Достоверност на новозаветните манускрипти


ДОСТОВЕРНОСТ НА НОВОЗАВЕТНИТЕ МАНУСКРИПТИ[1]

Един от въпросите, на които трябва да отговори текстуалната критика е доколко текста на Новия Завет, който ползваме днес е идинтичен или поне близък до своя оригинал. Не са ли правени много грешки при преписите на ръка – особено когато се ползва една дълга поредици на преписи от преписи и т.н.? Не е променян текста съзнателно, за да отговаря на нуждите и на развиващото се във времето учение на църквата? Можем ли да имаме достатъчно доверие на това, което четем днес в нашите библии?  

Със сигурност имаме случаи, в които преписвачите се отклоняват от оригиналния текст – понякога правейки грешки, а понякога съзнателно. Съществуват огромен брой текстови варианти в различните преписи. Те са отразени в т. нар. критически апарат на съвременните рецензии и в повечето случаи са степенувани според възможността да отразяват оригиналния текст.

Все пак има няколко факта, които си заслужава да имаме в предвид.

Важно е от самото начало да определим стандарттите са сравнение, с които трябва да работим. Броят гръцки манускрипти на Новия Завет, с който разполагаме днес е огромен – около 5700. Това е нестравнимо повече отколкото достигналите до нас ръкописи на други древни гръцки произведения. И все пак историците приемат и използват последните в своята работа. Ако копията наистина са толкова променени ние на практика трябва да забравим за изучаването на древна класическа история.

Времето между написването на оригинала и първите ръкописи на гръцките съчинения обикновено е 500-600 години (най-краткото е 350).

Галските войни на Юлий Цезар (58–50 BC) са запазени в 10 доста добре съхранени манускрипта, най-старият от които е от AD 850! От римската история на Ливий (59 BC – AD 17) е запазена само около 1/3. Най-старият ръкопис (съдържащ части 3-6 от книгата) датира от около AD 350. Аналите и историите на Тацит  (c. 110) са запазени в манускрипти от 10 и 12 век. Други негови творби (Агрокола, Германия) са запазени в кодекси от 10 век. Копията от Историята на Тукидид (460–400 BC) датират от AD 900. Най-старият манускрипт от Историята на Херодот (488–428 BC), е от AD 800.

За сравнение ние разполагаме с около 200 манускрипта от 300 г. сл Хр. и няколко от 3 и 2 век (повечето частични). Най-старият е още от 130-140 г. – част от евангелието според Йоан.

Нещо повече – 300 г. е времето на император Константин и Никея Тогава се състои първият вселенски църковен събор (325). Това на практика означава, че имаме достатъчно докумети доказващи, че Новият Завет не е променян по-късно поради някава богослвска мотивация. Когато сравняваме тези документи със следващите от по-късна дата между тях няма драстични разлика и никакви доказателства за богословски редакции.

Обикновено се смята, че оригиналите на новозаветните книги са изчезнали доста скоро след като са били написани, така че единственото, с което са разполагали по-късните преписвачи са били копия. Така смятат и някои сериозни учени[2]. На практика обаче това съвсем не е толкова сигурно. Изследванията в Оксиринкус  на частни библиотеки и кореспонденция показват, че много манускрипти са били в обръщение между 150 и 400 години (повечето 200-300) преди да бъдат изхвърлени.  Това означава, че е напълно възможно поне някои от оригиналите на новозаветните книги все още да са били в обръщение през 2-3 век. Това се потвърждава и от други факти. Когато Общността Кумран е била унищожена от римляните около 73 г. всички документи в нея все още са били използвани. Сред тях има около 40 свитъка, които по това време са били на възраст между 200 и 300 години. Ранни християнски библии като Codex Varicanus (B) са използвани поне 500 години. Накрая ние разполагаме с един интересен текст на църковния отец Тертулиан (2 век), в който той казва: “Елате сега, Вие, които притежавате едно по-добро любопитство, ако желаете да го използвате за Ваше спасение, отидете в апостолските църкви, в които престолите на апостолите все още са на почит, в които се четат техните собствени автентични писания, всяко едно от тях издигащо глас и показващо своето лице[3].” Освен думите на Тертулиан съществува поне още едно свидетелство, че в началото на 4 век все още са запасени някои от оригиналните новозаветни документи – този път от Петър, епископ на Александрия (умрял в последната година от преследването на Диоклециан, 311). Във фрагмент 1 той споменава автографът на евангелието на Йоан по следния начин: “самото копие, написано от ръката на евангелиста, което, по Божията благодат, е било запазено в най-светата Ефеска църква, и там е почитано от верните[4].”

Учените дълго време са били озадачени как да приемат тези свидетелства. Днес когато разполагаме със сигурни доказателства, че някои мануксрипти наистина са били в обръщение за толкова дълъг период става ясно, че съществува вероятност те да се основават на действителни факти. Ако това наистина е така то многократно увеличава основанията ни да имаме доверие във верността на преписите защото е съществувал коректив, с който те да се сравняват и който да осигурява някаква стабилност на текста.

Накрая трябва да поставим един въпрос, който рядко се задава: Колко оригинала на новозаветните книги е имало? Обичайната представа е само един. Това обаче вероятно не е така поне в някои случаи. Изследванията на папирусите в Оксиринкус и на други места показват, че често е бил правен повече от един автограф. Някои новозаветни документи дори налагат това да е така. Ако (както предполагат много учени) посланието към Ефесяните всъщност е било циркулярно писмо изпратено до няколко църкви в мала Азия то по необходимост оригиналите е трябвало да бъдат повече от един. Аналогичен е случаят и с Откровение, което Йоан получава заповед да разпрати до седем църкви. Същото може да се каже и за съборните послания (1 и 2 Петър, Яков, Юда). Никак не е изключено такъв да е случаят и с евангелията и Деяния. Хората в древността добре са знаели опасността от грешки в процеса на преписване. Затова те често са събирали заедно важни преписи, за да сравняват тяхната верност и да правят корекции. Нямаме основание да смятаме, че не се е постъпвало така и с църковните документи. В тази връзка Стенли Портър има интересна теория, че Павел сам е събрал в един “кодекс” своите послания (без пастирските). Други известни личности от древността (например Цицерон) са правели това. Няма особена логика например коринтяните сами да са започнали да разпростарнват своите говорещи толкова зле за тях писма[5].

В края на 2 и началото на 3 век Новият Завет или части от него вече са били преведени на други езици. Това означава още повече документи, по които можем да правим сравнения. Техният брой възлиза на повече от 10 000. В доплънение отците на църквата постоянно цитират писанията. Дори само по тях можем да възстановим целия Нов Завет без няколко стиха и то само с цитати между 2-4 век[6].

В края на краищата в момента имаме единствено около 40 реда, които са под съмнение от целия Нов Завет като от никой от тях не зависи важно учение. По-нататък ние специално ще се обърнем към тях.


[1] Тази статия е написана до голяма степен въз основа на записки от лекция на др. Крейг Евънс изнесена в TCM, Австрия през Август 2012.

[2] Виж напр. Leon Vaganay and Christian-Bernard Amphoux, An introduction to new testament textual criticism,  Cambridge, 1991, Bruce Metzger and Bart Ehrman, The text of the new testament: its transmission, corruption and restoration, forth edition, Oxford, 2005

[3] De Praescriptione Haereticorum, Chapter 36. Не е изключено Тертулиан да има в предвид неизопачените от еретиците документи запазени в църквите, но е напълно възможно да говори и за самите оригинали. Той продължава като споменава поименно Коринт, Ефес, Филипи, Солун и Рим – църкви, към които са разпратени оригинални писма, което сякаш потвърждава изказаната тук идея.

[5] Освен това имаме не  2, а 3 или 4 писма до Коринт. Възможно е дригите да са били толкова болезнени и остри, че Павел да не ги е записал, но да е запазил тези.

[6] Разбира се, трябва да се има в предвид, че понякога те могат да създадат повече проблеми отколкото разрешават. Така например отците често цитират по памет, което води след себе си грешки – понякога доста сериозни. В други случаи те се чувстват свободни да променят цитата запазвайки основното му значение, но адаптирайки го към своята собствена мисъл.  Но дори когато цитират буквално и с достатъчно внимание техните цитати отново отразяват различните варианти, които срещаме в самите манускрипти, от които те цитират.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.