Южно-баптистки гласове – 11

ЕВОЛЮЦИЯТА И СМЪРТТА

От Джон Леинг

Джон Леинг е професор по систематично богословие и философия в Southwestern Baptist Theological Seminary’s Havard School for Theological Studies в Хюстън, Тексас и директор на програма за капелани на Southwestern Seminary. Той е активен член на няколко богословски общества, представял е докалди по множество теми и е служил като председател и секретар-касиер на Southwest Region of the Evangelical Theological Society. Неговите основни интереси лежат в областта на Философското богословие, христологията, богословксата херменевтика, Божието провидение и интеграцията на науката, християнското богословие и етическите теории. В допълнене към своите академични достижения др. Леинг е служил в американската армия повече от 25 години и в момента е главен капелан на 36 пехотна дизвизия. Той служи активно в своята църква, проявява голям интерес към мисиите и е проповядвал и поучавал на 5 континента за последните 15 години. Джон е женен за Стефана, която също е учен специализирал патристика. Двамата имат  3 деца.

Еволюцията и смъртта

През 1995 папа Йоан Павел II удиви света когато в своята реч в Папската академия на науките заяви, че сега добрият католик може да вярва в теистичната версия на нео-дарвинистката еволюция. Разбира се, той не каза точно това (макар думите да му да бяха популяризирани в този смисъл). Папа Пий XII вече беше намекнал, че еволюцията може да бъде примирена с християнската доктрина в своята енциклика Humani Generis от 1950 и оттогава повечето католически училища учат това като факт. По този начин много добри католици вече вярваха в еволюцията когато Йоан Павел произнесе своята реч. Все пак в забележките на Йоан Павел имаше нещо уникално и изненадващо. Той говори за еволюцията с приемане и сигурност, които неговите предшественици нямаха описвайки я като „повече от хипотеза” и „един ефективно доказан факт[1].”

Впечатлението от речта на папата и новините, които я отразяваха по това време бяха, че християните трябва да приемат еволюцията (понеже тя е доказано вярна) и че тези, които все още се противопоставят на нейното учение са десни зилоти на ръба на лудостта на американската религиозна култура. Макар по това време папата да не направи подобни твърдения това отношение изглежда преобладаваше сред мнозина от съвременните защитници на дарвинизма. Ричард Доукинс няколко пъти е заявявал, че нито един честен, разумен и информиран човек не може да продължи да поставя под съмнение истината на дарвиновата еволюция (или да вярва в някакъв бог между другото[2]).

Тук има много неща заслужаващи отговор и докато честноста и достоверността на противниците на дарвинизма със сигурност може да бъде защитена това, което най-много ме притеснява е, че християните трябва да приемат дарвинизма.

Идеята, че Бог може да е творил чрез еволюционни процеси подобни на описаните от Дарвин е интересна и интригуваща. На практика, на друго място аз зтвърдя, че съществуват ортодоксални модели на Божествено провидение, които позволяват на Бога да използва произволни генетични мутации, за да движи развитието на организмите. Аз също така добавям, че натуралистичните обяснения за Божиите действия не трябва да бъдат проблематчни за евангелските християни както Луис показа така красиво на друго място на този сайт говорейки за размяната на мнения между Нютон и Лайбниц относно намесата на Бога във връзка с орбитите на планентите. Както той правилно посочва, християните не трябва да се примиряват с грешката да виждат процесите като или естествени или свърхестествени, като че ли двете неща са взаимно изключващи се.

Библята ясно учи, че Бог активно поддържа естествените процеси във вселената. Неговото провидение се простира до таква действия като изгряването и залязването на слънцето (Псалм 135:6-7), растежът на тревата (Псалм 104:14; Матей 6:30) и дори хищниците улавящи своята плячка (Псалм 104:28). Със сигурност Бог би могъл да твори чрез постепенни процеси в продължение на дълъг период от време. Той би могъл да създава чрез единични промени водейки нещата към техния потенциал или повишавайки техния потенциал. Но да потвърдим тези неща не означава да приемем една еволюция водена от Бога. Въпросът всъщност не е толкова какво Бог би могъл да направи колкото дали го е направил на основата на това, което е описано в Писанието.

Богословски проблеми с дарвинизма

Има многжетсво добри причини да поставим под съмнение истината на нео-дарвинистката еволюция от основни философски въпроси, през въпроси свързани с естесвената наука, до богосовки проблеми. Аз ще се спра на последните. Грижата на католическата църква винаги е била свързана с уникалният статут на човека създаден по Божия образ. Така Пий XII отбелязва (както повтаря и Йоан Павел), че еволюцията може да бъде приемана дори по отношение на развитието на човека доколкото тя се отнася до човешкото тяло; вярата, че Бог уникално е създал душите на хората трябва да бъде запазена, за да може да се запази учението за imago dei. Но проблемът с Божия образ не е единственият богословски проблем с дарвинизма; друг голям въпрос е свърза с ролята, която играе смъртта в системата.

Иронично е, че в еволюционната мисъл смъртта всъщност действа като механизъм за живот. Смъртта играе една ключова роля в естествения подбор като изкоренява слабостта и движи еволюционното развитие. Дефиницията на самия Дарвин за естествения подобр потвърждава функцията на смъртта и унищожението като ключ за творчество и развитие: „Това запазване на полезни индивидуани различия и вариации и унищожението на тези, които са вредни аз наричам естествен подобр или оцеляване на най-приспособените[3].”  Повечето християни, които приемат еволюцията се дистанцират от Дарвин и неодарвинисткия синтез доколкото те внушават един натуралистичен светоглед. Те също така са склонни да избягват дискусиите за това как смъртта действа в техния творчески модел предпочитайки вместо това да представят еволюцията в позитивна светлина. Най-обичайната тактика е да се говори за разцъфване или за нарастващ потенциал на развитие, който е реализиран чрез генетични мутации избрани или водени от Бога. Ван Тил е типичен в това отношение говорейки за Божието „надаряване” на творението със специална способност да се самоорганизира и реализира[4].

Все пак на мен ми се струва, че без значение как го наричаме всеки модел наподобяващ дарвиновата концепция за еволюцята с Бога като неин водач трябва да твърди, че естественят подбор с неговото ударение върху естественото състояние характеризиращо се със съперничество за ограничени ресурси и една всеобща борба за оцеляване е основното средство за Божието твореческо дело. Забележката, която желая да направя тук е, че теистичните еволюционисти просто не могат да избегнат факта, че естествената последица от оцеляването на най-приспособеите е загиването на слабите и следователно те трябва да виждат смъртта като основна творческа сила на Бога.

Смъртта описана в Писанието

Това все пак се противопоставя на библейското виждане, което описва смъртта като нашественик, унищожител на мира и зла сила. Макар че трябва да се признае, че в Стария Завет смъртта понякога се представя като естествено следствие на крайното човешко съществуване тя най-често е свързвана с последствията за грешно действие или за съд от Бога (2 Царе 20:1-11; Втор. 30:15; Еремия 21:8; Езекиил 18:21-32) описана на различни места като „заплатата за греха” ( Римляни 6:23), „примка” (Пс. 116:3) и „тегота” (Йов 5:20). В литературата на мъдростта смъртта е жребеят на тези, които отиват след нечестива жена (Причи 2:18; 5:5; 7:27; Еклесиаст 7:1), и е противопоставена на живота получаван в праведност, мъдрост и страх от Бога (Притчи 10:2; 11:4; 12:28; 14:12 ,27, 32; 16:25; виж също Йов 28:20-21). Смъртта често е описвана като състояние на съществуване, в което никой не хвали Бога (Исая 38:18; Псалм 6:5; 9:17) и дори понякога е свързвана с демоничните сили (1 Коринтяни 15:26-27; Откровение 6:8; 20:13-14) като Сатана е наречен „господарят на смъртта” (Евреи 2:140.

Отрицателното виждане за смъртта в Библията също така е очевидно в очистващите ритуали изисквани от древните израилтяни когато те се допрат до мъртво тяло (напр. Числа 5:2; 19:16) и в забраната към назореите дори да се приближават до труп (Числа 6:6-11). Смъртта е нечиста и пречка за правилни отношения с Бога. „Жилото на смъртта” е греха (1 Коринтяни 15:56) и влизането на смъртта в сътворения ред на нещата е свързано с греха на Адам (Римляни 5:12). Смъртта се свързва с духовна дегенерация и е резултат от делата на плътта (Римляни 7:5,10).

Вместо да бъде средство, чрез което Бог твори смъртта е противна на Божието творческо дело като Дарител на живота (Деяня 17:25). Това се вижда най-ясно от отношението към смъртта в есхатологичните писания където тя е „последният враг, който ще бъде победен” (1 Коринтяни 15:26; 54-55; ср. Римляни 8:9-11; 2 Тимотей 1:10), ще бъде съдена и в края на краищата унищожена в огненото езеро (Откровение 20:13-14). Смъртта няма да бъде част от Бижието есхатологично царство (Исая 25:8) не понеже Божието действие в творението най-накрая ще бъде звършено, а понеже смъртта е в противоречие с това, което представялва царството (Данаил 12:2). Поражението на смъртта във възкресението на Христос е едно издигане на Божиите суверени обещания (Езекиил 37:12-14) и желание да даде живот (Езекиил 18:23; 32) с връщането на едемското състояние. По този начин един фундаментален аспект от благата вест в евангелието е победата на смъртта – тази отрицателна, унищожаваща сила – във възкресението на Христос. Както Фриксън правилно отбелязва една честна оценка на библейските материали не оставя „съмнение, че Самият Бог вижда смърта като зло и като объркване на Неговото първоначално намерение[5].”

Смъртта в светлината на еволюцията

От Дарвин насам християните са разбирали несъответствието между библейското учение за смъртта и положителната роля, която тя играе в еволюцията. Някои са опитвали да намалят напрежението както са пренасяли тези отрицателни аспекти в духовната реалност. Тилих например вижда смъртта като естествено и необходимо следствие от нашата крайност във физически смисъл, но също и като Божий съд върху нашите грехове в духовен: „Ние трябва да умрем понеже сме пръст. Това е законът на природата, на който ние сме дочинени заедно с всяко творение – планини, цветя и зверове…Но в същото време, ние трябва да умрем понеже сме грешни. Съществува морален закон, на който ние, за разлика от останалите същества, сме подчинени. И двата закона са еднакво верни; и двата са потвърдение във всяка част на Библията[6].”

Други предефнират смърта като положителна сила. Например, Смит отбелязва, че с факта, че еволюцията е доказана ние трябва да преосмислим своето виждане за смъртта: „…откриваме ли някакъв знак, който показа, че смъртта, противно на обичайното ни мнение за нея, всъщност не е нещо добро, че тя не е естествен враг, а всъщност слуга на живота – един помощник за един още по-изобилен, висш и щастлив живот на земята[7]?” Докато можем да очакваме, че отговорът на върпоса на Смит е твърдо „Не!” изглежда той смята обратното. На практика той говори за естественият подбор в почити себежертвени термини, като тези, че саможертвата на Христос е паралелна със смъртта на по-слабите същества в служба на видовете[8]. Смит заключва, че един теистичен аволюционен модел трябва да вжда смъртта като съзидателната сила на Бога: „Като адаптация на средствата към един край смъртта трябва да бъде виждана както един знак на доброжелатество вместо като естествен знак за зло…. Така смъртта като адаптация в Божествената икономия на природата е въведена като средство за живот, за все по-нараствщ и по-щастлив живот[9].” Докато аргументите на Смит пасват идеално на еволюционния модел те изглежда са в сериозно противоречие с библейската картина.

Възражения

Някои могат да възразят на моите аргументи като посочат, че ние трябва да очакваме един свят управляван от процеси, които са враждебни, разрушителни и противни на Божието мирно царство понеже живеем в епоха определена като „проклета” (Битие 3:17; Откровение 22:3), „подчинена на немощ” (Римляни 8:20) в „плен на тлението” (Римляли 8:21) под „закона на греха и на смърта” (Римляни 8:2; 1 Коринтяни 15:56) и управлявана от силите на тъмнината (буквално „богът на този свят” Йоан 12:31; 14:30; 16:11; 2 Коринтяни 4:4; Ефесяни 2:2). Апостол Павел дори казва, че смъртта ще владее над сътворения порядък докато Христос се звърне (Римляни 8:19; 1 Коринтяни 15:23-26; 54-55)! Така един свят ръководен от един процес подобен на естественият подбор пасва съвсем добре на библейското описание на настоящата епоха. Докато този аргумент външно изглежда убедителен той пропука няколко неща

Първо, той не взема под внимание, че в библейските описания Божисто творческо действие се случва преди грехопадението; сътворението не трябва да бъде бъркано с поддържането, макар че двете са свързани и могат да бъдат сведени под общата категория на Божието провидение. Следователно условията след грехопадението не могат да бъдат критерий за нашето разбиране за средствата, чрез които Бог е  творил.

Второ, той не взема под внимание богословската концепция за творението както даване на живот от Бога. Божията творческа дейност не е една последица от смъртта, а по скоро е антагонистична към нея. Живота и смъртта в библейското богословие са противоположни подобно на светлината и тъмнината.

Трето, никой не твърди, че тази епоха не се характеризира с подобни зли сили, но ние твърдим че точно тези са силите, които Христос ще премахне, победи и накрая ще отхвърли и унищожи когато установи Своето царуване в мир, хармония и живот.

Друг възможен отговор на възраженията свързани с евоюцията, които бяха представени тук е, че дори микроеволюцията – еволюцията в рамките на видовете – използва смъртта в един творчески начин, но това би било погрешно. Има една огромна разлика между развитието на вече съществуващи видове и появявата на живота и видовете понеже последното служи като едно обяснение за това как Бог е творил докато първото не прави това. Така стандартното еволюционно твърдение, че появата на видове се осъществява посредством механизмите на естествения и сексуалния подбор (добавен и движен от генетичните мутации) наистина е едно твърдение за Божието творческо дело тъй като появата на видовете е това, което описва историята за сътворението (т.е. не просто възникването на живота) докато дискусията за развитието в рамките на видовете не се съдържа по необходмост или дори индиректно в описанието на сътворението. Развитието на видовете попада в графата на Божието провиденческо поддържане докато сътворението обичайно е свързвано с едно ново или специално действие от страна на Бога.

Закючение

В края на краищата изглежда, че християните, които приемат еволюцията и тези, които отричат еволюцията оперират с различни виждания относно доктрината за сътоврението. Все пак дори ако по този въпрос може да бъде постигнато съгласие проблемите с направляваната от Бога еволюция трябва да бъдат примирени с библейския материал за смъртта и  неговото позитивно виждане в този модел. На мен ми се струва, че това не може да бъде направено по начин, който да е верен едновременно на библейския текст и на еволюционната мисъл. Еволюцията изксва смъртта да изпълнява една творческа функция и Библията отрича подобно разбиране за смъртта; следвателно евангелските християни трябва да отрекат еволюцията като средство, чрез което Бог е творил.

КЪМ СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ

---

[1] Pope John Paul II, “Truth Cannot Contradict Truth” Address to the Pontifical Academy of Sciences, October 22, 1996.

[2] В отговор на речта на ЙОан Павел Доукинс каза, че папата е лицемер или не е сериозен относнонауката. По отношение на зашитниците на теистичната еволюция Доукинс отбелязва, че те „не са задължително нечестни” в своето богословско и научно посвещение, но поставя под върпос „как примеряват вътрешния конфликт в ума си.”   Richard Dawkins, The God Delusion (Boston: Houghton Mifflin, 2006, Mariner edition, 2008), 94. Коментирайки Курт Уайз учен от Харвард, който се отказва от вярването в еволюцията и в стара земя поради вярта си в Библията Доукинс казва, че Уайз е захвърлил доказателствата и разума заедно с вярата си в еволюцията. Той говори за историята с Уайз като „патетична и тъжна” и смята, че последният трябва да изхвърли библията си. Ibid., 322.

[3] Darwin, The Origin of Species By Means of Natural Selection, 2nd ed. (1860), в Great Books of the Western World, ed. Robert Maynard Hutchins (Chicago: Encyclopedia Britannica, 1952), 49:40. Самият Дарвин е разбирал, че това наблюдение и виждането, което той предлага е в противоречие с нашето желание да виждаме природата като девствена, красива и хармонична. Дарвин пише: „…вяко органично същество се стреми да нараства в геометрична прогресия; всяко в някой период от живота си, по време на някой годишен сезон, през всяко поколение или  някаво прекъсване трябва да се бори за жиовта си и да премине прерз голямо унищожение. Когато разсъждаваме над тази борба можем да се утешим с пълната увереност че войната в природата не е непрестанна, че не трябва да се чувства страх, че смъртта идва и че силните, здравите и щастливите оцеляват и се умножават.” Ibid., 39.

[4] “Вярвам, че Бог така щедро е надарил творението със способности за себеорганизация и промяна, че една непрексъната линия на еволюционно развитие от нежива материя към всички съществуващи живи форми не е само възможна, но и на практика се е случила Howard J. Van Til, “The Fully Gifted Creation” in J. P. Moreland and John Mark Reynolds, eds., Three Views on Creation and Evolution (Grand Rapids: Zondervan, 1999), 171.

[5] Millard Erickson, Christian Theology, 2nd ed. (Grand Rapids: Baker, 1983, rev.1998), 177.

[6] Paul Tillich, The Shaking of the Foundations (New York: Scribner’s Sons, 1948), 70.

[7] Newman Smyth, The Place of Death in Evolution (New York: Scribner’s Sons, 1987), 14.

[8] Той пише:, “Накрая в историята на живота се появила една жива форма, толкова многоклетъчна и толкова добре организирана, че престанала да следва пътя на живота просто като се разделя и се размножава в дъщерни клетки; тя имала способността да дава живота си заради другите; тя умирла, за д аможе нейното потомство да продължид а живее фъв форми борещи за още по-висша организация и по-голяма пригодност за жиовт.” Ibid., 28-29. Той продължава: “Една родителска форма загива, за да могат други да живеят и на свой ред да предадат на други ритъма и щастието на живота.”  Ibid., 29.

[9] 11. Ibid., 32.

Реклама