Обръщенията и растежът в християнството

ОБРЪЩЕНИЯТА И РАСТЕЖЪТ НА ХРИСТИЯНСТВОТО

от Родни Старк

В края на краищата всички въпроси относно възхода на християнството се свеждат до един: Как се е случил той? Как едно малко и неизвестно месианско движение от периферията на римската империя изместило класическото езичество и станало доминиращата вяра за западната цивилизация? Макар че това е единственият въпрос той изисква много отговори – причината за триумфа на християнството не е само една.

На следващите страници аз ще поставя въпросът в една по-прецизна форма отколкото това е било правено. Първо, аз ще изследвам аритметиката на растежа, за да видим по-ясно задачата, която е била осъществена. Какъв е минималния темп на растеж, който би позволил на християнското движение да стане толкова голямо колкото трябва да е било за времето, което историята позволява? Дали християнството е растяло толкова бързо, че са се случвали масови обръщения както книгата Деяния описва и както са вярвали ранните църковни историци от Евсевий до Рамзи МакМюлен? Установил едно достоверно ниво на растеж за възхода на християнството аз ще представя социологическото познание за процесите, чрез които хората се обръщат към една нова религия, за да можем да си съставим някои представи за социалните мрежи между християнството и заобикалящия го гръко-римски свят.

Тъй като текста е свързан както с историята така и със социологията той е написан за непрофесионална аудитория. По този начин аз мога да съм сигурен, че социологията е напълно достъпна за историците на ранната църква като в същото време не допускам социолозите да се изгубят в неясните исторически и текстуални посочки.

Все пак преди да продължа изглежда удачно да дискутирам дали един опит да се обясни възхода на християнството не е донякъде светотатство. Ако, аз твърдя, например, че възхода на християнството е бил облагодетелствуван от по-голямата раждаемост или от излишъка на жени които са правели възможен по-високия процент на екзогамни бракове не приписвам ли по този начин божествените резултати на естествени причини? Не мисля така. Без значение дали човек вярва или не вярва в Бога очевидно Той не е накарал света да стане християнски тъй като това все още предстои да бъде постигнато. Вместо това Новият Завет описва човешките опити да се разпространи вярата. Никакво богохулство няма в опита да се опитаме да разберем човешките действия по човешки начин. Освен това аз не ограничавам възхода на християнството до изцяло “материални” или социални фактори. Ученията имат своето място – един жизненоважен фактор за религиозния успех е бил това, което християните са вярвали.

Аритметиката на растежа

Всички изследвания на възхода на християнството поставят ударение върху бързият растеж на движението, но рядко посочват цифри. Вероятно това отразява преобладаващото сред историците виждане, наскоро изразено то Пиер Шувин, че “древната история остава напълно неподатлива на количествено измерение.” Ясно е, че никога няма да открием “изгубено” римско преброяване даващо авторитетна статистика за религиозния състав на империята през различните периоди. Все пак ние трябва да измерваме – поне в рамките на аритметиката доколкото това е възможно – ако желаем да схванем величината на феномена, който искаме да обясним. Например, за да е възможно християнството да постигне успех за времето, което е имало трябва ли да е растяло с темпове, които изглеждат невероятни в светлината на модерните опитности? Ако е така то за нас може да е необходимо да формулираме нови социологически виждания за обръщението. Ако не е тогава разполагаме с някои добре изпитани виждания, които да използваме. Това от което се нуждаем са поне две вероятни цифри, които да ни дадат основа за екстраполация на вероятния темп на растежа на ранното християнство. Постигнали такъв темп и използвайки го, за да проектираме броят на християните в различни години ние можем да тестваме тези проекции срещу множество исторически заключения и приемания.

За един начален брой Деяния 1:14-15 предполага, че няколко месеца след разпятието е имало 120 християни. По-късно в Деяния 4:4 се споменава за броя на всички християни – около 5000. И според Деяния 21:20 около 60 г. от 1 век е имало “десетки хиляди повярвали евреи”  в Ерусалим. Това не са статистики. Ако наистина е имало толкава много вярващи в Ерусалим той би бил първият християнски град тъй като населението му по това време вероятно не е било повече от 20 000 души – Д. С. Русе  смята, че са били само 10 000. Както отбелязва Ханс Конзелман, числата са единствено “начин да се изрази удивлението, че самият Господ действа.” Наистина както посочва Робърт  М. Грант: “човек трябва винаги да помни, че числата в древността …са били част от реторичната изява” и не са имали за цел да бъдат приемани буквално. Нито пък това е характерно единствено за древността. През 1984 Toronto Magazine написа, че е имало 10 000 Харе Кришна членове в града. Но когато Ървинг Хексмън, Реймънд Ф. Курие  и Джоан Б. Таузънд проверили нещата точният брой е оказал 80.

Ориген отбелязва: “Нека да признаем, че християните били малко в началото” (Срещу Целз 3:10). Но колко е било това? Изглежда разумно да бъдем консервативни и така аз ще приема, че е имало 1000 християни в 40 г. Аз ще защитя това предположения на няколко места по-нататък в текста.

Сега за крайната бройка. В средата на 3 век Ориген признава, че християните са “само малцина” от населението. Все пак само 60 години по-късно християните са били толкова многобройни, че Константин намира за целесъобразно да приеме църквата. Това е накарало мнозина учени да мислят, че нещо наистина необикновено се е случило по отношение на растежа през втората половина на 3 век (ср. Гагер, 1975). Това може да обясни причината, поради която от малкото числа, които се споменават в литературата повечето са от около 300 г.

Едуард Гибон е може би първият, който се опитва да пресметне християнската популация определяйки я като “една 20 част от поданиците на империята” по времето на обръщението на Константин. По-късните автори отхвърлят предположението на Гибон като твърде скромно. Гуденаф пресмята че 10% от населението на империята са били християни по време на Константин. Ако приемем населението за 60 милиона – което е най-широко приеманата цифра – това би означавало, че е имало 6 милиона християни в началото на 4 век. Вон Хъртлинг (1934) изчислява максималният брой на християните около 300 година на 15 милиона. Грант (1978) отхвърля това като твърде много и дори отхвърля минималното допускане на Вон Хъртлинг от 7,5 милиона като високо. МакМюлен (1984) определя броя на християните през 300 на 5 милиона. За щастие ние не се нуждаем от по-голяма прецизност; ако приемем, че действителният брой на християните през 300 г. е варирал между 5 и 7,5 милиона разполагаме с една адекватна база за да изследваме каква тенденция на растеж е необходима, за да бъде достигнат той за време от 260 години.

Приемайки нашите начални числа ако християнството е растяло с 40%  за десетилетие би имало 7 530 християни през 100 г. последвани от 217 795 християни през 200 и от 6 299 832 християни през 300 г. Ако намалим растежа на 30%  за десетилетие  до 300 г. би имало едва 917 334 християни – една цифра много по-ниска от тази, която някой би приел. От друга страна ако увеличим растежа на 50% за десетилетие би имало 37 876 752 християни през 300 г. или повече от 2 пъти повече отколкото фон Хъртлинг смята за максимално възможно. Следователно 40% за десетилетие (или 3,42% за година) изглежда най-вероятното предположение за темпа на растеж, с който християнство действително е растяло през първите няколко века.

Таблица 1

Растеж на християните при прираст от 40% и прието население на империята от 60 милиона

година	Брой християни	Процент от населението
40	1000	0,0017
50	1400	0,0023
100	7530	0,0126
150	40 496	0,07
200	217 795	0,36
250	1 171 356	1,9
300	6 299 832	10,5
350	33 882 008	56,5

Това е много насърчително откритие тъй като е напълно сравнимо с растежът от 43% на година, който имат мормоните през последния век (Старк 1984,1994). По този начин ние знаем, че цифровите цели, които християнството е трябвало да постигне са напълно с в съгласие със съвременните опитности и не ни се налага да търсим изключителни обяснения. Вместо това историята позволява нормалните процеси на обръщение такива каквито са разбирани от съвременната социология да се случат във времето.

Все пак преди да се заемем с темата за обръщението изглежда си заслужава да се спрем и да обмислим широко разпространението впечатление, че растежът на християнството рязко се е увеличил в края на третия век. С оглед на темпа на растеж това вероятно не се е случило. Но поради доста необикновените цифри  на експоненциалните криви това вероятно е бил един период на “изглеждащ чудодеен” растеж с оглед на абсолютните числа. Всичко това се вижда ясно в таблица 1.

Растежът трябва да е изглеждал ужасяващо бавен през 1 век. Предполагаемият брой е едва 7 530 през 100 г. Имало е по-голямо наставяне около средата на 2 век, но все още цифрите показват, че християните са били само малко повече от 40 000. Това предположение е в необикновено съгласие с изчисленията на Робърт Л. Вилкин за “по-малко от 50 000 християни” по това време, “един незабележим брой в едно общество състоящо се от 60 милиона” (1984). Наистина според Л. Майкъл Уайт (1990) християните в Рим по това време все още се събирали в частни домове. Тогава, в началото на трети век, процентът на християните се увеличил малко и достигнал 1,9 около 250 година. Това изчисление се потвърждава и от “усещането” на известния историк за времето. Дискутирайки процесите на обръщение към християнството Робърт Лейн Фокс ни съветва да виждаме “пълния брой на християните в перспектива: тяхната вяра била наистина най-бързо растящата в Средиземноморието, но цялостния им брой бил все още малък в абсолютни стойности. Вероятно (като едно предположение) едва 2% от цялото население на империята около 250 г.” (1987). Но дори още по-убедително е как абсолютния брой (както и процента на християните) изведнъж скача нагоре между 250 и 300 г. точно както историците твърдят и скорошните археологически открития от Дура Суропос подкрепят това виждане. Разкопките на християнски храмове показват, че около средата на 3 век една домашна църква е била цялостно преустроена в здание “изцяло отделено за религиозна дейност,” след което “всички домашни дейности се прекратили.” (Уайт 1990). Преустройството в голямата си част включвало премахване на междинните стени, за да се увеличи пространството за събиране очевидно породено от притока на повече поклонници. Така моята реконструкция на християнския растеж показва неочакван растеж през втората половина на 3 век и подкрепя достоверността на цифрите.

Проекциите са в подобно съответствие и с оценката на Грейдън Ф. Снайдър за известните археологически доказателства за християнството от първите 3 века. Снайдър заявява, че всъщност няма такива доказателства преди 180 г. Той тълкува това като доказателство, че преди това е невъзможно да се разграничи християнството от нехристиянската култура  в “погребалното изкуство, надписи, писма, символи и вероятно сгради (понеже) е отнело повече от век за новата верска общност да развие един собствен начин на изразяване” (Снайдер 1985). Това може и да е така, но също така трябва да се посочи, че оцеляването на християнски археологически доказателства би трябвало да бъде грубо пропорционално на това колко такива са съществували в началото. Липсата на каквото и да е оцеляло преди 180 трябва да бъде свързано с малкият брой християни, които биха могли да оставят подобни следи. Със сигурност не е изненадващо, че 7 535 християни в края на 1 век не са оставили следва. До края на 180 г. когато общата бройка на християните е надхвърлила 100 000 би трябвало да има достатъчно християни, така че е вероятно следи от тяхното съществуване да оцелеят. По този начин откритията на Снайдер са в пълно съответствие с оценката за много малко християни през първите 2 века.

Като един допълнителен тест за достоверността на проекциите Робърт М. Грант е изчислил, че е имало 7 000 християни в Рим в края на 2 век (1977). Ако приемем и пресмятането на Грант, че населението на Рим по това време е било 700 000 тогава само 1% от населението на града е било обърнат до 200 г. Ако приемем цялото население на империята към 200 г. за 60 милиона тогава основавайки се на проекциите за тази година християните са били 0,36% от населението на империята. Изглежда това е напълно допустимо тъй като процента на християните в Рим би трябвало да е по-голям отколкото в империята като цяло. Първо, историците предполагат, че църквата в Рим е била необикновено силна – добре известно е, че тя е изпращала помощи на християни на други места. Около 170 г. Дионисий от Коринт пише за римската църква: “От самото начало е било ваш обичай да се отнасяте с всички християни с ненамаляваща милост и да изпращате приноси на много църкви във всеки град понякога помагайки на своите братя в мините” (Евсевий, Църковна история 4.23.6). Второ, до 200 г. пропорцията на християните от цялостното население на им трябва да е била доста по-голяма отколкото в останалата част от империята понеже християнството все още не е било достигнало до някои от по-западните провинции. От 22 големи градове в империята 4 все още не са имали християнска църква около 200 г. Макар че  изчислих общата пропорция на християните в империята аз напълно съзнавам, че растежът на християните се е съсредоточавал на изток – мала Азия, Египет и северна Африка. Освен това съществува общо съгласие между историците (Харнак 1908; Боак 1955; Мийкс 1983), че процента на християните от населението е бил доста по-висок в градовете отколкото в селските области по това време – и така изразът paganus  т.е. човек от провинцията е започнал да се използва за нехристияни. Във всеки случай тук проекциите са доста съгласни с предположенията основаващи се на независими източници.

Нека сега да се задълбочим още малко в бъдещето на християнския растеж. Ако растежът е продължил с 40% на десетилетие през първата половина на 4 век би имало 33 882 008 християни около 350 г. В една империя с население от поне 60 милиона души е напълно възможно да е имало 33 милиона християни през 350 понеже дотогава някои съвременни християнски автори твърдят, че християните са били мнозинство (Харнак 1908). Да гледаме на възхода на християнското мнозинство просто като на функция от един постоянен темп на растеж поставя сериозни въпроси относно ударението поставено от Евсевий и други на обръщението на Константин като фактор за достигане на християнско мнозинство (Грант 1977). Дотогава докато нищо не се е променяло в условията водещи до 40% ръст на десетилетие обръщението на Константин би било по-добре да бъде виждано като един отговор на масивната показателна вълна на прогрес, а не като нейна причина.

Тази интерпретация е напълно в съгласие с тезата развита от Шърли Джаксън Кейс при неговото президентско обръщение през 1925 на Американскто общество по църковна история. Кейс започва като казва, че опитите на император Диоклециан през 303, които продължават по време на наследника му Галерий през 305, да използва гоненията, за да накара християните да подкрепят държавата се провалят понеже “до 300 г. християните станали твърде широко приети в римското общество, за да бъде възможно едно мащабно гонение от страна на правителството” (1928). В резултат на това, продължава Кейс, през 311 император Галерий променя тактиката и признава правото на християните да не се молят на римските богове като иска от тях да се молят на “техния Бог за нашата сигурност и за сигурността на държавата” (Кейс 1928). Едикта на толерантност на Константин издаден 2 години по-късно бил просто едно продължение на тази политика. Оценката на Кейс на този едикт подчертава влиянието на християнския растеж на тази политика: “В този документ човек може много лесно да види действителната причина за благоразположението на Константин към християните. Първо, има едно характерно отношение на един император, който търси свръхестествена помощ за своето управление и общество, има едно признание на факта, че християнският елемент в обществото сега е толкова голям и неговата подкрепа за Константин и Лициний в техния конфликт със съперниците им, които все още се противопоставят на християнството, е толкова високо ценен, че императорът е готов да почете християнския Бог признавайки му свръхестествена сила равна на тази на националните богове.”

Ново потвърждение е, че проекциите за броя на християните от Таблица 1 съвпадат така добре с няколко независими източника и със значими исторически осъзнавания като бързото нарастване през втората част на 3 век и със знанията ни за растежа на мормоните през последния век. Имайте в предвид все пак, че числата са примерни, а не документирани факти. Те изглеждат много вероятни, но аз напълно приемам, че реалността може да бъде малко по-различна. Вероятно растежът е бил малко по-бърз през ранните дни и моят брой на 1000 християни през 40 г. е донякъде занижен. Също така изглежда вероятно да  е имало периодични загуби през ранните дни, някои от които може да са били много значими за една все още толкова малка група. Например след екзекуцията на Яков и последвалото разрушение на Ерусалим християнската общност в Палестина изглежда е умряла (Френд 1865, 1984). И докато думите на Тацит, че “огромно множество” (Анали 15.44) са били убити от Нерон около 65 са твърде преувеличени дори смъртта на няколко стотин християни би била един много сериозен удар. Аз съм се опитал да включа такива събития в изчислението на растежа като започвам с един много консервативен брой. Освен това моята цел генерирайки подобни числа не е да откривам “факти,” но да наложа необходимата дисциплина на предмета. Т.е. отговаряйки на една проста аритметика вярвам, че показах адекватно, че възхода на християнството не изисква чудодейни темпове на обръщение.

Няколко години след като завърших това изследване на числата за растежа на ранното християнство моят колега Майкъл Уилямс ми спомена за забележителната реконструкция на Робърт Бенгали на растежа на християните в Египет (1982, 1987). Бенгали изследва египетски папируси, за да идентифицира популацията на хората с християнски имена в различни години и от тях той реконструира една тенденция за християнизиране на Египет. Това са реални данни, макар и само от една област, на базата на които можем да тестваме нашите проекции. Две от датите използвани от Бенгали са от много по-късна дата отколкото е краят на моята проекция. Все пак едно сравнение от 6-те години включени в моята времева рамка показва близко ниво на съвпадение, която може да бъде описана единствено като необикновена – както може да се види в Таблица 2.

година	% на християните в гръко-римския свят	% християни в Египет
239	1,4	0
274	4,2	2,4
278	5,0	10,5
280	5,4	13,5
313	16,2	18,0
315	17,4	18,0
R=0,86

Това, че Бенгали не открива християни през 239 може да бъде пренебрегнато. Очевидно тогава в Египет е имало християни, но понеже техният брой все още е бил много малък не е учудващо, че те не се появяват в данните на Бенгали. Но за следващите години съвпадението е забележително и корелацията от 0,86 между двете граничи с чудо. Забележителното съвпадение между двете изчисления получени по толкова различни начини и източници ми изглежда силно потвърждение и за двете.

Макар проекцията да изглежда много вероятна до 350 г. темпа на растеж на християнството в края на краищата трябва рязко да е намалял по някое време през 4 век. Дори да няма други причини империята би започнала да изчерпва възможните обръщенци. Това е очевидно когато отбележим, че ако прираста от  40% е продължил през  4 век би имало 182 225 584 християни до 400 г.. Не само, че този брой е невъзможен, но темповете на растеж винаги трябва да се забавят когато едно движение е обърнало значителна част от наличното население  тъй като изворът за потенциални обращенци постепенно пресъхва. Или, както се изразява Бенгали: “кривата на обръщение става асимптотична и отделните обръщения намаляват с течение на времето” (1982). Ясно е тогава, че проекциите от моят модел са невалидни след 350 г. Все пак тъй като моята грижа е свързана единствено с възхода на християнството няма нужда да продължавам след тази точка.

За обръщенията

Евсевий ни казва, че ранните християнски мисионери са били толкова укрепени от “Божия Дух”, че “щом чуват цели множества единодушно с готовност са приемали в душите си благочестието към Твореца на вселената” (Църковна история 3.37.3). Не само, че мнозина съвременни историци на ранната църква приемат твърденията на Евсевий за масовите обръщения в отговор на публичното проповядване и случващи се чудеса, но и често са го приемали за необходима предпоставка поради скоростта на растежа на християните. Така в своето забележително изследване на Римската империя Рамзи МакМюлен използва приемливостта на отчетите за масови обръщения като необходимост да се обясни по-добре темпа на промяна, който наблюдаваме. В целия процес очевидно са включени много големи числа…Би било трудно да си представим необходимата скала на обръщения ако се ограничим до…лично евангелизиране…..(Но ако този начин на обръщение) бъде комбиниран с доказателства за масови обръщения двете ми изглеждат адекватни, за да обяснят какво се е случило.” (1984).

Виждането на МакМюлен отразява това на Адолф Харнак (1908), който характеризира растежа на християнството с думи като: “неразбираема бързина” и “удивителна експанзия” и който изразява съгласието си с твърдението на Августин, че “християнството трябва да се е възпроизвеждало посредством чудеса понеже най-голямото чудо от всички трябва да е било необикновеното разпространение на религията без чудеса.”

Именно това е причината да не съществува заместител на аритметиката. Проекциите показват, че християнството лесно би могло да достигне половината от населението по средата на 4 век без чудеса или масови обръщения. Досега мормоните са имали същия темп на растеж и ние нямаме информация за масови обръщения. Освен това твърдението, че масови обръщения са се случвали в християнството както тълпите спонтанно са откликвали на евангелистите предполагат, че доктриналната привлекателност лежи в сърцето на процеса на обръщение –  че хората чуват посланието, намират го за привлекателно и приемат вярата. Но съвременната социология дава на доктриналната привлекателност по-второстепенна роля твърдейки, че повечето хора всъщност не са твърде привлечени  към доктрините на своята нова вяра докато не се случи самото им обръщение.

В началото на 60-те Джон Лофленд и аз бяхме първите социолози, които наистина излязоха и наблюдаваха как хора се обръщат към една нова религия (Лофленд и Старк 1965). До това време най-популярното социологическо обяснение за обръщението включваше съчетание на изолираност с идеологически (или богословски) призив. Т.е. човек изследва идеологията  на една група, за да види към какъв вид нужда тя се обръща и след това заключава, че обръщенците изпитват тази нужда (Глок 1964). Като принцип за този подход тъй като християнската наука обещава да възстанови здравето нейните обръщенци трябва да са привлечени диспропорционално от хора с хронични проблеми или поне от тези, които страдат от хипохондрия (Глок 1964). Разбира се, човек може също толкова достоверно да твърди обратното, че единствено хора с добро здраве могат да се задържат за дълго време в християнската наука понеже тя учи, че всички болести са продукт на ума.

Във всеки случай Лофланд и аз бяхме решени да наблюдаваме хората преминаващи през процеса на обръщение и да се опитаме да открием какво се случва в действителност. Освен това ние искахме да наблюдаваме обръщения, а не просто активации. Т.е. ние желаехме да гледаме хора, които правят голяма религиозна промяна като например от християнство към хиндуизъм вместо да наблюдаваме как дългогодишни християни се новораждат. Последното е въпрос на значителен интерес, но не това беше нашият интерес по това време.

Ние също така търсехме група, която е достатъчно малка, така че двамата да можем да проведем адекватни изследвания и достатъчно нова, така че да бъде в ранния и оптимистичен етап на растежа. След като сменихме няколко различни религиозно групи в Сан Франциско открихме точно каквото търсехме – една група от около дузина човека които току що се бяха преместили в Сан Франциско от Юджийн, Орегон. Групата беше водена от Йонг Оон Ким, една корейка, която някога е била професор по религия в университета Еуа, Сеул. Движението, в което тя служеше беше базирано в Корея и през Януари 1959 тя пристига в Орегон, за да започне мисия в Америка. Г-ца Ким и нейните млади последователи бяха първите членове на Унифицираната Църква широко известна като мунитите.

Докато аз и Лофланд седяхме в сянка и наблюдавахме хора да се обръщат към тази група първото нещо, което забелязахме беше, че всички членове бяха свързани със силни приятелски връзки предшестващи техния контакт с г-ца Ким. Всъщност първите трима обръщенци бяха млади домакини живеещи една до друга, които се сприятелили с г-жа Ким след като тя наела стая в една от тях. Впоследствие се присъединили няколко от съпрузите последвани от някои техни приятели от работа. По времето когато Лофланд и аз пристигнахме, за да ги изследваме групата никога не беше успявала да привлече непознат човек.

Лофланд и аз също така намерихме за интересно, че макар всички обръщенци бързаха да обясняват колко празен е бил духовният им живот преди тяхното обръщение те също така споделяха, че не са се интересували особено от религия. Един човек ми каза: “Ако някой ми беше казал, че аз ще се присъединя и ще стана мисионер бих се смял от сърце. Аз нямах никаква полза от църква.”

Ние също така намерихме за поучително, че през по-голямата част от първата година в Америка г-ца Ким се беше опитвала да разпространи своето послание директно като говори пред множество групи и като изпраща много съобщения в пресата. По-късно в Сан Франциско групата също се опита да привлече последователи чрез радио съобщения и като наеме зала, в която да провежда публични събирания. Но тези методи не постигнаха нищо. Докато минаваше времето Лофланд и аз бяхме в състояние да наблюдаваме хора, които наистина ставаха мунити. Първите няколко обръщенци бяха стари приятели или роднини на членовете дошли от Орегон, за да ги посетят. Следващите обращенци бяха хора, които изградиха сериозно приятелство с един или повече членове на групата.

Ние скоро разбрахме, че всички хора, които мунитите привличаха в опита си да разпространят своята нова вяра бяха единствено тези, чийто лични връзки с членовете бяха по-силни от връзките им с не-членове. В резултат на това обръщението не е търсене на идеология, която да приеме; то е свързано с довеждане на нечие религиозно поведение в съответствие с това на неговите приятели и членове на семейството.

Това е просто едно приложение на много влиятелната контролна теория за девиантното поведение (Тоби 1957, Хирши, 1969; Старк и Бейнбридж 1987; Годфредсън и Хирши 1990). Вместо да търсят защо хората се отклоняват, защо нарушават законите и нормите, контролната теория пита защо някой трябва да се съобразява. Отговорът е даден под формата на залози за съобразяване. Хората се съобразяват когато вярват, че имат повече да губят ако бъдат хванати в нарушение отколкото печелят ако се въздържат от него. Някои хора се съобразяват, а други не понеже хората се различават в своите залози за съобразяване. Т.е. някои имат да губят много повече отколкото други. Един голям залог за съобразяване лежи в нашата привързаност към други хора. Повечето от нас се съобразяват, за да запазят доброто мнение на своите приятели и семейство. Но някои хора нямат връзки. Техните нива на нарушение са много по-високи отколкото тези, които имат много връзки.

Да станеш мунит е едно действие на нарушение така както през 1 век е било да станеш християнин. Подобно обръщение нарушава нормите определящи легитимните религиозни принадлежности и идентичност. Лофленд и аз видяхме много хора, които прекарват известно време с мунитите и изразяват значителен интерес от техните учения, но които никога не се присъединиха. При всеки случай това бяха хора които имаха много силни връзки с хора, които не бяха членове и които не одобряваха групата. От хората, които се присъединяваха мнозина бяха новодошли в Сан Франциско и всичките им връзки бяха с хора намиращи се на голямо разстояние. Докато формираха силни връзки с хора от общността те не бяха уравновесявани понеже далечните приятели в близки не знаеха за процеса на обръщение. В няколко случая имахме родител или роднина, който пристигаше в Сан Франциско научил за обръщението. Тези, които се задържаха в края на краищата също се присъединяваха. Имайте в предвид, че да станеш мунит може да бъде виждано като отклонение от външните хора, но това е действие на съобразяване от страна на тези, чийто най-близки връзки са с мунитите.

През 25 години откакто Лофленд и аз публикувахме за първи път своите заключения, че връзките лежат в сърцето на обръщенията и следователно едно обръщение е склонно да преминава  през социалната мрежа формирана чрез междуличностни връзки мнозина други откриха, че това е вярно за огромно множество религиозни групи навсякъде по света. Едно скорошно изследване базирано на холандски данни (Кокс, Миус и Харт 1991) цитира 25 допълнителни емпирични изследвания, всяко от които подкрепя нашето първоначално откритие. И този списък съвсем не е изчерпателен. Макар няколко други фактора също да са включени в процеса на обръщението централното социологическо предположение за обръщението е следното: Обръщението към една нова отклоняваща се от нормите религиозна група се случва когато, при равни други условия, хората са развили по-силна привързаност към хората от групата отколкото към такива, които не са членове (Старк 1992).

Данните базирани на записи пазени от един ръководител на мормонска мисия представят силна подкрепа на това предположение. Когато мисионерите отправят студен призив или чукат на вратите на непознати това води до обръщение в 1 от 1000 случая . Все пак когато мисионерите установят своя първи контакт с един човек в дома на мормон приятел или член на семейството на този човек това води до обръщение в 50% от случаите  (Старк и Бейнбридж 1985).

Един вариант на предположението за мрежата свързана с обръщението е, че успешните основатели на нови религии по правило се обръщат първо към тези, с които те вече имат здрави връзки. Това означава, че те привличат първите си последователи сред членове на семейството и сред техни приятели. Така първите обърнали се към Мохамед била неговата жена Хадижа, вторият бил племенникът му Али, последван от неговият слуга Зейд и старият му приятел Абу Бакр. На 6 Април 1830 моронизма бил основан от Джоузеф Смит, неговите братя Хирум и Самуел и приятелите на Джоузеф Смит, Оливър Колдърли и Дайвид и Питър Уитмър. Това правило се отнася също и за Исус понеже изглежда, че Той е започнал със Своите братя и майка.

Един втори аспект на обръщението е, че хората, които са дълбоко посветени на някаква определена вяра не се отказват от нея и не се присъединяват към някаква друга. Така мормонските мисионери, които призовават мунити са имунизирани, макар че завързват топли отношения с някои от техните членове. Всъщност мунитът, който преди това не беше имал “полза от църквата” е по-типичен. Обръщенците не са бивши атеисти, но като цяло не са свързани с църква и мнозина от тях не са отдавали никакво особено значение на религиозните въпроси. Така мунитите бързо разбрали, че си губят времето в църквите или разговявайки със студенти в деноминационните центрове. Те се справяли много по-добре в кръгове, които не били толкова посветени. Тези открития получават значителна подкрепа от последвалите изследвания. Обръщенците към нови религиозни движения са преобладаващо от нерелигозно обкръжение. Мнозинството от обръщенците в типичните американски култови движения споделят, че техните родители нямат религиозни връзки (Старк и Бейнбридж 1985). Нека да изкажа това както едно теоретично твърдение: Новите религиозни движения набират своите последователи от редиците на религиозно неактивните и непривързани хора и от тези свързани с най-приспособилите се (светски) религиозни общности.

Ако ние не бяхме излезли навън и не бяхме наблюдавали как хората се обръщат ние мажехме изцяло да пропуснем това понеже когато хората ретроспективно описват своето обръщение те имат склонност да поставят ударение върху богословието. Когато бъдат запитани защо се обръщат мунитите често споменават неотразимото привличане на Божествените принципи (писанието на групата) твърдейки, че единствено слепец може да отхвърли подобни очевидни и силни истини. Твърдението, че тези истини обръщат включва и че техният път към обръщението е бил един краен продукт на едно търсене за вяра. Но Лофланд и аз се научихме да оценяваме ученията преди те да се научили как да свидетелствуват за своята вяра и забелязахме, че тогава те споделят, че въобще не са търсели вяра. Всъщност ние можехме да си спомним когато повечето от тях смятаха религиозните вярвания на новата си група приятели за доста странна. Спомням си за един човек, който ми каза, че е учуден как толкова приятни хора могат да са толкова разработени за “някакъв човек в Корея, който твърди, че е вторият Адвент.” След това един ден той също се разработи за него. Смятам, че това  е начинът, по който хората от 1 век са с обръщали към някого, който е твърдял, че е Господа на първия Адвент. Робин Лейн Фокс предлага същото нещо: “Преди всичко ние трябва да оценим присъствието и влиянието на приятелите. Това е сила, която твърде често не е отчитана, но която формира личният живот на всеки. Един приятел може да доведе друг до вярата….Когато един човек се обърне към Бога той намира други, нови “братя” които споделят същия път” (1987). Питър Браун споделя подобно виждане: “Семейните връзки, брака и лоялността към семейството са най-ефективните средства за набиране на членове на църквата и определяли продължаването посвещението на средностатистическия християнин към новия култ” (1988).

Основата на успешните обръщенчески движения е растеж чрез социални мрежи, чрез една структура от лични и близки междуличностни връзки. По-голямата част от новите религиозни движения се провалят понеже скоро стават затворени или полузатворени мрежи. Т.е. те се  провалят в това да продължат да формират и поддържат връзки с външни хора и в откриването на технике за поддържане на отворени мрежи способни да достигат до нови социално мрежи. И тук лежи способността на движението да поддържа висок ръст на растеж за дълъг период от време.

Някои читатели може би подозират, че бързият растеж в абсолютни цифри на новите християни между 250 и 350  изисква масови обръщения дори ако нивото на обръщенията остава постоянно  40 % за десетилетие. Признаваме, че нивото на растеж изглежда нелогично и лесно може да се стори невероятно. Все пак динамиката на процеса на едно обръщение не се променя когато абсолютните цифри достигнат един високо растеж по една експонентна крива. Причината е, че докато движенията растат тяхната социална площ се увеличава пропорционално. Това означава, че всеки нов член разширява размерът на мрежата на връзки между групата и потенциалните обръщенци. Все пак, както отбелязахме по-горе, това се случва единствено ако групата създаде една отворена мрежа. Така ако желаем да разберем по-добре и да обясним растежът на християнството ние трябва да открием как християните са създали отворена мрежа понеже изглежда сигурно, че те са направили това.

Тази последна забележка ни подготвя за една кратка дискусия за оправдания обхват на социологическите теории и дали е възможно да приложим предположенията развити на едно време и място в друго време и култура.

За научното обобщаване

Мнозина историци вярват, че културите и времената са уникални. Така в своя умен отговор на моето есе за теорията nа мрежите при обръщението, което дискутира успехът на мисията сред евреите Роналд Ф. Хок отбелязва, че изглежда аз мисля, че мрежите не са “чак толкова различни в различните периоди и общества” (1986). След това той посочва, че мрежите рaзвити от мормоните са тези състоящи сe ot семействата, близките и приятелите на членовете, но дали древните мрежи са същите. Древните градове не са като съвременните и древните мрежи, които са били центрирани в едно аристократично семейство включвали повече от роднините и приятелите: домашните и освободените роби и вероятни някои паразити, учители, треньори по гимнастика и пътешественици. В добавка към това градският живот бил живян по-публично така, че обръщенията е трябвало да преминават през едни по-широки и сложни връзки отколкото ние откриваме сред мормоните в нашите собствени анонимни градове.

Аз съм сигурен, че Хок е прав, но все пак не се отказвам от думите си. Това, което той отбелязва не са нищо друго освен детайли, които могат да ни помогнат да открием мрежите ако се пренесем в древна Антиохия, но нямат връзка със самото твърдение за мрежите. Както и хората да формира структури или междуличностни отношения тези структури ще дефинират линиите, по които обръщенията протичат най-лесно. Дефиницията на мрежите не е заключена във времето и пространството нито твърдението за мрежите.

Много историци изглежда имат значителен проблем с идеята за теорията за обобщенията понеже не са били обучени да правят разлика между концепции и частни случаи. Същинските научни концепции са абстрактни и идентифицират един клас от “неща, които могат да се смятат за подобни.” Като такава концепцията трябва да е приложима за всички останали членове на класът всички, които са били, са и могат да бъдат. Концепцията за един стол дефинирана като всички обекти създадени, за да седи човек на тях и които го поддържат върху си е една абстракция. Ние не можем да  видим концепцията за стол. Това е едно интелектуално творение съществуващо единствено в нашия ум. Но ние можем да видим множество действителни столове и когато погледнем някои ние откриваме огромно разнообразие от размери, форми, материали, цветове и други неща. Освен това, когато погледнем към столовете използвани в древния свят ние забелязваме някои много забележителни разлики от днешните столове. Все пак всеки от тях е стол докато той отговаря на дефиницията посочена по-горе – други донякъде подобни обекти принадлежат на друг клас обекти като табуретки и канапета.

Това се отнася също толкова към концепцията за социалните мрежи колкото и към концепцията за стола. Концепцията за социалните мрежи също съществува единствено в умовете. Всичко, което можем да видим са конкретните примери на класови мрежи включващи някои хора. Както при столовете размерът и формата на социалните мрежи може да се различава много през времето и пространството и процесите, чрез които мрежите се формират може да се различават също толкова много както техниките са направа на столове. Но тези разлики в детайлите никога не водят до това столовете да станат пиана нито пък разликите в тяхната украса да превърнат социалните мрежи в сбор от непознати хора.

Родни Старк е американски социлог на религията. Преподавал 32 години в Универсиатета във Вашингтон през 2004 той се премества в Университета Бейлър където е Директор на Института за изследване на религията. Автор е на 28 книги и 144 статии.