаща или правеща това, което човекът е, има или прави, всяка човешка фигура, която прави себе си по някакъв начин божествена. Когато цялата тази междинна реалност между Бога и човека е ясно разпозната, това трябва да бъде казано. Предизвикани от Исус човеците трябва да умрат, те трябва да умират ежедневно, освен дотолкова доколкото стоят под “Не”-то и “Да”-то на Бога и преминават от изкупление – чрез кръвта (3:25) – към спасение, от кръст към възкресение. Това означава да кажем: дотогава докато човеците твърдят, че виждат, знаят, имат и правят това, което е истинско, крайно и божествено или дори приемат една такава възможност; дотогава докато не разбират, че нямат нищо, което да не са получили, те остават непречупени; дотогава докато човеците никога не са осъзнавали или са престанали да съзнават парадокса на вярата; дотогава докато те не са се предали или са престанали да предават цялата сигурност на всяко конкретно удобство, за да могат да бъдат спасени единствено чрез благодат – дотогава те трябва да бъдат умъртвени.

Хората са лишени от всяка основа за хвалба освен надеждата (4:18; 5:2; 15:17). Те са лишени от възможността да стоят изправени в Божието присъствие като се обръщат към това, което, като хора, те смятат за изключително важно; точно както са лишени и от възможността да стоят изправени в присъствието на своите ближни като се обръщат към единственото нещо, което Бог смята за изключително важно. Ние сме лишени от възможността както да проектираме едно временно нещо във вечността така и да свеждаме вечността изцяло до сферата на времето. По подобен начин за нас е невъзможно да отделим един фрагмент от нашето поведение от неговият човешки контекст и да кажем, че то е оправдано пред съдийския престол на Бога, точно както е невъзможно за нас да отделим един елемент от Божията правда  и да го смятаме, в неговата отделеност, за способен да бъде удобно вмъкнат в структурата на човешкото поведение като такова. Всички подобни възможности са изключени и трябва да бъдат отрязани. Божията правда е една цялостна невъзможност; и като такава тя формира една абсолютна пречка пред претенцията на всяка човешка правда, че е или очакване на това, което накрая ще бъде или една реликва на това, което някога е било. Ние нямаме нищо, с което да се хвалим, нито минало нито бъдещо, нищо преди или след “Момента” – който не е никой момент във времето – когато последната тръба ще затръби и човеците ще застанат голи пред Бога и когато, в своята голота, те ще трябва да бъдат облечени в Божията правда. И така в присъствието на Исус всичко, което човеците са, имат и правят се оказва изцяло нереално освен това – наведени под Божието отрицание те да очакват Неговото Божествено утвърждаване. Всичко, което човеците са, имат и правят в себе си не е нищо освен човешка правда и пред погледа на Бога и човеците остава илюзия освен когато, под Божията присъда, то престава да бъде човешка правда.

Чрез какъв закон? На делата? Не, но чрез закона на Божията вярност. Каква е основата на това заявление на Божията вярност? Каква е основата на това невъзможно заявление? Защо то е вярно и чрез каква присъда е свалена човешката правда? Как можем да говорим за умъртвяване, което нито дава нито желае възможност за хвалба? И какъв е смисълът на това умиране на човека? Има ли някакъв закон или някаква религия, които могат да изискват това от нас? В каква святост, в каква опитност или според каква смъртност може да се случи тази смърт? Със сигурност думите “закон,” “религия,” “опитност” подчертават някакво позитивно човешко познание, чувство, действие или опитност – или дело. Може ли тук на практика да има някакъв друг закон освен законът на делата? Какво можем да знаем за действията и делата на Бога? Във всички тези въпроси ние сме заплашени от едно много погрешно разбиране. Можем да мислим за знанието за Последните Неща като за върховното постижение на човешкия интелект; или можем да мислим за тишината пред Бога като за последния скок на човешката святост – както, например, когато четем мистичните изказвания на Angelus Silesius като някакви психологически рецепти; или можем да решим, че върховната човешка опитност ще бъде наша ако заемем нашата позиция в есхатологичния “Момент” – който, все пак, не е момент; или можем да си представяме “мъдростта на смъртта” (Овърбек) като най-модерната мъдрост за живота. Но това е триумфът на фарисейщината явяваща се под една нова и много по-ужасяваща форма; понеже това е фарисейството на смирението заемащо мястото на фарисейството на себеправедността. Няма ограничения на възможностите за човешката правда: тя може да отиде не само към себепрослава, но също и към себеунищожение както става при будизма, мистицизма и пиетизма. Последното е по-лоша грешка от първото понеже лежи толкова близо до Божията правда и също е изключено – в последния момент. Да се поклоним пред отрицанието на Бога и да очакваме Неговото одобрение не е последното и най-славно постижение на човека, който е способен да съчетае разбирането на Божията трансцедентност с едно желание за Неговата иманентност. Това все още е една хвалба в делата по закона, което, дотогава докато остава, прави невъзможно дори началото на откриването на Божията правда. Човекът, който се хвали, че притежава нещо, което го оправдава пред Бога и човека, дори ако това нещо е неговата собствена несигурност  и счупеност, все пак запазва увереност в човешката себеправедност. Не, здравата основа, върху която стои законът на делата трябва да бъде напълно разрушена. Никакво дело, дори и най-деликатно духовното, дори да е едно дело на себеотрицание, не е достойно за сериозно внимание. На практика нашата опитност е тази, която не сме преживели; нашата религия се състои в отричането на религията; нашият закон и пълното премахване на всяка човешка опитност, познание, действие и притежание. Нищо човешко, което желае да бъде нещо повече от празнота и лишение, една възможност и един знак, повече от най-тривиалното нещо сред феномена на този свят, не оцелява; нищо, което не е, подобно на всичко останало в този свят, прах и пепел – пред Бога. Единствено вярата оцелява; вярата, която не е дело, дори не е едно отрицателно дело; не е постижение, не е дори постигане на смирение; нито едно нещо, което съществува пред Бога и човека по свое собствено право. Вярата е основата, новия ред, светлината където хвалбата престава и започва истинската Божия правда. Вярата не е една основа, върху която човек може да постави себе си; не е атмосфера, в която той може да диша; не е система, върху която може да подреди живота си. Виждано от нашата човешка гледна точка това, което някога е било религия, закон и един начин на живот се е превърнало в анархия, празнота и бездна. Но законът на Божията вярност или, което е същото, законът на вярата, е мястото където ние сме били установени от Бога. Там, там няма нищо освен самият Бог, единствено Бог; и там мястото не е място; понеже това е “Моментът” където човекът е задвижен от Бога, чрез истинският Бог, Творецът и Изкупителят на човека и на всички човешки неща; “Моментът” когато човек предава себе си и всичко, което е на Бога. “Моментът” на задвижването на човека от Бога е отвъд човека, той не може да бъде обхванат от една система, от един метод или от един “начин.” Той почива в Божията воля и неговата причина трябва да бъде търсена и намерена единствено в Него. Законът на животворящия Дух (8:2) е гледната точка – която не е гледна точка! – от която всяка човешка хвалба бива изключена.

Така заключаваме, че човек се оправдава чрез Божията правда без делата на закона. Нашата промяна от гледната точка на религията към гледната точка на Исус включва една преход, едно добре основано отношение към връзката межди Бога и човека към един изцяло различен метод на заключване. Всички религии или смятат, че човешките постижения в този свят – някакво конкретно човешко поведение или разположение – определят едно изискване за благоволение пред Бога и трябва да бъдат възнаградени от Него (2:6) или че самите човешки постижения са награда от Бога тъй като са осезаеми и разпознаваеми продукти на промяната на човешкото поведение, което е било оценено от Бога. Така всички религии приемат или че Бог ще действа или че Той е действал; правейки предположението напълно отделно от “Момента” когато човекът е задвижен от Бога. Те предполагат или че “Момента” зависи от някакво предишно поведение или че той върви с някакво последващо поведение. Да се изразим така, те разбират “Момента” както в някаква степен сравним и съизмерим с човешкото поведение. Следователно всички религии признават възможността за хвалба от това, което хората са, правят и имат, като че ли са божествени. Следователно във всички религии е възможно да се пренебрегне или да се избяга от парадокса на вярата.

Все пак от гледната точка на Исус ние трябва да считаме обратното: фундаментално няма никакво човешко дело достатъчно значимо, за да донесе Божието благоволение; нито пък има дела толкова угодни Нему, че да станат значими в света. В Исус всичко, което се случва в света е поставено пред Божия гняв и очаква Неговото утвърждаване. Думите отделно от включват всичко както преди така и след “Момента” когато човек стои пред Бога и е задвижен от Него; понеже не е възможно никакво сравнение между “Момента” и делата направени както пред така и след него. Битието и Действието на Бога са и остават изцяло различни от битието и делата на човеците. Линията, която разделя тук от там не може да бъде премината; това е линията на смъртта, която все пак е линията на живота; тя е краят, който все пак е началото; тя е “Не”, което все пак е “Да.” Тя е Бог, който заявява и говори и обявява, Който избира и оценява според Своята воля. И думата, която Той изговаря е напълно творческа, привежда реалността в съществуване. На Бога принадлежи това, което Той заявява: то не принадлежи повече на човеците. Това, което Бог определя за ценно е наистина ценно – но, поради тази причина, то не е ценно в този свят. Когато новият човек дойде и новият свят се появява; когато в силата на Божията вярност новият ден изгрее тогава Неговата вярност е прославена чрез Неговото оправдание – на човека. Все пак това не означава, че в светлината на този нов ден човекът от този свят или е прославен или ще бъде прославен, защото – Това смъртното трябва да се облече в безсмъртие и това тленно да се облече в нетление. Дотолова доколкото обличането се случва чрез творческата действие на Бога смъртността е отнета от смъртността и тлението е отнето от тлението. По този начин този свят не е ни най-малко прославен, установен или променен. По отношение на преди и след “Момента” е и остава странен и различен; той няма своите корени нито в миналото нито може да бъде предаден в бъдещето. “Момента” не принадлежи на никаква казулана, времева или логическа последователност: той е винаги и навсякъде изцяло нов: той е това, което Бог – Който единствено е безсмъртен – е и има и прави. Credo, quia absurdum. Човекът е простен от Бога единствено когато Той го проклина; животът се издига единствено от смъртта; началото стои в края; и “Да” произлиза от “Не.” Правдата чрез кръвта на Исус (3:25) винаги е правда отделна от делата по закона; отделна т.е. от всичко човешко, чрез което човекът може, пред Бога и хората, да бъде обявен за праведен. Относно правдата човек може да се хвали само с надежда – т.е. в Бога. Кръстът стои, и винаги трябва да стои, между нас и Бога. Кръстът е мостът, който създава една бездна и едно обещание съдържащо предупреждение. Ние никога не можем да избегнем парадоксът на вярата, нито той може да бъде премахнат. Само чрез вяра – sola fide – човечеството стои пред Бога и е движено от Него. Божията вярност може единствено да бъде вярвана, понеже тя е Божията вярност. Ако е повече от това тя ще бъде по-малко. Това е новото обявяване.

Ст. 29-30 Или Бог е Бог само на юдеите, а не и на езичниците? Да, и на езичниците е. Понеже същият Бог ще оправдае обрязаните от вяра и необрязаните чрез вяра.

Или Бог е Бог само на юдеите, а не и на езичниците? Да, и на езичниците е. Да говорим истината за Божието слово с по-голяма увереност би било по-малко впечатляващо, да го представим по-конкретно от това, което е представено би го замъглило, да твърдим една човешка сигурност би издало невежеството за това, което е известно. Бог може да бъде разбран единствено чрез Себе Си и чрез Своята вярност. Той е разбираем единствено чрез вяра. Предположението, че Той е, има и действа подобно на човеците ограбва Неговата божественост; и всяко твърдение за директна връзка с Него Го сваля на  нивото на времето, нещата и човеците и Го лишава от истинско значение. Реалността на божествеността зависи от нейната универсалност. Нейната универсалност зависи от това всяка уста да бъде затворена и целия свят да бъде доведен на съд пред Него (3:19); тя зависи от твърдото признание, че никой човек не заслужава да се прославя от Бога (3:23). Ако връзката с Бога има за цел да произведе едно подобрение на човешкото съществуване, притежание и действия в този свят вместо едно влошаване или дори лишение на тези неща Бог би станал видимо и сигурно един духовен или исторически елемент сред другите елементи, различаващ се едва относително от останалите духовни и исторически сили, с които човек е надарен. Тогава Бог би бил Бог само на евреите, Бог само на определени, привилегировани и добронамерени хора. Той би станал, подобно на “религията,” една специалност на определени, специални кръгове, епохи и темпераменти; би бил сравнително лесно Той да бъде достиган; и да бъдеш без Него не би било особено голямо лишение. В този случай голяма полза би имало от думата “бог”, но знанието й не би било свързвано с правдата, изкуплението или възкресението; тя не би се занимавала с всички неща, с Последните Неща или с Вечността. И следователно това, което е по-малко – т.е., по-малко позитивно сигурно и по-малко сигурно гарантирано – е, на практика, повече. “Бог” е вечната, последната дума, ако имаме в предвид “само чрез вяра”, ако имаме в предвид невъзможната възможност на Божията вярност. В парадокса на вярата Божията вярност е достатъчна, понеже чрез нея ние стоим на една твърда основа и вървим с увереност. В този свят не е възможна никакво единение с Бога. Тогава става ясно, че Бог е Бог на всички човеци, Бог на езичниците и на евреите; Той не е един елемент в духовната опитност или в хода на историята. Вместо това Той е основата на всички елементи, чрез Когото те са измервани и в Когото те се съдържат. Той се различава абсолютно от всички наши светлини, качества и способности. Ако това е така, вечната сила и божественост (1:20) на Бога блестят дори още по-ясно. Следователно когато ние използваме думата “Бог” ние не казваме нещо, но всичко, не последната истина, а единствената, последната от всички истини. Това е дума за съд, за предизвикателство, за надежда; тя е насочена към всички и е значима – с най-голямо значение – за всички виждайки, че има един Бог и че Той ще оправдае обрязаните с вяра и необрязаните чрез вяра. На мястото на множеството неща, които търсят да бъдат значими сами по себе си, на мястото на всички производни божества, които узурпират авторитета в този свят в Исус е изявена единствеността на Бога. В Божията правда, която е позната единствено чрез вяра, е реалността, живота и личността на единственият Създател и Изкупител. В Исус може да бъде намерена рамката на координатите на вечната истина, чрез която от една страна нещата, които обикновено се отблъскват едно друго (човек и човек) са държани заедно, а от друга страна нещата, които обикновено се привличат взаимно (Бог и човек) са разделени. В светлината на тази КРИЗА Бог е познат, почетен и обичан. Тук отново е намерено истинското значение на религиозната фраза “връзване и развързване”. Тогава огромната разлика между Бога и човека е едно истинско единство. Поради времето и вечността човешката правда и Божията правда, тук и там, са напълно разделени в Исус, но те са също в Него разбрани и обединени – в Бога. Целият “закон,” всяко човешко съществуване, имане и действие, целият курс на този свят и неговата неизбежност са един знак, една притча, една възможност, едно очакване. Поради тази причина те винаги са едно лишение и разочарование, една празнота и един копнеж. Но след като това бъде веднъж признато над всички тях се появява Божията вярност, която прощава осъждайки, дава живот убивайки и изговаря Своето “Да” когато не се чува нищо освен “Не.” В Исус Бог е познат като непознатия Бог. В светлината на тази КРИЗА най-дълбокото единство на човека с човека е схванато и ние възстановяваме истинското си разбиране за индивидуалността, за историческата и личната конкретност, за истинското предимство (3:1) на всеки отделен човек. Особените способности на всеки човек не са унищожени, но са реализирани когато са свързани с неговата истинска цел, която е невъзможността. Личността на всеки отделен човек не е унищожена, а утвърдена чрез дълбокoтo смущение на това “Не още” и това “Не по-нататък”. Универсалното предизвикателство на вярата е творческото слово, което призовава човеците към съществуване от хаоса на независимата личност. Тя лишава обрязания и необрязания от различните им хвалби: тя издига грешника от дълбините и сваля праведния от висотата му. Ако те стоят пред Бога единствено чрез вяра те и двамата ЩЕ – понеже тяхното настоящо положение все още не е бъдещата им почивка в Бога – бъдат оправдани. Божията вярност е там където е вярата. Предимството (3:1) започва там където свършва хвалбата. Това е прощението, изкуплението и новото творение. Но когато казваме това ние знаем, че говорим за една възможност, за която сме невежи, една възможност, която – и ние трябва да повтаряме това отново и отново – може единствено да бъде вярвана.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.