Римляни 2:1-13


ЧОВЕШКАТА ПРАВЕДНОСТ: СЪДИЯТА

2:1-13

Срещу кого тогава се открива Божия гняв (1:18)? И каква е ситуацията, която може да се види единствено в светлината на Неговия гняв? Кои са хората приели познатия на този свят Бог, не-Богът за техен Бог? Кои са нечестивите и неправедни човеци, кото Бог е оставил? Може ли да се има в предвид всеки един човек, цялото човечество? Трябва ли да смятаме, че всички ние стоим пред бариерата и че, освен ако не осъзнаем къде се намираме, своето място, трябва да останем затворени и да живеем живот на суета и мрак? И не може ли поне някои, дори да са малцина, да са способни да избегнат това положение? Не е ли възмжно Божият гняв да е само една възможност свойнствена за определен тип мъже и жени и характерна за определени периоди от историята? Няма ли герои в армията на светлината, които са се промъкнали и са избегнали от тъмнината? Не марширува ли рамо до рамо заедно с неправдата и нечестието и човешката правда? Не можем ли да си представим и не съществува ли в действителност едно смирено благочестие, чрез което хората могат да достигнат до едно по-високо положение на съществуване и вече да не заслужават смърт (1:32)? Не е ли тяхната вяра един очевиден психологически и исторически факт? Не ги ли прави самата тази вяра способни да избягат от нечестието на техния свят и да се освободят от решетките, зад които сме държани? Не са ли те – и ние – поставени на едно по-високо положение, което е недостъпно за обикновените хора където, като хора отделени, те гледат праведно към тези под тях, които все още не са способни да разберат какво са постигнали? Няма ли да се издигне един благословен остров от океана на нещастието: остров от хора способни да слушат дългообещаното благовестие на Бога? Ако ние сме способни да схванем възможността да почитаме непознатия Бог на Авраам, Исаак и Яков не носи ли това със себе си възможността да се избяга от игото на Неговия гняв? Няма ли никой, който да стои изправен пред решетките на Божия съд на света и след като се отдели от мрака да седне от страната на Бога като Негов помощник в съда? Или трябва да приемем, че кръга е затворен и че никой няма да избегне неизбежността на причината и следствието, на падението и отсъплението, които са знака на човека като човек и на света като свят?

Ст. 1-2 Затова и ти си без извинение, о, човече, какъвто и да си, когато съдиш някой друг; защото в каквото съдиш другия, себе си осъждаш; понеже ти, който съдиш, вършиш същото. А знаем, че Божият съд против тези, които вършат такива работи, е според истината. 

Без извинение. Тези, които не познават непознатия Бог (1:18-21) нямат нито повод нито възможност да издигат себе си. Така е и с тези, които знаят за Него; понеже те също са хора; те също принадлежат на света на времето. Няма човешка праведност, чрез която човек да може да избегне Божия гняв! Няма великолепна временност на този свят, която може да оправдае човека пред Бога. Няма положение или поведение, няма разположение на ума или дълбочина на чувствата, няма интуиция или разбиране, която е, по своята собствена природа, угодна на Бога. Хората са хора и те принадлежат на човешкия свят: роденото от плътта е плът. Всяко конкретно и осезаемо нещо принадлежи на реда на времето. Всичко, което се появява в хората и което дължи своята форма и израз на тях е винаги, навсякъде и като такова безбожно и нечисто. Човешкото царство никога не е, без изключения, Божие царство; и понеже няма човек толкова щастлив, че да бъде поставен в Божието царство никой човек не може да оправдае или извини себе си. Когато съдиш някой друг ти осъждаш себе си. Когато издигат себе си на пиедестал те грешат; когато кават “Аз” или “ние или “така е” те заменят славата на нетленния за слава на тленен образ (1:23); когато решаваш да отдадеш слава на невидимия Бог, като че ли е възможно да направиш това, ти се противиш и пречиш на истината понеже приписваш смирение и доброта на себе си и по този начин сам определяш себе си като безбожен и нечестив. Отмахването на бремето на света от теб посредством някакви въображаеми прозрения или видения не прави нищо друго освен да полага това бреме още по-тежко върху теб отколкото върху другите. Заставайки пред другите пък било то и под предлог да им помогнеш, като че ли Божиите тайни са ти известни, ти се показваш невеж за Неговата тайна; понеже чрез твоето отделяне от твоите братя ти си направил себе си неспособен да помогнеш дори на най-безпомощния сред тях. Като определяш глупостта като глупост на другите твоята собствена глупост вика към небето. Дори отричането на този свят и разбирането на парадокса на живота; дори покоряването на Божия гняв и очакването Му; дори съкрушеността; дори поведението на библейския човек – ако това произлиза от една определена гледна точка, от един метод, от една система или един конкретен начин на поведение, чрез който човек разграничава себе си от останалите хора – не са нищо повече от една човешка праведност. И дори вярата, ако произлиза от нещо друго освен от една празнота е неверие; понеже тя е още една изява на робството на нечестието търсещо да постигне просветляващата истина на Бога, смущението на всички смутители. Тук отново стои презрението и предубеждението, които не могат да разберат разстоянието между Бога и човека и което неизбежно издига и поставя на трона “не-Богът” на този свят. Тук отново стои тази асимилация на Бога и човека, чрез която Бог е изваден от Своята изолация. Тук отново стои “романса на вечното” и свещеният шиболет: Тези са храмът Господен (Еремия 7:4). Твоето настоящо действие тогава е човешкия бунт; и то провокира Божия гняв.

Понеже ти, който съдиш вършиш същото. Това, което е верно за болшинството от хората е верно също така за Божиите хора. Като хора те не се отличават от останалите човеци (1:1). Няма част или епоха от историята, които могат да бъдат наречени божествени. Цялата история на църквата и на всички религии се случва в този свят. Това, което е наречено “историята на нашето спасение” не е едно събитие сред други събития, а нищо по-малко от КРИЗАТА на цялата история. Няма светии в компанията на грешници; понеже там където хората претендират да са светии те неизбежно са белязани като не-светии. Техните критики и нападки на света неизбежо ги поставят – освен ако самите те не са техният обект  – в хода на този свят и издават, че самите те са част от него. Обвинителният акт произлиза не от една способност да помогнат, но от собствената им беда; те са от този свят; това е едно говорене за живота, не самият живот; тяхното просветление е изкуствено, те не показват изгряването на слънцето нито явяването на зората. Това е толкова вярно за Павел, пророкът и апостолът на Божието царство и за Еремия, колкто е и за Лутер, Киркегор и Блумхард. Това се отнася до св. Франциск, който многократно надминал Исус по “любов”, детинство и аскетичност и до специфичната святост на Толстой. Всичко човешко плува по течението или с яростен протест или с леко приспособяване дори и когато изглежда, че се издига над него или влиза в конфликт с него. Христос не е един от праведниците. Тъй като правдността принадлежи единствебно на Бога Той е твърдял за правото на Бога и е навредил на Себе Си. Така трябва да бъде ако Божиите хора не узурпират мястото на Бога.

Ние знаем, че Божия съд е според истината. Божиите хора са уверени в истинското, трагичното и парадоксланото състояние на нещата. Те знаят за какво става дума когато приемат една гледна точка, която не е гледна точка и когато по не-мъдър начин смятат себе си за изключени от своя призив. Божиите хора знаят, че вярването е вяра единствено когато не е продукт от историческо или духовно постижение. Те знаят, че вярта е неизразимата реалност на Бога че яснотата на виждането (1:20) не е една система, не е откритие или изследване, но вечна основа на разбиране. Те също така знаят, че сама по себе си вярата не може да бъде по-оправдана от всяко друго човешко постижение. Те не са избягали от парадокса като го превръщат в един друг фрагмент от конкретния свят.  Те не премахват Божието отрицание като твърде прибързано го приспособяват към своето собствено човешко отрицание. Те не притъпяват аскетичността на съда свързвайки го с някакво временно състояние, през което са преминали по пътя на духовното си пътуване (ordosalutis) и което са оставили зад себе си. Те не правят от изгряващата праведност на благовестието за спасение една дупка, в която могат да се промъкнат или една крепост, която могат да защитават или от която могат да нападат другите. Те знаят, че Божият съд е според истината; и ако човекът бъде измерен по стандартите на Божията истина кой може да устои? Може ли една стабилност да бъде придобита някъде или по някое време?

Ст. 3-5  И ти, човече, който съдиш онези, които вършат такива работи, мислиш ли, че ще избегнеш съда на Бога, като вършиш и ти същото? Или презираш Неговата богата благост, търпеливост и дълготърпение, без да знаеш, че Божията благост е назначена да те води към покаяние?Но с упорството си и непокаяното си сърце трупаш на себе си гняв за деня на гнева, когато ще се открие праведният съд на Бога,

Мислиш ли, че ти конкретно ще избегнеш Божия съд? Упованието на човешката праведност е лъжливо; освен това то съдържа лъжлива надежда. Ти приписваш на самия себе си това, което принадлежи на Бога. Това, което Бог е дал драговолно ти приписваш на човешката способност и постижение. Това, което ти е било дадено от вечността ти смяташ, че притежава временна стойност. Ти не можеш да видиш от каква малка стойност е основата, на която стоиш. Не си схванал, че дори сега ти се задава един въпрос, на който не можеш да дадеш отговор. Ти не разбираш, че ходът на историята сам по себе си не представлява съд над историята. Слагайки насилнически и глупави ръце на видимите и временни неща на този свят ти губиш нещата, които са невидими и вечни. Когато се хвалиш  с вярата, като с някакво човешко достижение Божието действие на вяра изчезва и тя деградира до едно безполезно и преходно нещо от този свят. Колкото повече се опитваш да избегнеш Божия гняв, който е според истината, толкова по-сигурно е преграден пътят ти. Не разбираш ли, че Божията доброта те води към покаяние? Как тогава смяташ, че има такива силни мъже в армията насветлината? Как има такива виждащи надалеч и интелектуални хора – истински хора, живеещи в релания свят – които както евреите по времето на Исус са хвърлили поглед към Последните Неща и на които очакването на Бога, единсвено на Бога, е добре известно? В такива хора чудото е станало отгоре, зад и във тях. Те са се срещнали с Божията благодат; срещнали са Божията непознаваемост подобно на Йов – от бурята. Те са били ужасени в своето безбожие и неправедност и са били разтърсени в представите си. Сякаш завесата от мъгла на религията се е разпръснала и облакът на Божия гняв се е разкъсал на две; и те са чули неоткривамото, видели са Божието отрицание! Усетили са бариерата на съда, парадоксът на съществуването и надежда в своето отчаяние, били  са сепнати относно смисъла на живота. Те са дошли на себе си в страх, преклонение и трепет и са прогледнали ясно. В Божието присъствие те са били принудени да стоят спокойни.

Какво тогава е всичко това? Дали е мистицизъм, или интуиция, или екстаз, или чудно видение определено за особено надарени хора или за някои специлано водени? Може ли да бъде описано като преживяване на някои особено чисти души или като откритие на интелекта; като едно постижени на волята или като отговор на някаква конкретна вътрешна молитва? Не, със сигурност не. Имало е по-чисти души и по-умни глави; имало е хора с по-голяма жизнена енергия и по-голям духовен усет; но Бог не е говорил с тях. Има мистици и екстатици, които никога не са виждали ясно. Срещата с благодатта не зависи от никое човешко притежание; понеже постижението – дори прекланящото и пробуждащото се – не е от полза и няма независима валидност в Божието Присъствие. Когато Бог говори и е разпознат ние не сме способни да говорим за човешкото съществуване, притежания или наслади. Този, който е бил избран от Бога не може да каже, че е избрал Бога. Когато се намери място за преклонение и смирение в Божието присътвие това е схващано единствено като невъзможност – като богатствата на Неговата доброта.

Бях сляп, виждам сега. Как съм заслужил това? – просто като претърпяване на Божия гняв. Как съм бил избран от едно такова огромно множество?  – просто като неизразимото Божие дълготърпение на Бога към мен. Какво очаква от мен Той, че е дал тази безпрецедентна възможност НА МЕН? Нищо не може да бъде изтъкнато и да обясбни това “НА” и “МЕН,” абсолютно нищо. Всичко увисва във въздуха: това е едно чисто, абсолютно, вертикално чудо. Всяка описателна фраза свързана с човешката опитност тук е неуместна; понеже ние не можем да изискваме дори да съществуваме. Ние още веднъж сме изправени пред лишената от измерение линия на пресичане. Диалектиката на Божието чудо е изразена със следните думи: Божията благост те води към покаяние. Това, което Бог изисква от човека може да бъде изисвано единсвено от Бога, може да бъде само един нов призив от Бога, един нов призив за обръщение, преклонение, смирение, едно ново изискване да изостави всяка сигурност и да отхвърли всяка чест, да даде слава на Бога, на непознатия Бог, като нещо винаги ново, като нещо, което никога досега не е било правено. Всяко изискване да бъде собственик, което може да бъде извлечено от едно такова предаване е погрешно разбиране на избирането, погрешно разбиране на призива, който е даден, погрешно разбиране на Бога. Всяко позитивно твърдение, че е изключение прави човека, който има някакво схващане за Бога подобен на този, който няма никакво разбиране. Не разбираш ли, че Божията благост е предназначена да те води към покаяние? Не разбираш ли, че няма друга възможност или правилно разбиране?

Ако ти не разбереш това – с твоето закоравяло и непокаяно сърце ти трупаш на себе си гняв. Погрешно разбиране като това веднага кондензира, консолидира, втвърдява, закоравява в една твърда маса на неразбиране. Понеже първоначалното погрешно разбиране кара всяка човека мисъл, дума и действие, колкото и чисти и деликатни да са, да се обединяват като елементи в една здрава и солидна буца. Така се появява това, което е известно като “религиозен” живот, който е смятан за нещо специално, който е противопоставян на живота на обикновените хора и който, понеже не е нищо повече от едно романтично неверие не осигурява никава защита срещу враждебността на тези, които го презират. От Божията праведност на пророците се появява човешката праведност на фарисеите, която като такава е безжоие и неправедност. Божията праведност когато бъде разбрана погрешно остава скрита. Всяко конкретно и осезаемо разположение на човешките дела такова, че може да се съобрази с Божията воля бележи присъствието на пророкът превърнал се във фарисей; този, който се въвлича в едно разположение от този вид стои под властта на този, който е ”не-Бог” и събира около себе си заплашителните облаци на Божия гняв. Той е фалшифицирал своето свидетелство като не е показал колко сериозна е позицията му. Макар да издига все по-високо и по-високо своите божествени претенции, своята божествена увереност и своите божествени наслади той всъщност гради една вавилонска кула. Зад екрана на неговото ежедневно представяне го очаква вечния ден на гнева и Божия правден съд. Стоейки върху своята значимост той вече е бил свален; приятелят на Бога е бил обявен за Неговият най-заклет враг; праведният човек вече е бил осъден. Той не трябва да бъде учуден ако това, което е изведнъж бъде изявено и направено известно.

Ст. 6-11  Стандарта, по който хората са мерени не е от този свят. Той е вечен подобно на Бога; той самият е Бог. Бог постоянно се стреми човекът да бъде отворен за него и само за Него. Отричайки ни Той ни установява; убивайки ни Той ни дава живот. Ние трябва да бъдем изкупени понеже всички трябва да бъдем променени – при звука на последната тръба. Праведният човек – така продължава пасажът – да, именно, праведният, вярващият – стои изправен пред Бога, Който ще въздаде на всеки според делата му; на тези, които с търпение търсят слава, чест и нетление от Бога заедно с вечен живот; но тези, които имат ум на роби и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата ги очакват гняв и възмушение, скръб и неволя – всеки човек, който върши зло, първо на юдеина след това и на езичника; понеже Бог не гледа на лице.

Който ще въздаде на всички според делата му. Кой е този, Който ще въздаде? Този в Чието присъствие хората са измамни и без стойност; Този, когото човеците изобилстващи с неправдни блага не е трябвало никога да забравят; Този, Чиято последна дума е, че на НЕГО принадлижи силата и  милостта  (Пс. 112:9-12 LXX); Този, пред Когото са длъжни да признаят “Не Го познавам,” за да могат да разберат, че те са били познати (Пр. 24:12 LXX). Той – Бог – е Който въздава на човеците според делата им и Чиято оценка за тях определя тяхната стойност и ценност. Той е решението между доброто и злото; в Него откриваме нашият разум и нашата глупост; нашето небе и ад.

Дела – това, което сме извършили и не сме извършили, нашите въртрешни разположения и външо подреждане на живота – са значими единствено във вътрешния и външния курс на нашето временно съществуване. Колкото и значими да са нашите дела ние не трябва да ги смятаме за нещо прекалено важно, не трябва да ги издигаме до безкрайността. Единствено Бог е търговецът, който може да плати с валутата на вечността. Той единствен може да даде оценка, която е с вечна стойност.

Следователно чудото може да се случи когато – на тези, които търсят своята слава и чест и безсмъртие – Той дари вечен живот. Това означава да кажем, че е възможно възхищението и самотата, с което човека в ограниченията на човешкото съществуване търси Бога и единствено Него, тук кореспондират с едно истинско намиране на Бога. Това може да стане когато по-ранния съд на вяра, независимо от изявеното несъвършенство, наистина съдържа вечен жиовот. Това може да означава, че търпеливото продължение на човешкото очакване и бързане наистина показват присъствието и действието на едно истинско щастие; може да означава, че това, което човекът прави е добро, независимо от слабостите на плътта и независимо от знаците на неадекватност; може да означава, че неговите действия вече показват славата, честта и мира на Идващия Свят. Но тази възможност не може нито да бъде въплътена в човешкото поведение нито схваната от човешката мисъл. Когато съществува тя съществува като възможност от Бога и единствено като възможност. Пресрещнати от нея хората от света и Божиите хора, гърците и евреите, са събрани заедно пред една линия. Те всички имат дял в Божието обещание и единствено в Неговото обещание. Божията възможност никога не може да бъде въплътена в някава форма на човешка праведност, която може да бъде сравнена и противопоставена на други форми на човешка праведност или неправедност. Вярващият – който върши добро дело – никога не може да се държи, като че ли неговата работа е била негово пристежание, което може да бъде поставено срещу липсата на такова пристежание. Вярващият никога няма да каже: “Аз действах”, но “Бог действаше”; той никога няма да каже “Бог направи”, но “Бог ще пред направи (2:13; 3:30; 5:17,19). Страхопочитанието и смирението пред Бога няма да желаят да бъдат нищо освен празнота и лишение от надежда.

Все пак може да се случи едно друго ужасяващо чудо – върху тези, които се покоряват на неправдата, са надвиснали гняв и негодувание. Възможно е това, което на човешкото око се струва, че несъмнено е смирение и страхопочитание да не кореспондира с откриването на истинсия Бог, а само с намирането на този, който е не-бог (1:23; 2:1-2). Може да стане така че да го очаква откриването на Божието негодувание (2:5); че Бог да въздаде гняв и негодувание на делата на хората; може да се окаже, че тези, които явно се държат като пророци пред Него са с умове на роби; може да се окаже, че те са “работници, които, независимо кой е техният господар  работят само за полагащата им се заплата” (Зен). Едно пълно посвещение или покорство на истината може да се окаже пълно непокорство и една цялостна хуманност да се окаже нищо друго освен неправда. Този, който “желае добро” може да бъде зло и да пожъне съд.

Все пак тази възможност също не може да бъде схваната от човешкия интелект. Тя също идва от Бога и единствено от Него. Никой човек не е на сигурно място пред нея. Тук отново гърците и евреите, Божиите хора и хората от света са събрани заедно на една линия под заплахата от съд. Няма форма на човешка праведност, за която Божият Търговец да предложи толкова висока цена, че Той наистина да я купи за Себе Си. Безбожието и беззаконието никога не могат да са различни от това, което са дори да приемат най-достойните и деликатни форми, дори ако станат за душата и разума това, които ние наричаме вяра. Съдията никога няма да се лиши от правото да съди дори и праведния. Той съди; Той самият и единствено Той.

Понеже Бог не гледа на лице. Видимото превъзходство, което един човек може да има пред друг е единствено неговата персона, неговата маска, неговата форма, тази част, която той слага докато играе своята роля. За останалите хора единствено тази маска разграничава един човек от друг. Те не могат да видят повече от това. Тя, разбира се, има своята стойност. Но това разграничение на характера не достига по-далеч от КРИЗАТА на всичко, което преминава през тление; то не достига в реалността на безсмъртието. Стандартът, чрез който Бог ни премерва все пак не е от този свят. Бог не зачита маската. Пред Него дори праведният човек не играе ролята на праведен човек, но е това, което наистина е: може би е приет като един, който търси безсмъртие; може би е осъден като непокорен слуга. Във всеки случай той, самият човек, е потърсен и познат. Хората са хора и Бог е Бог. Сега няма и следа останала от съблазнителната сигурност на фарисеите

Ст. 12-13 Защото тези, които са съгрешили, без да имат закон, без закон и ще погинат; и които са съгрешили под закон, под закона ще бъдат съдени. Защото не слушателите на закона са праведни пред Бога; но изпълнителите на закона ще бъдат оправдани .

Още веднъж въпросът е поставен пред нас (2:4): Откъде тогава идва човешката праведност? И отговорът е: тя идва чрез откровение от Бога; чрез даване на Божия закон; чрез Божията близост и избор, чрез които хората сега са, тук или там, направени спосбни да вярват в Бога и да Му се покоряват със страхопочитание и смирение (2:14). Но това, което идва от Бога е в нашите очи едно чудо и чрез него хората не са способни да твърдят нито превъзходство нито сигурност. Те са грешници и си остават грешници. Бунта е бунт; и кой не се е разбунтувал? Без съмнение ние можем да направим едно изкуствено разграничение между степените на греха. Има такива, които съгрешават срещу закона, който им е известен; и има такива които съгрешават без закон и без да знаят за него. Има една очевидна и важна разлика между човешкото неверие и тази вяра, която също е човешка. Но това са изкуствени разграничения, които спадат към ограниченията на този свят. Измеримата разлика между човек и човек, между спасеният и осъденият, между този, който оства под Божия съд и тези, които са били избавени от него, не може да бъде направена според човешките стандарти. И тук и там и двамата отиват към погибел. Окончателната разлика е напраена между изпълнението на закона т.е., да се изразим така, между действителното реализиране от човека на Божиите изисквания, от цяллото съдържание, значение, насока и разположение на едно човешко поведение. Но когато се казва, че това е според цялото значение на човешкото поведение и действие, според което той е одобрен или неодобрен, това цялостно значение е значението, което то има ЗА БОГА, а не за човека. Това е Божието одобрение или неодобрение; и е без значение дали човекът живее без или със закон. Понеже не слушателите на закона т.е. тези, които са му обърали внимание, които имат разбиране и опит с него, макар те да са разбрали и опитали най-висшето откровение на Бога, могат да си осигурят по този начин неговото одобрение. Това, кото произлиза от човека не може нито да доведе до спасение нито само по себе си да бъде праведено пред Бога. Изпълнителите на закона са – тези, които истински го чуват – евреи вътрешно (2:29). Праведността на тези праведни хора е определена чрез думите – Те ще се смятат (ще бъдат обявени) за праведни. Тук не трябва да има неразбиране! Не се казва, че те СА праведни, нито че са БИЛИ обяени за праведни, а че ЩЕ БЪДАТ обявени за праведни (2:6) сметнати (обявени) за правдни. Бъдещето време е използвано, за да може и най-малката следа на човешка праведност, последната останка от някаква конретна форма на тази праведност да изчезне. Човек има в този конкретен свят на неправедност възможност да получи праведността на Бъдещия Век; те са приели тук и сега, във времето, тласъка на едно вечно движение. Тяхната праведност се състои в тяхното предаване на човешката праведност на Бога, на Когото тя по право принадлежи и в пълното отричане на тяханата собствена праведност. Дали тези изпънители са открити от закона или дали тази вяра е открита по откровение, Христос е – краят на закона за праведност на всеки, който вярва  и това включва и познанието на Този, Който пръв ни е познал. Все пак Съдията си остава Съдия докато дойдат новото небе и новата земя.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.