Римляни 3:1-20


ГЛАВА ТРЕТА

БОЖИЯТА ПРАВДА

от Карл Барт

3:1-20

Историята е израз на предполагаемите предимства на силата и интелигентността, които някои притежават повече от други, на борбата за съществуване хипотетично описана от идеолозите като борба за справедливост и свобода, на приливите и отливите на старите и нови форми на човешка праведност, всяка от тях бореща се с останалите в тържественост и тривиалност. Все пак една капка от вечността е по-тежка отколкото цял океан от крайни неща. Измерени според Божия стандарт достойнствата на човека предават своето превъзходство и  значимост – те стават относителни. Дори най-благородните от човешките морални и духовни постижения са виждани като това, което наистина са – естествени, от този свят, богохулни и “материалистични.” Долините се издигат и неравните места стават равни. Завършила е борбата между доброто и злото, защото хората са наредени пред една линия и тяхното място (2:16) е определено от Бога и единствено от Него.

Божият съд е краят на историята, не началото на една нова, втора епоха. Чрез него историята не е продължена, но е премахната. Разликата между това, което лежи отвъд съда и това, което лежи от тази страна не е относителна, а абсолютна: двете неща са абсолютно разделени. Бог говори и Той е разпознат като Съдията. Чрез Неговите думи присъдата Му е извършила една толкова радикална промяна, че времето и вечността, тук и там, човешката праведност и Божията правда са неразривно свързани заедно. Краят е също така и целта; Изкупителят е също така и Творецът; Този, Който съди също така е Този, Който възстановява всичко. Завършекът на глупостта е също така откриването на смисъла. Новото е също така най-дълбоката истина на старото. Най-радикалният край на историята, отрицанието, пред което стои всяка плът, абсолютният съд, който е смисълът на Бога за света на човеците, времето и нещата, е също така червената нишка преминаваща през цялата история в нейната неизбежност. Но когато тленното е разпознато като такова то става една притча за нетварността. Последното предаване под Божия гняв е вярата в Неговата праведност: и тогава Бог бива познат като непознатия Бог. Като такъв Той е именно едно “нещо-не-в-себе-си,” не една матафизична субстанция сред останалите субстанции, не втори, друг Странник, стоящ рамо до рамо с тези, чието съществуване е независимо от Него. Напротив, Той е вечният, чист Произход на всички неща. Като тяхно не-съществуване Той е тяхното истинско битие. Бог е любов.  И така следва, че всеки знак за откровение в историята без значение колко малка причина може да има в него за хвалба на човешката праведност, колкото и малък мир и сигирност да предлага той, не е премахнат и унищожен докато преминава през съда, но по този начин получава авторитет, установен е и е потвърден. Понеже в радикалното премахване на всяко физическо, интелектуално и диховно постижение на човеците, в напълно объркващата релативизация на всяко човешко различие и достойнство, тяхното истинско и вечно значение става понятно.

Ст. 1-4 Тогава какво предимство има юдеинът или каква полза има от обрязването? Много, във всяко отношение, а първо, защото на юдеите бяха поверени Божествените писания. Понеже, ако някои бяха без вяра, какво от това? Тяхното неверие ще унищожи ли Божията вярност? Да не бъде! Но Бог нека бъде признат за верен, а всеки човек лъжлив, според както е писано: “За да се оправдаеш в думите Си и да победиш, когато се съдиш.”

Какво предимство има тогава юдеинът? Ако всичко е пред съда на Бога съществува ли, погледнато сериозно, някакво предимство! Не са ли всички предимства за някакво конкретно спасение или мир просто заличени? Има ли някъде в историята някакви връхни точки, които са повече от големи вълни над течението на преходността, дебела сянка там където всичко е сянка? Има ли някаква връзка между този знак за откровение, което може да бъде открито в събитията  на историята или в духовната опитност на хората и действителното откровение на Самият Непознат Бог? Има ли някаква връзка между устойчивостта на тези, които се движат по страниците на историята като избрани и просветени, като човеци, върху които има благоволение, като пророци и герои от идващото Божие царство където всички неща ще бъдат Нови? Зад тези конкретни въпроси лежи по-големият въпрос свързан с общата връзка между случващото се и опита и вечното съдържание на всичко случващо се, между света такъв какъвто е и истинското съществуване на света, между изцелелението и познанието. Възможно ли е разбирането на Бога като Съдията да вклюва отричането на всички връзки между тук и там?

Каква е ползата от обрязването? Отговорът: Много във всяко отношение. Странно велики и странно силни са връзката и отношението между Бога и света, между тук и там. Понеже когато ясно разберем, че ако Бог е толкова конкретизиран и хуманизиран в една конкретна точка от историята – историята на религията или историята на спасението – Бог престава да бъде Бог и не може да има връзка с Него тогава ние сме способни да видим във всеки знак на откровение  един знак на Откровението; тогава също, ние ставаме способни да разберем, че всяка опитност носи в себе си едно разбиране, чрез което тя е сама по себе си прокълната и че всяко време носи в себе си вечността, чрез която е премахнато. Съдът не е унищожение; чрез него всички неща биват установени. Очистването не е един процес на изпразване; то е едно действие на изпълване. Бог не е проклел човека; но Бог е – истинен (3:31).

На тях са били поверени божествените писания. Колкото и неясна и поставена под въпрос да е позицията на праведния човек, който търси и очаква Бога вероятно като една човешка позиция (2:17-25) все пак тя изпълнява една конкретна и необходима функция като един симптом на волята и действието на Бога. Поставен сред човешкия живот праведните човеци свидетелствуват, че разчитат на Бога и за идването на Неговото Царство; и, убедени да стоят спокойни, чрез техните собствени “опитности” или чрез опитностите на други, те насочват своето внимание към  възможността непознатото като такова да се превърне в обект на познание. Чрез тяхното припомняне на невъзможното те сами по себе си са доказателство, че Бог стои в релалността на възможното не като една възможност сред всички останали, а – и именно това става ясно в техния случай – като една невъзможна възможност. Божествените писнаия, които те притежават и пазят са разбираемите знаци на неразбираемата истина, че макар светът да е неспособен за изкупление все пак има изкупление за света. Няма значение дали те притежават и желаят да пазят Мойсей или Йоан Кръстител, Платон или социализма или това морално разбиране, което обитава с цялата си простота сред трудностите и злините на човешкия живот. Във всеки случай има един призив, обещание, една параболична възможност, нещо, което е предложено на човеците като отворен път към техните най-дълбоки разбирания. Ако те истински са получили Божествените писания техните претенции за специалност и за особено внимание не са задължително самонадеяни.

Понежекаквоаконякоиса безвяра? Тяхното неверие ще унищожи ли Божията вярност? Заровен и скрит в истинската основа на нашето съществуване; неразпознат е Непознатия Бог, безплодни са следите за Неговата вярност, неизползвани са обещанията и даровете Му. Все пак разбирането на това е без значение за момента. Това, че с доверието Му се е злоупотребило е само една тривилана истина когато бъде погледната от страната на Бога. Действията на неколцина, дори ако това са действията на всички, нито ще прикрият Неговата воля и действия нито ще ги направят безполезни. Божията вярност може да бъде прикрита, но не можем да се отървем от нея; Неговите дарове може да не предизвикат благодарност, но те няма да бъдат взети обратно; Неговата доброта ще доведе на съд онези, които й се противят, но все пак тя ще си остане Неговата доброта. Цялостното безбожие на посоката на историята не прикрива факта, че тя навсякъде е обозначена от конкретния знак на откровението, от въможностите и отворените врати, които когато бъдат видени от страната на Бога могат да предизвикат човека към припомняне и към познанзие. Когато човеците очакват Бога те притежават една мисия и един характер дори ако Бог е скрит от очите им и от очите на всички в пълна неразбираемост и дори ако самите те са завладени от катастрофите, които нападат техния външен и вътрешен живот. Бог никога не Се открива без цел. Там където има закон (2:14), дори ако той не е нищо повече от изгоряла сгурия има едно слово за Божията вярност.

Да, нека Бог да бъде принзат за верен, а всеки човек за лъжлив. От какво значение е неверността на тези, които са приели Божията благодат? Тя запазва и показва “съдържанието на цялата християнска философия” (Калвин). БОГ е истинен: ТОЙ е Отговорът, Помощникът, Съдията и Изкупителят, не човек, без значение дали от изток или от запад, скандинавец или с библейкси мироглед; не благочестивият, не героят, не мъдрият; не пацифистът нито човекът на действието; дори не Свръхчовекът – но единствено Бог – и Самият Бог! Ако това бъде забравено трябва отново и отново да ни бъде напомняно за неспособонстта на всички, кото носят откровение и за бездната, която ги разделя от това, което те носят, за да можем още веднъж да бъдем насочени към Началото и към Произходът. Този, който носи откровението сам живее чрез познанието, че Бог е заявил, че е Бог чрез неговата неадекватност. Това е неговата изповед (Пс. 116:1-14) Повярвах затова и говорех, но бях на голямо изпитание (LXX), и хората са лъжливи. Всички хора! Да, именно. Именно когато обхващащият всичко контраст между Бога и човеците бъде разбран тогава може да се появи едно познание за Бога, едно ново общение с Него и едно ново поклонение: Каква награда да дам на Господа за всички добрини, които е показал към мен? Ще приема чашата на спасението и ще призова името на Господа. Ще изпълня обреците си пред всичките Му люде. За да се оправдаеш с думите си и да победиш когато се съдиш (Пс. 51:4). Ние критикуваме Този, Който ги призовава понеже темата за отчаянието постоянно се появява в техния живот. Божествените писания са изпълнени с едно значение напълно независимо от хода на човешката история: това е темата за отчаянието и неспособността, които обозначават видимите действия на Божествените писания в хода на историята. Тази човешка ситуация е описана в Пс. 51 където псалмистът, просветлен от Божията светлина, открива, че  е напълно нечист, разбира, че не е способен да принесе друга жертва освен собствения си наскърбен дух и съкрушеното си и разкаяно сърце и именно тук разбира триумфалната победа на Бога. Над възходите и паденията на историята, независимо от човешката невярност – да, в самата тази невярност – остава Божията вярност. Също така остава и предимството (3:1), което евреите са ПРИЕЛИ, но не ПРИТЕЖАВАТ.

Ст.5-8 Но ако нашата неправда изтъква Божията правда, какво има да кажем? Несправедлив ли е Бог, когато стоварва Своя гняв? (По човешки говоря.) Да не бъде! Понеже тогава как Бог ще съди света? Обаче, казваш ти, ако с моята невярност Божията вярност стане по-явна, за Негова слава, то защо и аз, въпреки това, да бъда осъждан като грешник? И защо да не вършим зло, за да дойде добро? (Както някои клеветнически твърдят, че ние така говорим.) На такива осъждането е справедливо. Но ако нашата неправда изтъква Божията правда несправедлив ли е Бог, когато стоварва Своя гняв? Странна светлина изглежа ще бъде хвърлена върху Божията правда чрез разбирането, което току що ни е било дадено (3:1-4) в начина, по който Неговото превъзходство се изявява в отчаянието на Неговите избрани. Тяхното отчаяние е причинено от неправедността на избирателният и тираничен еготизъм  на човеците (1:18) един еготизъм, от който дори самите те са засегнати и чрез който дори те оковават истината. Тогава ако човешката неправдност свидетелствува за Божията правда не трябва ли и Неговата правда също да е избирателна и тиранична, дори един ужасяващ, страшен и зъл егоризъм? Не трябва ли Неговия гняв и нашето подчинение на владението на не-Бога (1:22-23) също да свидетелствуват срещу Него? Не трябва ли действителното състояние на света и на човеците да изявяват Неговата природа като необяснима, капризна и тиранична? Ако безсмислието на историята е откровение за нейния скрит смисъл  не следва ли по необходимост, че нейният смисъл е също така безсмислен?

Думите – според човешката логика – предполагат все пак, че има едно съвсем различно заключение и че трябва да се разделим с една дедукция, която макар да изглежда неизбежна всъщност е съвсем безкритична и твърде праволинейна и когато бъде приложена към Бога води до един див и нелегитимен метод на мислене. Независимо от безбройните предупреждения човешката логика винаги е склонна да нережда своите твърдения в една серия и да оставя неотговорено това, което не се предполага, което на практика означава предполагане на всички твърдения. Говорейки за Бога човешката логика по характерен начин пренебрегва както Неговата природа така и факта, че когато става дума за Него, аргументът от дейсвието към причината е неприложим понеже Той не е едно известно Нещо в една серия от неща.

Иначе как тогава Бог ще съди света? Ако Бог, като последната причина може, както се твърди в предишното обвинение, да бъде поставен в последователността на останалите неща в света и ако за Него може да бъде извлечено едно заключение от останалите неща в света какво тогава да правим с факта, че целият конкретен свят е съмнителен и в КРИЗА? Няма обект отделен от нашето мислене за него; нито обектът има някакви конкретни характеристики освен когато ние сме способни да ги разпознаем чрез някаво бързо движещо се предварително познание. Следователно ако Бог не е един от обектите в света ние не можем да направим никаво твърдение за Него – например, че Той е капризен или тираничен – което да не произлиза от някаво предврително по-висше познание. Следователно ако Бог беше, както твърди възразжението в 3:5, един обект сред други обекти, ако Самитя Той беше субет на КРИЗАТА, тогава Той очевидно не би бил Бог и истинският Бог би трябвало да бъде търсен в произхода на КРИЗАТА. И очевидно случая е точно такъв: възражението в 3:5 съвсем не се отнася до Бога, а до не-Бога, който е Бога на този свят. Истинският Бог, Самият Той отделен от всякаква конкретика, е Произходът на КРИЗАТА на всяко конкретно нещо, Съдията, отричането на този свят, в който също така са включени и богът и човешката логика. За този истински Бог говрим ние – за Съдията на света, от който Той не е част. Следователно колкото и изкушаващ да е аргументът водещ директно от нас към Него той не постига своята цел. Той е един сляп съюзник. Истинският Бог не е неправеден, не е капризен, не е произволен. Там където Той сяда да съди всеобхватната нередност, каприз и произвол на нашия свят срещат своето противопоставяне и в това противопоставяне тяхната природа е разкрита.

Ако моята лъжа спрямо Божията истина води до Негова слава какво е обяснението на очевидния факт, че аз все още съм съден като грешник? Това възражение очевидно е провокирано от една измъкваща се форма на безотговорност, която се появява или когато човек разпознае превъзходството на Бога или е водено от желанието да получи увереност чрез подобна безотговорност. Ако Божията вярност продължава или дори триумфира чрез неверността на Неговите избрани, човеците могат, във всеки случай, да се утешат с едно разсъждение, че Божията истина изобилства в тяхната лъжливост. Все пак заключението не е вярно, понеже предполага, че хората се намират в положение да разпространяват Божията истина чрез своите действия. Това предположение е погрешно. Бог със сигурност не е света и за човека е невъзможно, без значение дали със своите лъжи или със своето покорство, да добавя нещо към или да отнемат нещо от Неговата истина и слава. Самият Бог възлага. Решението дали нашите действия са лъжливи или покорни е изцяло Негово; Той въздава на всеки спроед делата му (2:6); Той триумфира без значение дали ни приема или ни отхвърля, дали ни осъжда или простира милостта Си върху нас. Във всеки случай аз не съм в позицията да оправдавам, да имам извинеие, да бъда потвърден от моята личност или от моето поведение. Аз мога единствено да се поклоня като слуга на Неговото решение – на Неговата милост или на Неговото осъждение. Кавато и да е моята съдба аз мога единствено да Го прославя. Това е правдата пред Бога и тя противоречи на цялото наше дребнаво, софистко изпитване на това защо Бог е Бог. На човекът, който се страхува, че Божият суверинитет може да премахне човешката отговорнсот или желае това да е така, трябва да му се напомни съвсем ясно, че той стои пред Божия съд като един грешник. Факт ли е това или не? Човешката праведност се състои в отговора на този въпрос честно и със страх от Бога, който се появява когато въпросът бъде отговорен по този начин. И със сигурност този, който вижда Бога като Съдия знае, че безчестието на света не носи безчестие на Бога (3:5-7) толкова сигурно колкото човекът, който се намира под осъжднеие знае, че Божието действие – без значение дали в негова полза или против него – е следствие не на негова заслуга, а единствено на Бога. Да се отклоним от ясното разбиране, че човешката воля е “поробена” е безполезно; празно също е и тайното желание да извлечем полза от такова признание. В него, тъй като то е едно признание от човеците на Божията слава именно там където те са били отхвърлени, лежи свободно и радостно подчинение на Бога и отхвърлянето на всеки нечист софизъм.

Защо да не вършим зло, за да дойде добро? На такива осъждането е справедливо. Да говорим прямо за Бога и хората, като че ли те са двама равностойни партньори означава да не разбираме нищо. Изглежда достатъчно ясно, че  ако Бог допусне да дойде добро дори когато вършим зло ние трябва да извлечем следното – Нека да вършим зло, за да дойде добро. Все пак това ясно разсъждение е пълна тъмнина. Тези, които говорят така потвърждават собственото си осъждение. Понеже Бог и човек не са вазимнозаменяеми термини; и на нас не ни е позволено нито да приписваме зло на Бога нито да приписваме на себе си добрите неща произлезли от злото. Нашите действия никога не са Божии действия; нито пък последствията от нашите действия лежат изцяло в нашата компетенстност. Една грешка в това се явява повод за още едно ново увеличаване на разстоянието между Бога и човека като последица от предполагаемото ни разбиране за Неговия суверинитет. Но ние не сме Бог; суверинитета е Негов не наш. Злото остава зло независимо от доброто, което Бог може да извлече от него; липсата на смисъл в историята остава липса на смисъл независимо от смисъла, който тя има в Бога; неверността е неверност независимо от Божията верност, която не позволява тя да се отклони от пътя. Светът е свят независимо от Божията милост, с която той е обгърнат и установен. Когато толерираме, приемаме и утвърждаваме себе си ние утвърждаваме съществуващия път на света; и правейки това ние не прославяме всемогъщия Бог, но потвърждаваме осъждението, което вече е било произнесено върху нас и справедливостта на Божия гняв.

Арогантността, с която се поставяме на страната на Бога с намерението да направим нещо за Него ни лишава от единствената взможна основа за спасение, която се състои в това да се поставим в пълно покорство на Неговото одобрение или неодобрение. Ако се опитаме да избегнем съда като се позовем на фатализма ние падаме под осъждение именно поради този опит, понеже всяка молба, която отправяме към Бога с предположението, че Той ще подкрепи нашето минало, настояще и бъдеще, идолопоклонство и безбожие, на практика е нечестие и неправда (1:18) които правят Божия гняв неизбежен.

Ст. 9-18 Тогава какво следва? Имаме ли ние някакво предимство над езичниците? Никакво; защото вече обвинихме юдеи и гърци, че те всички са под грях. Както е писано: “Няма праведен нито един; Няма никой разумен, Няма кой да търси Бога. сички се отклониха, заедно се развратиха; Няма кой да прави добро, няма ни един“.  „Гроб отворен е гърлото им; С езиците си ласкаят“. „Аспидова отрова има под устните им“. „Техните уста са пълни с клевета и горест“.  „Нозете им бързат да проливат кръв; Опустошение и разорение има в пътищата им; И те не знаят пътя на мира“, „Пред очите им няма страх от Бога“.

Извиняваме ли себе си когато разбираме, че Божията праведност се изявява дори в неверността на хората? Отговорът, както вече видяхме, (3:5-8) е – Не, по никаъв начин. Разпознаването на Божият суверинитет премахва всяка увереност в човешката праведност, но не издига никава друга основа за увереност. Хората не са лишени от увереност, за да могат веднага да немерят за себе си друга. Нито един човек не може да се скрие зад трумфиращата воля на Бога; вместо това, когато тя бъде рабрана той идва на съд и преминава в състояние на разклатено объркване – от което никога не може да се измъкне.

Следователно ние отсъждаме, че всички са под грях. Обвинението (1:18-2:29) остава. Евреите и езичниците, Божиите синове и естествените синове на света са, като човеци, деца на гнева. Те са, без иключение, покорени от чуждата сила на греха (ст. 12-24). За нас Бог е, и остава, непознат; ние сме, и оставаме, бездомни в този свят; грешници сме и грешници оставаме. Думата “човечество” означава неизкупени мъже и жени; думата “история” означава ограничение и поквара; думата “Аз” говори за съд. Нито напред нито назад можем да избягаме от тесния пролом. Следователно няма алтернатива за нас освен да останем обвиняеми; и единствено този, който остава там без да направи никакъв опит да избяга, дори чрез софизмите на човешката логика (3:5-8) е способен да хвали Бога за Неговата вярност (3:1-4).

Кактоеписано. Има ли нещо ново или изненадващо? Дали отказът следва от разочерованието или ентусиазмът е роден от песимизъм? Дали насилието произлиза от богатствата на човешкия живот, един бунт  срещу историята или арогантността на някои от гностическия радикализъм? Не, обвинението, което ние така силно мразим – е написано; то е било изявно отдавна (1:2). Целия курс на историята произнася това обвинение срещу себе си. Как един човек може да бъде наречен “мислещ исторично” ако той упорито отрича това? Ако всички забележителни фигури в историята, чийто присъди заслужавта да бъдат сериозно обмислени, ако всички пророци, псалмисти, философи, църквни отци, рефомартори, поети, артисти бъдат запитани за тяхното мнение, дали някой от тях би твърдял, че човекът е добър или дори способен на добро? Няма ли вмсто това според своето фундаментално значение (виж обаче ст. 12) УЧЕНИЕТО да се яви от всяко честно изучаване на историята? Не е ли това на последно място учението, което преминава през цялия ход на историята? Възможно ли е за нас да приемем една “различна гледна точка” от тази на библията, Августин и реформаторите? Какво тогава учи историята за нещата, които човекът върши или не върши? Учи ли тя, че поне някои хора са като Бога? Не, а това – Няма праведен, няма нито един. Учи ли тя, че хората притежават дълбоко разбиране за природата на нещата? Или че са опитни в същността на живота? Не, но това – Няма никой, който разбира. Дали тя дава една жива картина на голяма святост или на ревностно търсене на Бога? Дали великото търсене на истината рисува една величествна картина на, например, “Молитва”? Не: – Няка кой да търси Бога. Може ли да опише този или онзи човек и неговите действия като естествени, здравословни, искрени, оригинални, здравомислещи, силни, безобидни, значими? Не: – Всички се отбиха от пътя, заедно се рзвртиха. Няма кой да прави добро, няма ни един. Не може ли да намерят поне някои красиви светски или духовни човешки характристики – дали във вътрешната реалност на интелкта или във външната реалност на поведението – съзнателни или несъзнателни – активни или пасивни – теоретични или практични? Не: – гроб отворен е гърловот им; С езиците си ласкаят. Аспидова отрова има под устните им. Техните уста са пълни с клевета и горест. И последния съд над мислите и думите на хората – Нозете им бързат да приливат кръв. Опустошение и разорение има в пътя им. Тенезнаятпътяна мира. Това е последния съд върху делата на човеците.

Пред очите им няма страх от Бога. Ние виждаме и научаваме от историята, че в този свят страхът от Бога никога, в своята истинска същниост, не е видим, разбираем или реално ”реализиран”. Страхът от Бога не може да се намери нито във вътрешния ход на историята нито в сърцата на хората. Това, което се вижда навсякъде не е – страх от Бога. Така е писано в Йов 14:4; Пс. 14: 1-3; 5:10; 10:7; Ис. 59:7-8; Пс. 36:2. Дали хората, които са писали това и тези, които са съгласни с тях и цитират думите им са слепи за достойството на човешката история? Разбира се, че не са, понеже те никъде не отричат това. Те с благодарност биха признали величието на човека и биха пели в негова прослава ако това беше техният предмет. Те биха говорили за ценността на религията, етиката и цивилизацията и за тяхното значение в света. Но не това е тяхната тема. Тяхната тема – и това е същинската тема на историята – не е свързана с отричането или утвърждаването на това какво са човеците САМИ ПО СЕБЕ СИ; тя е свързана с разбирането на несигурнстта на хората в тяхана връзка с Бога, Който е техният вечен Произход. Оттук идва тяхната радиклана атака! Тя няма нищо общо с релативната критика която, разбира се, трябва да бъде отправяна към всяка религия, етика и цивилизация. Поради същата причина тя не може да се задоволи с относителното одобрение, което трябва да бъде дадено на всяко човешко постижение когато бъде поставено в своя удачен контекст. Смущението лежи много по-дълбоко и е безкрайно повече от проста тревога понеже достига до един мир отвъд опитността на естествения човешки живот. Неговото отрицание е всеобхватно понеже произлиза от едно всеобхватно утвърждаване.

Тези, които водят атаката не са движени нито от песимизъм нито от желание да измъчват себе си, нито от някакво удоволствие в своето отрицание; те са движени от един ужасяващ страх от илюзия; от една решителност да не се поклонят пред една празна скиния; от целенасочено и ревностно търсене на това, което е реално и съществено; от едно твърдо отхвърляне на всеки опит да се избяга от истинската връзка между Бога и човека; от отказ да бъдат излъгани от тези пред-последни и след-последни истини, с които човешките търсения се задоволяват както в началото така и в края на търсенето. Те признават пълното право на метериалистичното, секулано, “скептично” виждане за света; и тогава, предполагайки този краен скептицизъм, те се отправят по пътя към познанието за Бога и по този начин към познанието за вечната значимост на света и на историята. Никога не е съществувал път към вечната значимост на сътворения свят освен пътят на отрицанието. Това е урокът на историята.

Ст. 19-20 А знаем, че каквото казва законът, казва го за ония, които са под закона; за да се затулят устата на всекиго, и цял свят да се доведе под съдбата на Бога. Защото ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела изисквани от закона, понеже чрез закона става само познаването на греха. 

Каквото казва законът казва го за тези, които са под закон. Притежателите на закона са идеалистите, особено привилигированите, тези, които имст опитност с Бога или поне спомен за подбна опитност (2:14; 3:2). Техния знак за откровение, тяхната религия и тяхното благочестие показват и свидетелствуват за Бога. Такива хора са насочени към Бога; но точно поради тези причина те не са насочвани от Него. Все пак те не могат да разберат вярната връзка между Бога и хората; нито могат да престанат да мислят, че някои хора – те самите например – са, като следствие от техните духовни и исторически преимущества, в сигурна поизиция по отношение на Бога или в притежание на някакво извинение за своите действия (2:1). Те не могат посредством човешката логика (3:5) да продължат и да преобърнат истината, че Бог е Бог или да избягат от объркването и търкането, от несигурността и въпросите, за позицята в която Бог ги е поставил. Истинската вяра е една празнота, едно покорство пред това, което ние никога не можем да бъдем, да направим или да притежаваме; тя е едно посвещение на Този, Който никога няма да стане света или човека, освен в премахването, изкуплението и възкресението на всичко, което ние тук и сега наричаме свят и човек. Ние току що (3:10-18) чухме гласът на закона, на религията и на благочестието. Празният канал говори за водата, която не тече през него. Знакът сочи в една посока, която е точно това, което самият знак не е. Знакът (2:20) говори за един истински печат, който не е там където е знакът; но това, което е останало от него е – отрицателно. И така това е една история подобна на хроника на благородството на човека, тя не е chronique scandaleuse, която съдържа обвинеието на историята срещу историята.

За да може да се затворят всяка уста и целия свят да бъде доведен на съд пред Бога. И все пак евреинът има едно предимство (3:1). Той е в позицията да знае нашето невежество спрямо Бога; той е способен да  се спре пред това, което око не е видяло и ухо не е чуло и на човешко сърце не е дохождало. Той може да се бои от Бога. Религията може да бъде една възможност за премахване на всяка основа за увереност освен увереността единствено в Бога. Благочестието е възможността за премахване на последните следи от здравата основа, върху която ние можем да изградим една мисловна система. Съдът на историята е, че хората посветили се на нейното изследване са доведени до пълно лишение; те стават неми пред Бога. Когато тази възможност е реализирана; когато хорарата, които се упражняват в закона чуят гласа на закона, който заявява, че единствено Бог е праведен; когато тяхната религия отхвърли религията и тяхното благочестие отхвърли благочестието; когато историческото и духовното преимущество потъпче всяко предимство, когато всяка уверена арогантна уста, всяка уста, която смята, че може да изрече дори една единствена истина, бъде затворена; когато човекът като човек изкачи най-високият връх на света и там открие, че целият свят е виновен пред Бога – тогава тяхното конкретно предимство бива установено, заявено и утвърено; тогава Бог утвърждва Своята верност и открива, че тя не е била премахната от човешката невярност.

Но по дела на закона пред Него няма да се оправдае никоя плътНе влизай в съд със слугата си; Понеже пред теб няма да се оправдае нито един човек (Пс. 143:2): Наистина зная, че това е така, Но как ще се оправдае човек пред Бога? Ако поиска да се съди с Него не може да му отговри едно на хиляда (Йов 9:2-3, виж LXX). Преди много време (1:2) тези хора са изрекли едно обвинение на историята срещу историята, за което ние си припомнихме (3:10-18). Преди много време ти са му приписвали същото ясно значение както и ние сме правили. Живите наиситна могат да бъдат наречени мъртви (Йов 9). Хванати в борбата за съществуване – ядене, пиене, сън, да, преди всичко сън! женене и омъжване – хората стоят между живота и смъртта. Потопени в потока на времето и историята, плътски, те не са праведни пред Бога. Какво наистина означава плътта, ако не  цялостната неадекватност на създанието когато застане пред Бога. Какво означава тя ако не една неясна и, измерена според човешките стандарти, неопределима светскост? Какво означава това ако не всичко, което е неправедно пред Бога? Делата на закона, които са записани от Бога в сърцата на хората (2:15) не свидетелствуват в тяхна полза, а срещу тях; те не им дават сигурност, почивка или извиннеие. Те унищожават тяхната праведност, а не я изграждат. Видени от сферата на човешката плътскост – на практика както ние ги виждаме – делата на закона отричат, те не утвърждват. Единствено Бог ги вижда като позитивни фактори, които могат да бъдат събирани и оценявани. Хората, такива каквито ние ги познаваме, нямат място за почивка, нямат мир, нямат убежище, нямат дори в скритите дълбочини или повъхности на тяхната природа. Бог съди тайните дела на човеците (2:16) и те са, и могат да бъдат, познати единствено от Него. Във всичките си дела хората не притежават нищо което могат да приведат в своя полза; но Бог въздава на всеки според делата му (2:6). Това, което хората смятат за ценно и праведно е, като такова, плът, която, в очите на Бога, е неправедност и без всякаква стойност. Това, което Той отсъжда за праведно и за  което Той въздава, не е плътта като таква, не нещо което притежаваме нито нещо, което света смята за ценно и значимо. Единствено Бог е отговорът на въпроса; единствено Той е помощникът в нещастието последвало от разделянето на Твореца от творението. Съвсем основателен тогава е викът – Затова духът ми до дъно изнемогва в мене, сърцето ми е съвсем усамотено. Спомням си миналите дни, размишлявам за всички Твои дела, поучавам се от творенията на ръцете Ти. Протягам ръцете си към Тебе; душата ми жадува за Тебе като безводна земя (Пс. 143:4-6). Оправдано също така е и оплакването. Ето, минава край мен и не Го виждам; преминава и не Го забелязвам; ако грабне плячка, кой ще Му забрани? Кой ще Му каже: Какво правиш? Ако Бог не оттегли гнева Си, горделивите помощници се повалят под Него! Колко по-малко бих могъл аз да Му отговоря и да избера думите си, за да разисквам с Него! На Когото, и праведен ако бях, не можех да отговоря, а щях да помоля за милост от Съдията си. Ако извиках и ми отговореше, нямаше да повярвам, че е послушал гласа ми. Защото ме смазва с вихрушка и умножава раните ми без причина. Не ме оставя да си отдъхна, а ме насища с горчивини. Ако е дума за силата на мощните, ето Ме! – би казал Той; и ако за съд, би казал: Кой ще Ми определи време да се съдя? Даже ако бях праведен, биха ме осъдили собствените ми уста; ако бях непорочен, Той би ме показал опърничав. Макар да бях непорочен, не бих зачитал себе си, бих презрял живота си (Йов 9:11-21). Човекът притежаващ истинска религия и благочестие, човекът, който приема закона, трябва да играе своята роля сред този вик и оплакване. Той знае, че това е именно изпълнението на закона – с други думи това, което човек истински прави в Бога – т.е. едно вечно идване под осъждение.

Но законът е познаването на греха. Сега е даден отговорът на нашия въпрос (3:1): Какво предимство има юдеинът? Той има едно предимство. Той притежава законът – знакът на откровението – опитност, релгия, благочестие, разбиране, виждане; на практика той има един библейски поглед. Хората, които притежаваът закона са лишени от романтична сантименталност понеже са се придвижили над бездната, която разделя Творецът от творението, духът от плътта. Чрез закона те са поставени под осъждение и са обявени за грешници пред очите на Бога; чрез него те са лишени от всяко притежание и са предадени на Божията милост или осъждение. Когато това се случи хората чуват решението на закона и разбират себе си в конкретността на своята опитност и на своето благочестие. Тогава те чуват последната истина; истината на изкуплението и оправданието. Щом веднъж това буде чуто и разбрано за нас е възможно да кажем, че историята ИМА значение. Когато историята сочи отвъд себе си и открива в себе си своята собствена неадекватност, когато в историята се появява един ужас от историята, тогава най-високите места са били познати. Когато знакът на откровението не е нищо повече от един знак за Откровението, знакът е сам по себе си една вечна реалност; когато очакването на благочестивите е наистина само едно очакване, което изгонва всеки спомен за благочестие, това очкаване е едно очакване в Божието Царство; когато стане ясно, че здравия смисъл на притежание е сам по себе си несигурен притежанието придобива сигурността на вечността. Целия път на този свят участва в истинското съществуване когато неговото неъсществуване бъде разпознато. Следователно чрез закона вниманието е насочено към Бога и чрез него Той е изявен като Съдията. Това е позитивната връзка между Бога и човека, която е открита на хората когато разберат пълното разделение тук и там и осъзнаят единственото възможно присъствие на Бога в света. В светлината на крайната и обхващаща всичко КРИЗА Бог е познат като Бог и Неговият суверинитет е видян. Тук е особеността на евреите и значението на обрязването. Бог е познат като Непознатия Бог, Който оправдава нечестивия (4:5), Който възкресява мъртвите и призовава в съществуване нещата, които не съществуват (4:17) за когото хората могат единствено да се надяват без да имат причина за надежда (4:18). Когато евреинът осъзнае тази конкретна възможност, когато разбере, че е бил поставен при бариерата между двата свята, той е в състояние да се радва в своята особеност. Подобно осъзнаване и разбиране лежат отвъд възможностите на нашето познание и показват, че невъзможното е станало въможно.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.