Римляни 2:14-29


СЪДЪТ

от Карл Барт

2:14-29

ст. 14-16 (понеже когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то и без да имат закон, те сами са закон за себе си, по това, че те показват действието на закона, написано на сърцата им, за което свидетелства и съвестта им, а помислите им или ги осъждат в спор помежду си, или ги оправдават) в деня, когато Бог чрез Исус Христос ще съди тайните дела на човеците според моето благовестие.

Странно неясен и провокативен къс информация, който все пак е продължение на ясното признание, че Бог е съдията. Тези, които нямат откровение стоят пред Бога, като че напълно притежават такова; сепнати от съня си, праведни в своята неправедност, те вярват докато не вярват! Това странно събитие, тази твърда крехкост трябва задължително да бъде взета под внимание от тези, които вярват в  човешката праведност.

Езичниците, които нямат закон изпълняват закона. Законът е откровението дадено някога от Бога, дадено в своята пълнота. Законът е изразът на Божието откровение останало назад във времето, в историята и в живота на хората; то е една купчина пепел показваща огненото чудо което се е случило, изгорелият кратер покаващ мястото където Бог е говорел, едно свято напомняне на унижението, чрез което някои хора са били убедени да преминат, един пресъхнал канал, който в едно отминало поколение и при различни условия е бил пълен с живата вода на вярата и на ясното разбиране; един канал съставен от идеи, концепции и заповеди, всички от които говорят на поведението на човека и настояват, че техните изисквания трябва да бъдат изпълнени.

Хората, които имат закона са хората, кото населявата този пресъхнал канал. Те имат знака на истинския и непознат Бог понеже притежават формата на традиционната и наследена религия или дори формата на една опитност, която някога е била тяхна. Следователно те имат сред себе си знакът, който ги насочва към Бога, КРИЗАТА на човешкото съществуване, на новия свят, който е поставен до бариерата на този свят. Печатът на откровението за тях е от толкова огромно значение, че те са изцяло заети с опазването на това впечатление.

Езичниците, които нямат закон са тези, които нямат тази насока. Техните лични животи и тяхната опитност не са белязани от откровение; те нямат неговя знак, който да пазят. Те могат да бъдат наречени спящи, понеже не са обезпокоявани от никаква памет за някаво необяснимо събитие в тяхната опитност или в опитността на останалите хора. Те могат да бъдат наречени невярващи понеже изглежда не са подтиквани нито от преклонение нито от удивление от това, което е над тях; те не са белязани от никаква видима съкрушеност. Те могат да бъдат наречени неправедни понеже приемат проклятието на света без да го поставят под въпрос и не съзнават бариерата, която ги държи затворени. В никакъв смисъл те не могат да бъдат описани като обитатели на пресъхналия канал на откровението. Но става така, че езичниците, които нямат закон изпълняват закона. Понеже Бог е съдията изпълнението на закона е нещо различно от неговото притежание или неговото слушане (2:13). Вършенето на закона означава, че откровението се случва, че Бог говори. Когато един човек стои пред Бога преклонението и смирението са неизбежни и това е праведността, която има значение пред Бога. Но откровението е от Бога; то не може да бъде принудено да тече между бреговете на един пресъхнал канал. То може да е текло там; но то също така си е приготвило един нов канал, през който да продължи, понеже не е обвързано с този, който някога е бил направен, а е свободно. Следователно погрешно е да живеем с описанието на езичниците като заспали в неправда и неверие. Те могат да станат боящи се от Бога; без това да е очевидно за останалите те могат да станат Негови избраници понеже вярата винаги е сама по себе си скрита и неразпозната. Освен това сред езичниците има едно разтърсващо и тревожно преклонение, което тези, кото обитават пресъхналия канал нито схващат нито разбират; но Бог го вижда и знае неговото значение. Когато езичниците се усъмнят в човешката праведност пред тях се открива Божията правда. По природа и според естествения ред те изпълняват закона. В тяхната весела и светска зависимост от творението, в простото, непретенциозно поведение те са познати на Бога и Го почитат в отговор. Те не са лишени от усещане за поквареността на всички човешки неща; те не пропсукат да разпознаят, че мрачният облак, който засенчва нашето съществуване граничи със сребърната линия на спасението и изкуплението; те не са без уважение към отрицанието, чрез което творението е разграничено от Създателя или чрез утвърждаването, кото ги прави Негови творения. Наистина техният живот е само една притча; но вероятно притча толкова съвършена, че така те са оправдани. Езическият свят без съмнение лежи в поквара; но той може да е свят толкова разрушен, толкова разпокъсан и толкова подкопан, че Божията милост да изгзлежда по-близка и по-достоверна отколкото там където “Божието царство” е напълно открито.

Накрая това не е просто едно място където не може да се открие нищо достойно; където човек не може да бъде впечатлен от каквото и да е; точно сред крайния и най-дълбок скептицизъм, че там може да съществува тази съкрушеност, която е спомена за Бога, да, за самият Бог. Безпокойството на душата, непрестанното мърморене, заяждането и протеста: това може да са знаците на Божият мир, който превъзхожда всяко знание.

Какво тогава са делата на закона? Какво изисква той и какво призовава да помнят тези, които го притежават? Със сигурност точно това, което е толкова странно представено на нас в децата на света. Може ли да се окаже тогава, че те изпълняват закона? Може ли те да стоят при извора на реката? Защо да не е така? Може ли човек, който познава Божията доброта (2:4) и сам е разбрал откроението Му, че е изцяло незаслужил, неразбиращ  отделен от човешката стойност, да се осмели да ограничава сферата на Божието действие?

Те сами са закон за себе си. Ако има човек, който изпълнява закона без да го притежава и който го получава като го изпълнява тогава те сами са закон за себе си. Живата вода определя собствената си посока и видимото предимство на населяващите канала е унищожено. Те могат да видят едно ново, грубо речно корито, едно много необичайно и странно на вид откровение, една смущаваща форма на вяра. Но кой ще отрече това, което единствено Бог може да отрече? Откровението и опитността на характерите в романите на Достоевски вероятно имат своите прототипи в много други форми на религия и опитност; но тези, които притежават закона – дори когато това е евангелието! – нямат повод да смятат тези хора просто за обекти на мисонерство или да говорят за тях отвисоко както хора притежващи “примитивна религия.” Такива хора отдавна имат едно познание за Бога твърде различно от това, което някога сме имали или ще имаме. И ако това е въпрос на опитност или религия – които са във всеки случай тривиални – Бог може и дава на езичниците.

Те показват делото на закона написано в сърцата им. Те идват под Божия съд; дори сега те са под осъждение; и това, чрез което човек се оправдава пред Бога се намира между тях. Как, ще попитаме ние, е възможно това? Делото, което се разкрива пред Бога в езичниците, които са били оправдани и чрез което те са намерили благоволение спред Бога няма позитивно съдържание или “степен”, понеже това би било неуместно. Там където трябва да бъдат съдени според човешката праведност те без съменние биха били изгубени. Додри ако в тях бъде намерена човешка праведност чрез това те пак не биха били оправдани. Това, в което Бог благоволява се появява когато цялата човешка праведност си отиде, безвъзвратно си отиде, когато човеците са несигурни и изгубени, когато изоставят всички етически и религиозни илюзии и когато се откажат от всяка надежда в този свят и в това небе. Отвъд всяко конкретно видимо нещо, отвъд всичко в закона на тези, които го притежават и заради което се смятат за одобрени – “етика,” “идеали,” “произход, “религиозни чувства” – отвъд всички ценности в западната европейска култура – “поведение”, “уравновесеност”, “раса”, “личност”, “деликатен вкус”, “духовност,” “сила на характера,” – отвъд всички тези неща стои това, което човек трябва да постави пред Бога и на което Той ще въздаде (2:6) вечен живот. Вероятно може да има не повече от доста несъзнателно чувство за религия, което по никакъв начин да не е извлечено от Църквата; вероятно не повече от последната стъпка на човеката голота (Достовески); може би не повече от едно объркване, нещастие и липса; може би не повече от някакъв последен ужас пред тайната на смъртта, някакво последно отхвърляне с отвращение на неизбежността на света от един човек когато той напуска своя зает живот протестирайки срещу неговата безполезност. Но повече от всяко от тези неща и по-добро и по-хубаво от тях, е това вменяване от Бога – независещо от – нищо!  Има повече радост в небето от един грешник, който се кае отколкото за 99 праведници, които нямат нужда от покаяние.

Но какво е Покаянито? Не последното, най-достойно и най-добро постижение на човешката праведност в служба на Бога, но първото елементарно действие на Божията праведност в служба на човека; Божието действие, което е написано на сърцата им и което, понеже е от Бога и не от човеците, води до радост в небето; което гледа към Бога и единствено към Него, което е разпознато само от Бога и от единствено от Него.

А помислите им или ги осъждат помежду си, или ги оправдават.

Кой сред тях може да проникне в диалектическия парадокс, с който те са обвити: парадоксът на Бога и съдбата, съдбата и вината, вината и изкуплението, изкуплението и – Бог. Бог чува и знае. Това, което е тайно и скрито, което е едва съзнавано, което Жилерт нарича “Божията подредба в контекста” за Него е красноречиво и говори ясно. За Него тук се издига едно свидетелство от името на човеците, което не може да бъде представено пред никой човешки съдия. Бог знае това, което ние не знаем. От това се появява неразбираемата възможност беззаконните човеци да бъдат доведени на съд и все пак да преминат през него към своята свобода.

Понеже – в деня когато Бог ще съди тайните на човеците чрез Исус Христос – езичниците ще покажат своите дела и ще намерят Божието благоволение. Откъде тогава идва тази възможност безбожните да бъдат приети в Бога? Откъде тогава идва възможността за сигурност на напречната секция, чрез която хората са разделени според закона, религиозните от нерелигиозните, моралните от неморалните? Как може да бъде променено това, така че надлъжната секция да открие на всички, дори на тези, които са най-дълбоко потънали, възможността за достъп до Бога? Новият ден, който е настъпил за хората, Денят на Исус Христос, това – според моето благовестие – е Денят, който променя времето във вечност. Това е денят когато делата на човеците са изложени открити и става ясно, че хората са познати на Бога. Чрез Исус Христос хората биват съдени от Бога. Това е тяхната КРИЗА, но тя е едновременно отрицание и утвърждаване, едновременно смърт и живот. В Христос се явява един край, но също така и едно начало, едно преминаване в тление, но също така и обновяване; като и двете неща са за всички хора и за целия свят. Понеже Изкупителят, Който е бил изявен в Христос, е Създателят на всичко. Няма остатък. В Христос високо и ниско, правдните и неправедните, след като са получили една и съща заповед да застанат пред непознатия Бог имат същия достъп до Отца. ВСЯКА плът е като трева; и чрез Бога всички ще се спасят (1:6; 3:29; 10:2). Поради тази причина Бог съди тайните дела на човеците.  Осъждението, върху което ние стоим, милостта, силата на прощението, чрез което сме поддържани и водени, тези неща ни касаят всички и обхващат целия свят, но са необозрими и насочени към тайните на човеците. Единствено там те същестуват и са истина. Дотогава докато някои стоят на светлина, а други на сянка, видимо противопоставяйки се едни на други, те не са истина. Но в сренощ, когато няма светлина и посред деня когато няма сянка разликата между светлината и сянката губи своето значение. Христос е едновременно среднощ и пладне. Тогава, надхвърлящо всяко човешко разбиране, е осъзнато огромното разбиране на Бога: самият Бог поставя проблемът за Бога – и му отговаря. Виждаме всякакви хора от всяка категория да се намират под една и съща заплаха и едно и също обещание. Разграничителната линия начертана от Него не може нито да бъде видяна нито доближена и винаги е непреходна и объркваща, но винаги ни насочва към тайната където Самият Бог е съдията. Но именно тази строгост на благовестието на Христос определя неговата нежност и неговата сила и свобода. В Своята цялостна различност Бог ще направи Себе Си познат и може да бъде познат. Той, Когото нито един от нас не може да схване не лишава нито един единствен човек от свидетелство за Себе Си. Скритият Бог не е далеч от тайните на човеците; и ние разбираме това още по-ясно когато разберем, че в тайно Той принася Своята присъда срещу тайните на човеците. Тъй като Бог не се впечатлява от впечатленията, които човеците имат за Него Той е надеждата и присъдата за езичниците, понеже Той е Самият Бог. Понеже Бог е Съдията всяка човешка праведност е отхвърлена, всяка критика, която човеците отправят срещу безбожните и всеки сериозен опит да ги обърнем стават от малко значение. Отвъд човешкото добро и зло Божията ръка е протегната със сила; хората са съветвани да внимават да не станат твърде дръзки.

Ст. 17-25 Но ако ти се наричаш юдеин и се облягаш на закон, и се хвалиш с Бога, и знаеш Неговата воля, и изпитваш различните мнения и отбираш най-доброто, понеже се учиш от закона,  и си уверен в себе си, че си водач на слепите, светлина на тези, които са в тъмнина, наставник на простите, учител на невръстните, понеже имаш в закона олицетворение на знанието и на истината, тогава ти, който учиш другите, учиш ли себе си? Ти, който проповядваш да не крадат, крадеш ли? Ти, който казваш да не прелюбодействат, прелюбодействаш ли? Ти, който се отвращаваш от идолите, светотатстваш ли? Ти, който се хвалиш със закона, опозоряваш ли Бога, като потъпкваш закона? Питам това, защото според както е писано, поради вас се хули Божието име между езичниците. Понеже обрязването наистина ползва, ако изпълняваш закона; но ако си нарушител на закона, тогава твоето обрязване става необрязване.

Объркващо и изненадващо послание от невидимостта на ДРУГАТА страна. Бог обявява будните за спящи, вярващите за невярващи, праведните за неправедни. Хортата, които са белязани със знака на откровението остават все още светски хора. Човек трябва да обърне внимание на тази възможност  за Божия гняв върху тяхната праведност.

Ти се наричаш юдеин. Все пак ти не си първият и най-добрият. Ти си, това е вярно, наследник на една минала история и очакваш бъдещата история да й съответства. Твоят живот е поставен в един контекст който предполага, че в този свят на плътта ти си един особен човек. Ти имаш едно име; и мнозина смятат, че ти живееш живот различен от останалите, които нямат привилегиите на това име. Ти се облягаш на закона. Ти си белязан със знака на живия Бог и си твърде зает със съхраняването на тези знаци. Ти се наслаждаваш в упражняването на този авторитет на познанието за Бога, който се отрича от външните, които живеят в един хаос от понятия и чийто решения са водени от никакъв определен стандарт за истина. Ти се хвалиш с Бога. Как може да не е така? Понеже ти притежаваш една истинска памет за Него; и чрез постоянни молитви твоят поглед е отправен към мястото където Той със сигурнст се намира. Колко различни са съмяващите се и атеистите, които смятат, че погледът ти не е отправен към нищо освен към една празнота! Ти знаеш Божията воля. Ти знаеш, че помненето на Бога включва покорство и че от мястото, към което ти постоянно се взираш идва една активна намеса в живота ти, едно агресивно нахлуване в света; и ти знаеш посоката, в която тази атака трябва да се развива. Ти не си лишен от обезпокояващото познание, че нещо трябва да бъде направено или от ревност да станеш и да го направиш. Колко различни са несмислените хора движени от променящата се съдба! Ти разбираш превъзходните неща. Ти си наследил и си развил чувство за това какви са нещата в действителност, едно деликатно разбиране на значението на историята и за значението на импулсите на човешкото сърце; и ти си особено чувствителен към нещата, които не заслужават доверие и са изпълнени с опасности. Ти си пълен с духовна проницателност и си спосбен да изречеш една остра и проникновена присъда. Ти знаеш добре как да защитиш своята позиция, така че никой да не обърка твоята собсвеност с чужда земя и имаш добра причина ясно да бележиш притежанията си. Ти виждаш надълбоко понеже самият ти си дълбок. Колко различни са тези, които живеят живота си като прости аматьори потопени в хиляди залъгалки! Накратко ти притежаваш много. Какво повече можеш да искаш? Какво има някой което ти не притежаваш? Велика е възмжността, която ти е дадена; велики са богатствата на добротата, които Бог е показал към теб, велико е дълготърението на Божия гняв към теб и велико е Неговото търпение (2:4; 3:2; 9:4-5). Велико, наистина е това, което се очаква от теб.

И сега – ти си уверен, че си водител на слепите. Не без причина ти усещаш, че ти е поверена една мисия. Контрастът между теб, който притежаваш всички белези на откровение и тези, които не могат да покажат подобни белези ти дава едно усещане за призвание. Въображението ти е изпълнено с картината на Божия план, на Божията цел в постигането на която главната роля е поверена на теб. Съзнавайки тази свята задача и съзнавайки способността си да я изпълниш ти поемаш задачата на посредник на знака на окровението, което притежаваш – като имаш в закона съвършеното познание на истината – и желаейки, със страстно желание и убеждение да водиш слепите, които ходят в тъмнина, да наставляваш глупавите и да учиш младенците. Ти имаш намерението да разпространиш откровението, да увеличиш влиянието му, да го пропагандираш, да го обясняваш, за да могат мнозина други да го притежават; и чрез силата на това, което ти си и имаш ти се чувстваш подбуден към действие и поставен да бъдеш Божий съработник.

Но – ти който учиш другите, учил ли и себе си? Все пак мисионерът трябва да бъде изпратен, наставникът трябва да бъде научен и даващият да бъде снабден с нещо, което да раздава. Каква полза от притежването на закона ако той не бъде изпълняван, ако този, който го притежава не бъде упълномощен от Бога? Какъв е смисълът от знака на откровението ако самото откровение не продължава? Каква е ползата да внимаваме на едно място където Бог трябва да се намира ако Той вече не там? Какво би те ползвало в деня на съда това, че си живял в канала ако каналът е празен? Може ли да бъде отхвърлена възможността водата да е пресъхнала? И ако възможността не може да бъде отхвърлена кой тогава си ти? Какво притежаваш? С какво възнамеряваш да напоиш околната страна? Какъв е новият дух, който ще излееп върху другите? Не, твоят знак на откровение,твоята емоция, опитност и ентузиазъм са от този свят, те са плът. С цялата твоя набожна светщина има ли някаква причина да предполагаш, че трябва да се боиш от Божия гняв по-малко от останалите? Тогава ти по-малко то тях ли си зает с оковаването на истината и с промяната на нетелнния образ в тленен? Какво си ти ако Бог не ти дойде на помощ, ако Бог не открие в тайната на сърцето ти молитвата на бирника, викът на блудния син, умоляването на вдовицата към неправедния съдия? Отделено от това твоята работа е просто ТВОЯ работа: твоята правдност е кражба, защото кой не краде? Твоята чистота е прелюбодейство, понеже кой се е освободил от сексуалността? Твоята набожност е една арогантност, понеже коя е тази набожносст, което не се приближава твърде близко до Бога? Има ли някаква полза пред съдийския престол на Бога от една по-висока и една по-ниска форма на светщина? Ако животът ти е без оправданието, което само Бог може да даде то е изцяло лишено от каквото и да е оправдание. Ако няма с какво повече да се похвалиш отколкото с твоя знак на откровение ти нямаш причина да се хвалиш изобщо. Ако Бог не е откъм теб всичко е срещу теб.

Но има още: – Ти който се хвалип със закона, поради твоето престъпване на закона се хули Бога. Ако Бог не е на твоя страна ти не можеш да си на Неговата, а единствено против Него. Светът притежава дълбок и проницателен поглед. Той отказва да приеме твоето предполагаемо превъзходство. Той веднага разпознава, че ти си плът от плътта му, кост от костите му. Твоята поквара те прави неспособен за Божието дело и за разпространение на Неговата кауза. Ти действаш в пълно противоречие на службата, която без причина си приел; понеже си започнал една мисия, за която не си бил изпратен. Там където е законът “светът” очаква изпълнението на закона, където има знак за откровение той очаква истинското откровение. С неизчерпаемо търпение той вярва на възвишените твърдения на Божиите синове сред тях, че това са истински твърдения. Следователно когато открие, че e бил измамен от тези, които са казали, че са били призовани и просветени той вижда в тях само още един пример за “Селото на Потьомкин[1].” Божиите деца не са показали нищо конкретно, нищо ново, нищо, което упражнява убедителна сила. И така, след като постоят за миг  изумени пред комедията на една лъжливо изпращане от Бога децата на света се отвръщат подкрепени и убедени в своето познание, че въпреки всичко светът си е свят. С точен инстинкт за истината те не допускат да бъдат подчинени и по този начин са защитени от всяко бръщане към “Богът” на набожния човек. Когато “човекът заеме мястото на Бога”; когато Той не е всичко, а те нищо; когато те желаят да бъдат и да вършат нещо в съработничество с Него; тогава, колкото и стимулиращи да са техните идеи, колкото и благородни действията им, Бог става – една идея. Когато видими са единствено празните канали на Бога, възраженията и протестите срещу “Бога” са изцяло оправдани.

Как тогава това се отнася до съраборниците на Бога? – понеже поради вас се хули Божието име между езичниците (Исая 52:5). Тези ли са тогава избраните Божии деца, чрез които е поддържано Божието царство? Със сигурност тази богохулна възможност – една реализирана възможност, уви, навсякъде и през всички векове – трябва да ни възпира в изкушението да изградим една съвършена и крайна човешка праведност от пророческата енергия на тези, които чакат и бързат!

Но ако ти си престъпник на закона твоето обрязване се счита за необрязване. Тук избликва неизбежният релатизвизъм. Знакът на откровението притежаван от Божиите деца става един човешки и светски фактор рамо до рамо с други фактори. Техните твърдения за абсолютно превъзходство над останалите следователно падат на земята. Святостта на Божиите деца, техният морал и техните идеи, приливи и отливи: историята на църквата е една светска история написана под заглавието “Как пръстенът е бил – изгубен.” Понеже там където Бог не намери достойството, което Той цени и поради което Той вменява (2:6) обикнвените човешки преимущества нямат конкретно значение. Нечистотата и безбожието, което Той намира в тайните на човеците по необходимост замъгляват знакът на откровението, което човеците могат да открият в себе си или което другите могат да открият в тях. Божиите герои без Бога могат да бъдат сравнени с пътешественик, който стои пред един знак, вместо да се движи в посоката, в която той сочи. Знакът е станал безсмислен; и тяхната вяра, молитви и библейска външност също са безсмислени. Еврейското тайнство на обрязването – вече не означава общение с Бога: то все още стои – и тук, със сигурност под Божия гняв, Цвингли и либералите са прави – единствено напомняне за общението с Бога. Понеже кратерът, чрез който светият човек седи и чака е изгорял. Формата на святост е свята единствено по своята форма; и никой опит да се спиритуализира тя не може да защити подобна святост от постоянно нарставащата й безсъдържателност. Тогава обязването е равно на необрязването, вярата на неверието и благословението на безбожието. .

По този начин човешката праведност е уязвима дори в собственият си дом. Тя е погрешна не само в своето отношение към тези вън, към езичниците (2:14-16), но и в отношението си към самата себе си. Пред съдийския престол на Бога тя е разклатена из основи. Няма претенция, която може да бъде основана на това, което хората могата да постигнат на този свят  или върху това, което може се появи от този свят.

Ст. 26-29 И така, ако необрязаният пази наредбите на закона, няма ли неговото необрязване да му се вмени за обрязване? И онзи, който остане в природното си състояние необрязан, но пак изпълнява закона, няма ли да осъди тебе, който имаш писан закон и обрязване, но си потъпкал закона? Защото не е юдеин онзи, който е външно такъв, нито е обрязване онова, което е външно в плътта; а юдеин е този, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата; чиято похвала не е от човеците, а от Бога. 

Сега се е появила една последна възможност. Кръгът на причината и следствието, на упадъка и паднеието, е напълно затворен. Кръгът може все пак да бъде едновременно затворен и поддържан от неизмеримата милост на Бога. Човешката праведност е, както видяхме, илюзия сама по себе си: в този свят няма праведност, което може да се наблюдава. Все пак може да има праведност пред Бога, една праведност, която идва от Него. Няма видима компания на светии, изключително хора, герои и праведни суперчовеци, които са това, което са понеже притежават закона, знака на откровението, или понеже с някава собствена вътрешна духовна способност или поради някаква етическа или тайнствена система, на която са се предали. Възможно е обаче да има – отвъд всички тези характеристики – едни нови хора, създадени от Бога, за Бога. Ако това е така, няма ли тяхното необрязване да им се вмнеи за обрязване? Няма ли тяхната неправедност пред Бога да им се вмени за вечен живот като че ли е праведност? Няма ли техния бунт и липса на преклонение да бъдат написани на Божията надгробна плоча като святост и смирение? Няма ли фактът, че Бог не е разпознал нито една човешка вяра като такава, но е затоврил всичко под непокрство, да бъде – за да може към всички да покаже милост (11:32)? Отделено от всякакви заслуги, видим повод или човешка възможност, отделено от всякакъв човешки опит да доведе или да попречи на това тук, в познатия контекст на нещата се е появила невъзможната възможност на Новия Свят, на Самият Бог, на Непознатия Бог! За човеците това е невъзможно: за Бога е възможно. Бог вменява според Своя стандарт. В светлината на Своето обещение Бог води невярващия към краят (целта) на закона. В един свят лежащ в нечестие, Той поставя вярващият на нозете му. Бог подминава всичко, което е конкретно, видимо и външно, понеже Той съди в тайна според Своята справедливост. Бог е Духът, който обитава или не обитава в сърцето на човека и който е изцяло независим от това, което е написано или не е написано на човешките “Плочи.” Божията награда се представя единствено според Неговата воля. – Имаме ли да кажем нещо срещу това? Неправеден ли е Бог? – Но ако смятаме, че е такъв, каква по-превъзходна праведност ще поставим срещу Неговата праведност? Не е ли Бог вечната истина на нашия живот? И не определя ли Неговата истина Неговия съд? Каква е ползата от нашата истина там? Божията чест ще блесне и Божията праведност ще се открие. Следователно, Неговите действия трябва да бъдат извършени невидимо и по начин изцяло противен на нашите очаквания. Бог не живее с идеята за справдливост, която ние Му приписваме. Той е Своята собствена справедливост. Той не е една причина сред много други; Той не е окончателното решение, което прилагаме към проблемите в живота. Следователно Неговото явяване е неразбираемо и без видима причина в Неговият съд е според Собствената Му справедливост. И все пак, има твърдение за спасение от Божия гняв: твърдението е там където всяко твърдение е изоставено и потъпкано от Самия Бог, където Неговото отрицание е пълно и гневът Му неизбежен; когато Бог е признат за Бог. Твърдението е там където историята на отношенията между Бога и хората не е записана история понеже тя единствено се случва и се случва вечно. Твърдението е там където човек се осмелява – но дори това не е рецепта за благословение, а единствено вечната основа на нейното разбиране – да излезе на свеж въздух и да обича неоткриваемия Бог. И това, което се случва е в – Исус Христос.


[1] Когато апрез 1787 г. Катерина II пожелал да покаже на австрийските, английските и френскизте посланици бързото нарастване на богатството и благоденствието в щжна Русия под нейното управление нейният любиме, принц Григорий Александрович Потьомкин, организирал едно известно пътуване, което представлявало чист театър. Селяни били докарвани и заселвани във временни села, а други “богати” села били рисувани на платна на хоризонта. Оттук изразът “Село на Потьомкин” е станал нарицателен за лъжливо благополучие.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.