ВЪПЛЪТЕНИЯТ СПАСИТЕЛ
от Томас Торънс
Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небето, и се въплъти от Светия Дух и дева Мария, и стана човек, и беше разпънат при Понтий Пилат. Той страда, и беше погребан, и възкръсна на третия денс поред писанията, и се възнесе на небето, и седна отдясно на Бога Отца. И пак ще дойде в слава да съди живите и мъртвите; и царството Му не ще има край.
Разгледахме факта, че великото убеждение изразено в църковната изповед за единствиото на Сина с Отца произлиза от евангелския и доксологичен подход на никейските отци. Те сметнали, че трябва да подчертаят по ясни и удачни начини връзката между Сина в същността и действията на Отца, за да могат да съхранят самата същност на евнагелието на Божието спасително и изкупително действие в Исус Христос. Но единосъщната връзка на Сина с Отец е утвърдена между въплътения Син, Исус Христос и Отец. И двата края на homoousion, Божият и човешкият, трябвало да бъдат запазени. Всичко би било лишено от евангелско и спасително значнеие ако Исус Христос не е напълно, изцяло, съвършено, цялостно човек така както и Бог. Трябвало да се направи несъмнено ясно, че думите и изразите са добавени в оригиналната Никейска изповед във връзка с човечността на Сина. Все пак когато разгледаме членовете на изповедта, които говорят за въпъщението ние откриваме, че те са доминирани от една сотерологична загриженост “за нас и за нашето спасение[1].” Основният подход на църковните отци в Никея и Константинопол е поклонението на изкупените грешници, които ликуват при вестта на благовестието и които, подоно на св. Павел, вярват в Христос като Господ и Спасител.
В началото на работа на събора в Никея Атанасий посочил факта, че изправени пред мощните Божии дела в изцелението на болните, прохождането на куците, отваряне очите на слепите и дори възкресението на мъртвите, заедно с прощението на греховете евреите задвали въпроси за Неговият авторитет, изиксвали знамение от Него, оплаквали се от поведението Му в събота и питали: “Защо ти Който Си човек правиш себе си равен на Бога[2]?” Това, което те трябвало да попитат, пише Атанасий, е: “Защо Ти, Който Си Бог, Си станал човек[3]?” Единствено в светлината на основния факт, че Самият Бог директно присъства в действа в Него може да бъде разбрано спасителното значение на Исус в прощението на греховете на хората. Характерно за Атанасий е, че Той отнася всичко характерно за Исус Христос обратно към Бог Отец и от Отец се стреми да разбере значението на въплътената дейност на Сина. Ако Христос е бил отделен от Отец, ако това, което Той прави заради нас не е директно действие на самия Бог тогава всичко, което Той е бил и вършил не би било от значение за нас понеже би означавало, че Самият Бог е напълно безразличен към отчаяното положение на човечеството. Обратното, върховната истина, която лежи зад всичко останало в евангелието и му придава неговото решаващо значение и изкупителна сила е любовта на Бога Отца към човечеството – Божията philanthropia изявена в удивителното събитие, в което Бог Син става човек, не “човек” в някакъв идеален или абстрактен смисъл, но действителна историческа личност[4].
Поклонението пред добротата на Отца и удивлението от спасителната икономия на Сина са неразделимо свързани заедно[5]. Не може да има съмнение, че за Атанасий това единство между директното действие на Бог Отец и въплътеното действие на Сина “за нас човеците и за нашето спасение” е основната тема, върху която той мисли както можем да видим в множество творби от De Incarnatione написана преди Никея до Contra Arianos написана в годините след никея и Ad Epictetum написана към края на живота му. Целият му подход към отношението Отец/Син, към учението за Бога като всемогъщ Творец и към учението за Сина в единосъщна връзка с Отец са били соретологично ориентирани. Ние намираме същата силна сотерологична насоченост в запазените творби на патриарх Александър, в чийто дом в Александрия Атансий бил образован, когото придружил в Никея и когото наследил като патриарх на Александрия. Така от перспективата на Аслексанър и Атанасий човек може да види нещо от дълбочните на сотерологическото ударение, което доминира богословието на Никея. Спасителят дошъл, многократно настоява Атансаий, не заради Себе си, но заради нас и заради нашето спасение[6]. Концепцията за “икономията на спасението,” “икономията на снизхождението” на Божия Син или на “идването в плът,” “Божието и любящо снизхожднане и ставане плът” и т.н., т.е. Божието любящо приемане на нашата човешка природа и условие в пространството и времето; всичко заради нас, е преобладаващо в неговата мисъл.
Това ни дава основната предспоставка на всичко, което трябва да бъде казано за Ниеко-Константинополското учение за спасителното действие на Христос: докато всичко се върти около явното действие на Самия Бог в Христос, това Божие действие приема конкретната форма на историческия човек Исус. Както се изразява св. Павел: “Бог нашият спасител желае да се спасят всички и всички да достигнат до познание на истината. Понеже има един Бог и един Посредник межу Бога и човеците, човекът Исус Христос, Който даде Себе Си откуп за всички[7].” За Атансий това означава, че посредничеството на Христос включва едно двойно движение, от Бога към човека и от човека към Бога и че едновременно Божията и човешката активност в Христос трябва да бъдат виждани като произлизащи от една Личност[8]. Тук ние отново виждаме сотерологическото значение на на никейското homoousion: ако Исус Христос, въплътеният Син не е истинси Бог от истински Бог тогава ние не сме спасени; но ако Христос не е истински човек, тогава спасението не докосва нашето човешко съществуване и условия[9]. Все пак посланието на евангелието е, че Исус Христос въплъщава в Своите човешки действия личното присъствие и дейстивя на Бога. В Него Бог вече е станал човек, станал каквото сме ние, и така живее и действа, макар че е Бог “като човек за нас”. Само Бог може да спасява, но Той спасява именно като човек – Исус Христос е Божието действие, Бог действащ лично и непосредствено като човек в и чрез Него и така едновременно по Божествен и човешки начин[10]. С този основен Никейски принцип наум ние първо ще разгледаме важността на вплъщението и въплътеният Посредник и след това важността на изкупителното посредничество, примирение и умилостивение извършено от Христос от наше име и заради нас.
[1] Виж the Epistle of Alexander on the Arian controversy, запазено от Теородет, Hist, eccl., 1.3; и неговата омилия De anima et corpore deque passione Domini, MPG, 18, 585HSO4
[2] Йоан 10.33
[3] Атанасий, De decr., i; cf. Con. Ar 1,29f; Con. Apoi, 2.7. В това без съмнение се усеща влиянието на Александър от Александрия, Dean. etcor., 5 и 7. Именно към този въпрос на Атанасий трябва да бъде отнсен Cur Deus homo? На Анселм.
[4] Ср Атанасий De inc., i и 12; Con. Ar., 1.62-4, и т.н.
[5] Атанасий, De deсr., i.
[6] Напр. Атанасий, Con. At., 2.55.
[7] 1 Тим. 2.4-6. Ср. Ударението на Августин върху Mediator inquantum homo – Изповеди 10.68; In Jn. tv., 82.4; De Trin., 4.14, 19.
[8] Атанасий, Con. Ar., 2:7ff, 16, 31, 71; 3.31f, 35, 38ff; 4.3ff ; Ad Ser., 2.7; ср. Григорий Нисийски., Con. Eun., 3.4.14, Jaeger, 2, p. 139; Иларий, De Trin., 9.3, 14; 11.20.
[9] Атанасий, Ad Epitt., 5-9.
[10] Атанасий, Con. Ar., 3.32, 34f, 38ff, 46, 48, 57f; Ad Ant., 7, etc.
Rado's blog 